ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 235

гр. София, 21.01.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 480 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби с вх. №№ 503097/28.06.2023 г., 6190/01.08.2023 г. и 8332/24.10.2023 г. – и трите подадени от страна на ищеца по делото П. Ж. П. срещу решение № 109/21.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 228/2023 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение ПАС е постановил следното: I) като е потвърдил частично първоинстанционното решение № 60/15.02.2023 г. по гр. дело № 254/2022 г. на Старозагорския окръжен съд (СзОС), е отхвърлил предявените от касатора П. П. срещу ответниците К. П. Г., К. В. В.-К. и „Ю. България“ АД искове, както следва: 1) осъдителни искове по чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 73 от ЗННД и с чл. 49 от ЗЗД за солидарно заплащане на следните обезщетения: А) обезщетения в общ размер 300 000 лв. за претърпени имуществени вреди, от които: а) обезщетение в размер 100 000 лв. за лишаване от ползване на собствения му недвижим имот, съставляващ ПИ У... в кв. 13 по плана на [населено място],[жк], с площ 1 320 кв. м. по нотариален акт, а по скица – 1 090 кв. м, ведно с построените в него: жилищна сграда (къща) със застроена площ 70 кв. м., стопанска сграда на 24 кв. м. и гараж на 34 кв. м. (с описани граници на имота), за периода 19.09.2005 г. - 20.04.2022 г.; б) обезщетение в размер 200 000 лв. за стойността на съборените: жилищна сграда (къща) със застроена площ 70 кв. м., стопанска сграда на 24 кв. м. и гараж на 34 кв. м.; Б) обезщетение в размер 200 000 лв. за причинени неимуществени вреди, представляващи негативни емоции, страдания и мъка; 2) установителен иск за обявяване за нищожно постановление за възлагане от 06.12.2004 г., издадено по изп. д. № 1337/2003 г. по описа на Съдебно-изпълнителната служба при Хасковския окръжен съд (СИС при ХРС); II) обезсилил е първоинстанционното решение № 60/15.02.2023 г. на СзОС в останалата част, с която е постановено отхвърляне на горните искове, предявени от касатора П. П. срещу ответника А. И. П., и е прекратил производството по делото в частта му по исковете срещу този ответник.

С определение № 4617/15.10.2024 г., постановено по настоящото дело, касационната жалба с вх. № 6190/01.08.2023 г., подадена от името на ищеца П. П. чрез адв. Х. Б.-Б., преупълномощена от адв. Е. П., като процесуално недопустима, е оставена без разглеждане и производство по делото е прекратено в частта му по тази касационна жалба. Касаторът-ищец не е обжалвал това определение и същото е влязло в сила.

Със същото определение № 4617/15.10.2024 г. настоящият съдебен състав е приел, че касационната жалба с вх. № 503097/28.06.2023 г., подадена лично от ищеца П. П. и приподписана от адв. К. Г., и касационна жалба с вх. № 8332/24.10.2023 г., подадена от името на ищеца чрез адв. Г., са процесуално допустими. В първата от тези жалби касаторът-ищец излага бланкетни оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В касационната жалба с вх. № 8332/24.10.2023 г. и изложенията към нея с вх. № № 9500/30.11.2023 г. и 9599/01.12.2023 г., подадени чрез адв. Г., се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на въззивното решение в частта му по установителния иск срещу всички ответници за обявяване за нищожно на процесното постановление за възлагане, поради неподсъдност на този иск на общия (гражданския) съд; както и оплаквания и съображения за неправилност на останалата част от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете за обезщетения, поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Касаторът, чрез адв. Г. навежда основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа противоречие на въззивното решение с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, и след като обсъди правно-релевантните факти, доводите и възраженията на страните, да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция, и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. Сочат се и всички основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Насрещните страни – ответниците „Ю. България“ АД и К. В.-К. и третото лице – помагач на последната – ЗАД „А. България“, в отговорите си излагат съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на касационните жалби. Ответниците К. Г. и А. П. не са подали отговори на касационните жалби.

По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК, тъй като касаторът само бланкетно сочи това основание, а и при извършената служебна преценка настоящият съдебен състав не намира пороци, сочещи на вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение.

Също при извършената служебна преценка съдът намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост, но само на тази част от обжалваното въззивно решение, с която апелативният съд се е произнесъл по същество по установителния иск на касатора срещу ответниците Г., В.-К. и „Ю. България“ АД за обявяване за нищожно на постановлението за възлагане от 06.12.2004 г. по изп. д. № 1337/2003 г. на СИС при ХРС, като е отхвърлил този иск срещу тези ответници. Тази част от въззивното решение е вероятно недопустима, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, тъй като въззивният съд е разгледал по същество този установителен иск срещу посочените ответници, на наведеното и твърдяно от касатора-ищец, като основание за нищожност, обстоятелство, че към момента на издаването и подписването на процесното постановление за възлагане ответникът А. П. нямал качеството на държавен съдебен изпълнител (съдия-изпълнител), което обаче не е сред основанията, посочени в чл. 496, ал. 3 от ГПК, респ. – в чл. 384, ал. 3 от ГПК от 1952 г. (отм.), като съгласно трайно установената практика на ВС и ВКС, иск за прогласяване нищожност/недействителност на постановление за възлагане и на публична продан е процесуално недопустим, с изключение на лимитативно посочените основания за недействителност на публичната продан в разпоредбите на чл. 496, ал. 3 от ГПК, респ. – на чл. 384, ал. 3 от ГПК от 1952 г. (в този смисъл са определение № 28/23.01.2012 г. по ч. гр. д. № 497/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 81/20.02.2012 г. по ч. гр. д. № 498/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 145/24.07.2015 г. по гр. д. № 1770/2014 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 111/19.03.2018 г. по гр. д. № 99/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 153/12.07.2013 г. по гр. д. № 1317/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 92/18.08.2010 г. по търг. д. № 645/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 1522/15.08.1967 г. по гр. д. № 983/2014 г. на I-во гр. отд. на ВС и др.).

От страна на жалбоподателя неоснователно се поддържа вероятна недопустимост, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, на въззивното решение в частта му по установителния иск за нищожност на процесното постановление за възлагане срещу всички ответници, по съображения, че този иск не бил подсъден на общия (гражданския) съд, а бил подсъден на Върховния административен съд (ВАС), тъй като постановлението възлагане съставлявало индивидуален административен акт. Неоснователно в тази насока касаторът се позовава на определение № 28/03.02.2005 г. по ч. гр. дело № 15/2005 г. на ПАС, което не обосновава допускане на касационното обжалване в никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Това въззивно определение е в противоречие на първо място с установената практика на ВАС, съгласно която постановлението за възлагане на публичния изпълнител в изпълнителното производство по реда на ДОПК не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. ал. 1-4 от АПК (определение № 11183/31.07.2013 г. по адм. д. № 9648/2013 г. на I-во отд. на ВАС и определение № 9209/18.06.2019 г. по адм. д. № 6550/2019 г. на I-во отд. на ВАС), поради което – по аргумент за по-силното основание, не може да се приеме, че е индивидуален административен акт постановлението за възлагане на съдебния изпълнител (съдия-изпълнителя) в изпълнителното производство по реда на ГПК. В задължителната практика на ВКС (мотивите към ТР № 6/2020 от 20.05.2022 г. на ОСГТК и към т. 3 от ТР № 4/2017 от 11.03.2017 г. на ОСГТК на ВКС) също е обсъдена правната природа на постановлението за възлагане, като в никой от тези тълкувателни актове не е прието, че то има характера на индивидуален административен акт. От тази задължителна практика следва, а и в цитираната по-горе практика на ВКС еднозначно се приема, че компетентен да се произнесе по допустимостта на иск за прогласяване нищожност/недействителност на постановление за възлагане и по допустимостта и основателността на иск за прогласяване недействителност на публична продан, проведена по реда на ГПК, е гражданският (общият) съд, а не административният съд.

Не са налице и наведените от страна на касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в останалата част, с която са отхвърлени исковете му за обезщетения и е прекратено производството по исковете му срещу ответника А. П.. За да отхвърли исковете за обезщетения за вреди срещу ответниците Г., В.-К. и „Ю. България“ АД, апелативният съд, именно в качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор, подробно е обсъдил всички относими доказателства по делото и установените от тях правно-релевантни обстоятелства, както и всички твърдения и доводи на касатора-ищец, въз основа на което е достигнал до решаващия си извод, че последният не е доказал по делото никое от твърдения си за осъществено спрямо него противоправно поведение от страна на тези трима ответници, респ. – приел е, че няма основание за ангажиране на претендираната от тях солидарна отговорност за заплащане на обезщетения за процесните имуществени и неимуществени вреди на ищеца. С изложените подробно обосновани мотиви в тази насока въззивният съд е разрешил поставения от страна на жалбоподателя процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, не в противоречие, а в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради което не е налице нито допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос, нито пък в отхвърлителната му част въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Тези основания за допускане на касационното обжалване не са налице и по отношение на решаващите съображения на въззивния съд за недопустимостта на исковете за обезщетения срещу ответника А. П., с които – също в съответствие с трайно установената съдебна практика, апелативният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 441, ал. 1, изреч. 2 от ГПК, която препраща само към чл. 49 от ЗЗД (но не и към чл. 45 от ЗЗД), този ответник – в качеството си на държавен съдебен изпълнител (съдия-изпълнител), респ. – на физическо лице, не е надлежен ответник по тези искове за обезщетения за вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение, а такъв би бил неговият работодател. Тъй като тези съображения на апелативния съд са достатъчни за недопустимостта на исковото производство срещу ответника А. П., останалите мотиви в тази насока, – че този ответник се ползвал с имунитета на магистрат, макар и очевидно неправилни, не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на тази част от въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършване на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение – в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора-ищец срещу ответниците Г., В.-К. и „Ю. България“ АД установителен иск за нищожност на процесното постановление за възлагане; а по отношение на останалата част от въззивното решение касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Жалбоподателят-ищец е освободен от внасянето на държавни такси по делото с определение № 571/12.05.2022 г. на първоинстанционния съд, поради което не следва да му се дават указания в тази насока, а делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 109/21.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 228/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Ж. П. срещу К. П. Г., К. В. В.-К. и „Ю. България“ АД установителен иск за обявяване за нищожно постановление за възлагане от 06.12.2004 г., издадено по изп. д. № 1337/2003 г. по описа на Съдебно-изпълнителната служба при Хасковския окръжен съд.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 109/21.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 228/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, – в останалата част.

Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

Да се заличи от списъка на страните – за призоваването за откритото съдебно заседание – ответникът А. И. П..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: