ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 211

гр. София, 22.01.2025 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: Росица Божилова

Членове: Ивайло Младенов

Анна Ненова

като изслуша докладваното от съдията Младенов т. д. № 2490/2022 год. по описа на ВКС и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Е. П. против решение № 731 от 19.05.2022 г. по в. гр. д. № 737/2022 г. на Апелативен съд – София в която, след частична отмяна и потвърждаване на решение № 265873 от 24.09.2021 г. по гр. д. № 15472/2016 г. на Софийски градски съд, Ц. Е. П. е осъдена на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД да заплати на „ОТП Ф. Б. ЕАД сумата от 32 941, 51 лв., представляваща главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2010 г. и договор от 10.12.2012 г. за покупко-продажба на вземания (цесия), със законната лихва за забава от 12.12.2016г., датата на исковата молба, до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната част е нищожно, неправилно и необосновано, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Може ли да се постанови осъдително решение по договор за банков кредит, когато установителният иск по същия договор между същите страни и един и същ предмет е отхвърлен в производство по чл. 422 ГПК?

2. Налице ли е и настъпила ли е автоматична предсрочна изискуемост по договор за кредит, ако възникването й е заложено в общите условия между кредитора и кредитополучателя?

3. Кога настъпва предсрочна изискуемост по сключен договор за кредит в пълния му размер и на коя от по-ранните дати - тази от Раздел VII, чл. 19, т. 2 от Общите условия или датата на депозиране на заявлението по заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК?

4. Налице ли е настъпила погасителна давност за предявяване на осъдителен иск, ако между датата на възникване на предсрочната изискуемост по кредита, независимо дали е възникнала съобразно Раздел VII, чл. 19, т. 2 от Общите условия или датата на депозиране на заявление по заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, са изминали повече от пет години?

5. При сключване на договор за кредит с анюитетни месечни погасителни вноски, погасителната давност по главницата коя следва да е - тази по чл. 110 ЗЗД или тази по чл. 111 ЗЗД? Погасителната давност за лихвите по същото задължение, следва да са по чл. 110 ЗЗД или по чл. 111 ЗЗД?

6. Задължен ли е кредиторът при наличие в договора за кредит при изрична разпоредба за настъпване на предсрочна изискуемост и след настъпване на този момент да я приложи и обяви договора за кредит за предсрочно изискуем или е свободен да избира момента за настъпване на предсрочна изискуемост по договора за кредит? Допустимо ли е последващ кредитор, встъпил в правата на първоначалният кредитор след сключване на договор за цесия, едностранно да изменя вече извършени действия от първоначалния кредитор и чрез различни свои волеизявления свободно да изменя, променя и определя различни дати на възникнала предсрочна изискуемост на Договора за кредит?

7. Длъжен ли е кредиторът – търговската банка по сключения договор за кредит да се съобразява с МСС, МСФСО-9 и правилата за счетоводна отчетност при наличие на условия, предпоставки и задължение за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем съгласно тези международни правни норми?

По първия поставен въпрос касаторът счита, че съдът няма правото да се произнесе и да постанови осъдително решение при условие, че между същите страни по същият въпрос (договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2010 г.) е налице влязло в сила решение № 5405 от 21.07.2015 г. по гр. д. № 16969/2014 г. по описа на Софийски градски съд, с което исковата претенция е била отхвърлена. Доколкото е недопустимо по един и същи материален спор да бъдат постановени две различни решения за дължимост на претендиращ вземане, според касатора това прави последващия съдебен акт нищожен поради противоречие със закона и правната теория.

По втори, трети, четвърти и шести въпроси се сочи, че на основание чл. 8 и чл. 9 ЗЗД, доколкото договорът е доброволно съглашение между две страни, то всяка една от тях следва да приеме разпоредбите от договора за кредит като императивни и задължителни за прилагане, неподлежащи на разширително тълкуване предвид тяхната яснота и разбираемост, още повече, че тези разпоредби имат силата на закон между страните и следва да се изпълняват. С оглед на това касаторът приема, че независимо кой е кредиторът - дали „Банка ДСК“ АД или „ОТП Ф. Б. ЕАД, той е длъжен да се съобразява и изпълнява разпоредбите на този договор, поради което „Банка ДСК” АД е следвало да приложи Общите условия за предоставяне на кредит за текущо потребление и конкретно чл. 19.2, предвиждащ, че кредитът при 90 дни просрочие става предсрочно изискуем. При извършено според жалбоподателя последно плащане на 12.08.2011г. и при прилагане разпоредбата на чл. 19.2 от Общите условия към договора за кредит, същият е станал предсрочно изискуем па 12.11.2011г. С оглед на гореизложеното, касаторът претендира, че независимо коя дата бъде взета предвид - дали тази по която следва да настъпи автоматичната предсрочна изискуемост или тази на която е подадена заявлението по чл. 417 ГПК, което е не по-късно от 10.08.2012г., от този момент настъпва и правото на кредитора да депозира съдебен иск, за да предяви вземането си, като е недопустимо съдът с постановените от него решения да изменя фактическата обстановка и волята на първоначалният кредитор, както и да се дава право на последваш кредитор да изменя едностранно договора за кредит и вече обявената предсрочна изискуемост без знанието и съгласието на другата страна по договора.

По петия касационен въпрос касаторът счита, че погасителната давност по договор за кредит с анютетни месечни вноски е тригодишна, съгласно чл. 111 ЗЗД, като с настъпването на падежа и падежирането на всяка една отделна погасителна вноска за кредитора започва да тече погасителна давност по чл. 111 ЗЗД за предявяване на вземането му по съдебен ред. Предвид че в случая вземанията на кредитора по сключения договор за кредит с периодични анюитетни месечни вноски по своята правна същност представлява вземане с периодични плащания, се твърди, че погасителната давност по договора за кредит за текущо потребление от 10.08.2010г., сключен между „Банка ДСК” АД и Ц. Е. П., е по чл. 111 ЗЗД, както по главницата, така и по лихвите на всяка една падежирала погасителна вноска към момента на настъпването й, а при обявяване на кредита за предсрочно изискуем на цялото остатъчно вземане по главницата.

По седмия поставен въпрос се сочи, че МСС като международни правила за счетоводна отчетност и поради липса на други материалноправни разпоредби, които да регулират този род обществени отношения и по своята същност въвеждат правила за отчетност при спазване на основни принципи - обективност, вярност, истинност и имат силата на закон за приемащите и прилагащите ги юридически субекти, са задължителни за прилагане от страна търговските банки.

Ответникът по касационната жалба – „ОТП Ф. Б. ЕАД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представил отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, алтернативно – за неоснователност на подадената жалба.

В хода на касационното производство, на 25.05.2023г., в търговския регистър при Агенция по вписванията е било вписано вливане на „ОТП Ф. Б. ЕАД в „Банка ДСК“ АД (вписване 20230525130733).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК.

За да отмени частично и да потвърди частично първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – София е приел, че съгласно договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2010г. „Банка ДСК“ АД се е задължила да предостави на Ц. Е. П. в качеството й на кредитополучател сумата от 35 000 лв. за срок от 120 месеца. В клаузата на чл. 8 от договора било предвидено, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва, която към датата на сключване на договора е 10,45 % годишно или 0,03 % на ден, а неразделна част от съдържанието на договора е погасителния план, установяващ, че плащанията на вноските следва да бъдат извършвани на всяко 15-то число от месеца в периода 18.11.2010 г. до 18.11.2020 г. В представените по делото Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на „Банка ДСК“ ЕАД, в т. 19.2 е било предвидено, че при допусната забава в плащането на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем.

Съгласно заключение на изслушана съдебно-счетоводна експертиза, възприето изцяло от въззивния съд, заемната сума е постъпила по разплащателната сметка на Ц. Е. П. и е била усвоена от нея. В изпълнение на договора за кредит ответницата заплатила през периода 18.11.2010г. -12.08.2011г. общо 3 416, 08 лв. С тях била погасена главница от 1 162,52 лв. за периода 15.12.2010г. - 15.06.2011г., договорна лихва в размер на 2 249,65 лв. за периода 15.12.2010г. - 15.06.2011г. и 3, 91 лв. лихва върху просрочена главница до 15.06.2011г. Последното плащане, извършено от ответницата по договора за кредит, е било на 12.08.2011г. Неизплатени са били вноски с падежи, настъпили в периода 15.07.2011г. - 15.05.2020г. в размер на 30 915,99 лв., и договорна лихва с падежи от 15.07.2011 г. до 15.05.2020г. в размер на 19 512,04 лв.

С договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 10.12.2012 г. „Банка ДСК“ АД е прехвърлила на „ОТП Ф. Б. ЕАД вземанията си, произтичащи от предоставени просрочени потребителски кредити, заедно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и с изтеклите лихви, които са били изрично посочени в Приемо-предавателен протокол - приложение към договора. Сред тях са фигурирали и вземанията по договора за кредит от 18.11.2010 г. с ответницата Ц. Е. П.. Цесионерът „ОТП Ф. Б. ЕАД е бил упълномощен да уведоми от името на банката по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници, чийто вземания са прехвърлени с договора от 10.12.2012г. С писмо от 18.12.2012г. ищецът е уведомил ответницата за извършената цесия и отправил покана за доброволно изпълнение на задълженията в 14-дневен срок, което уведомление било връчено на ответницата чрез неината майка на 22.01.2013 г.

При тези установени фактически обстоятелства въззивният съд е приел от фактическа страна, че касаторът и „Банка ДСК“ АД са били обвързани от договор за кредит. Правата на банката са били прехвърлени на „ОТП Ф. Б. ЕАД с договор за цесия и този договор е породил действие между страните от момента на подписването му, а спрямо длъжника – съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД от момента на уведомяването му за цесията от цесионера. Не съществува пречка цесионерът да упълномощи цедента да направи това уведомяване. В случая фактическото узнаване от Ц. Е. П. за прехвърлянето е станало на 22.01.2013г., и от тази дата тя е дължала плащане на новия кредитор.

Още през 2011г. кредитополучателят е изпаднал в забава в плащането на дължимите погасителни вноски, като последното плащане било извършено на 12.08.2011 г., поради което съгласно т. 19.2 от Общите условия на банката, същата е имала правото да обяви предсрочна изискуемост на вземането още в края на 2011 г., когато са изтекли 90 дни от последния падеж. Изявление за предсрочна изискуемост е било направено от цесионера с депозираната на 12.12.2016 г. по настоящото дело искова молба, но самата предсрочна изискуемост не е настъпила в момента на депозирането, а от момента, когато същата е била връчена на ответника-длъжник, което е станало на 02.08.2017 г., поради което от тази дата ответницата е дължала пълния размер на непогасената част от главницата - 33 837,47 лв. Дължима е била и договорна лихва за исковия период от 15.06.2011г. до 09.08.2012г. в размер на 3 933,30 лв.

За неоснователно е било счетено оплакването, че проверката на вещото лице е била само по записванията на банката, а не и по тези на цесионера, който не бил водил редовно счетоводство. В тази връзка съдът е изтъкнал, че счетоводните записвания нямат правопораждащ характер и дори ищецът - цесионер да не е водил редовно счетоводството си във връзка с процесните вземания, след като те съответстват на записванията на първоначалния кредитор - банката, чиито записвания не се оспорват от ответницата, и след като ответницата не е ангажирала доказателства, че е платила някаква част от тях, то проверката само по записванията на банката са достатъчни за установяване на размера на дълга.

По направеното възражение за погасяване на претендираните суми по давност, въззивният състав е намерил, че непогасени по давност са всички месечни вноски, падежирали от 12.12.2011г. до 12.12.2016г. Течението на давността по отношение на тях е било прекъснато на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД с подаването на исковата молба. Погасени по давност обаче са били вноските, падежирали в периода 15.07.2011г. - 15.11.2011г. (общо 895,96 лв.), поради което искът за предсрочно изискуема главница е бил приет за основателен за сумата от 32 941,51 лв.

По отношение на възнаградителната лихва, въззивният състав е приел, че това вземане е периодично и по отношение на него е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б.„в“ ЗЗД, с оглед на което цялата претендирана по делото възнаградителна лихва е погасена по давност. Относно тази лихва исковият период е изцяло преди 12.12.2013г. Така вземането за 3 933,30 лв. не се дължи.

За неоснователно е било прието възражението на касатора, че претендираните по делото вземания вече са били предявени в съдебно производство, при което настоящото производство е недопустимо. С решение № 5404 от 21.07.2015 г. по гр. д. № 16969/2014 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 21.07.2016 г., са били отхвърлени искове против Ц. Е. П. по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на парични вземания по Договора за банков кредит от 18.11.2010г., но в това производство за вземанията е било прието, че не са изискуеми. Била е отречена възможността за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на договора за кредит, както и такава да бъде обявена със заповедта за изпълнение или с исковата молба.

При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо – да е постановено по спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение (чл. 299, ал. 1 ГПК). Отхвърлянето на исковете срещу Ц. Е. П. с решение № 5404 от 21.07.2015 г. по гр. д. № 16969/2014 г. на Софийски градски съд е било поради липсата на изискуемост на вземанията по договора за банков кредит от 18.11.2010г. По настоящото дело твърденията са за настъпила впоследствие предсрочна изискуемост, изявление за което е направено с предявяване на исковата молба на „ОТП Ф. Б. ЕАД на 12.12.2016г.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касатора въпроси.

Първият процесуалноправен въпрос е във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение, но по аргумент от чл. 280, ал. 2 ГПК и предвидената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение, отделно формулиране на такъв въпрос не е необходимо. Поради това касационният съдебен състав съобразява въпроса във връзка с направените оплаквания за недопустимост на въззивното решение. С оглед изложеното по-горе, липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо.

Третият и четвъртият от въпросите на касатора (материалноправни) не са въпроси от значение за изхода на делото. Те са фактологични – относно датата на настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за банков кредит от 18.11.2010г. и погасяването по давност на вземанията. Материалноправният или процесуалноправния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В този смисъл е възприетото в мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

Не удовлетворява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК вторият и шестият от поставените въпроси. Те не съответстват на изводите на въззивния съд в решението му. Този съд не е излагал съображения относно възможността за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на договора за кредит от 18.11.2010г. Възприето е било, че съгласно влязлото в сила решение по гр. д. № 16969/2014 г. на Софийски градски съд, обвързващо страните по настоящия спор, такава възможност е отречена. Поради това предходно водените искове по реда на чл. 422 ГПК са били отхвърлени. С това решение е било отречено и обявяването на изискуемостта със заповедта за изпълнение или с исковата молба по гр. д. № 16969/2014 г. на Софийски градски съд.

Същото е по отношение на петия въпрос в частта относно погасителната давност на вземането за възнаградителни лихви. Въззивният съд е отхвърлил претенцията за такива лихви като погасено с изтичане на кратката погасителна давност, в какъвто смисъл е било и възражението на касатора.

Некореспондиращ с изводите на съда е също седмият поставен въпрос. Въззивният съд не е излагал съображения дали счетоводството на „Банка ДСК“ АД е било водено в съответствие с МСС, МСФСО-9 и правилата за счетоводна отчетност. Прието е било, че това обстоятелство е безспорно.

Правен въпрос от значение за делото е петият въпрос на касатора в частта относно питането коя е приложимата погасителна давност относно договор за кредит с уговорени анюитетни погасителни вноски. От касатора е било възразено, че относно главницата е приложима кратката тригодишна погасителна давност, но това възражение е намерено от въззивния съд за неоснователно.

Във връзка в въпроса не е удовлетворен посоченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Отговор на въпроса се съдържа в практиката на ВКС, за която не се установява основание да бъде променяна, и въззивното решение е в нейно съответствие. Съгласно тази практика уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява изпълнение на задължението на части. Приложима е общата петгодишна погасителна давност (чл. 110 от ЗЗД). В този смисъл са решение № 261 от 12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 28 от 05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 38 от 26.03.2019г. по т. д. № 1157/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., както и мотивите на Тълкувателно решение № 3/2023г. от 21.11.2024г. по т. д. № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 731 от 19.05.2022 г. по в. гр. д. № 737/2022 г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.