ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 224

гр. София, 23.01.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 252 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищец в производството - Н. М. В., против въззивно решение № 375 от 26.10.2023 г., постановено от Окръжен съд – Русе по в. гр. д. № 429 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 244 от 01.03.2023 г., постановено от Районен съд – Русе по гр. д. № 6295 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора против „Банка ДСК“ АД, [населено място], ЕИК:[ЕИК], отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено по отношение на ответната банка, че правото на принудително изпълнение спрямо ищеца за сумите: 13063,24 лв. - главница и 8162,51 лв. - непогасена лихва, за които е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1034/2013 г. по описа на РС - Русе, и които са предмет на изпълнение по изп. д. № 7050/13 г. по описа на ДСИ при РС - Русе, е погасено по давност, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Оспорва се извода на съда, базиран на решение № 37/2021 г., постановено по гр. д. 1747/2020 г. на ВКС в насока на това, че съдебният изпълнител не може да откаже извършването на поискано изпълнително действие, ако държи изпълнителен лист, дори след изтичане на 2-годишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, с изтичането на който изпълнителното производство се прекратява /перемира/ по право. Според касатора в обжалвания съдебен акт е възприето едно от становищата на ВКС, че това може да стане както в ново изпълнително дело, така и като продължение на вече перемираното такова. Касаторът излага, че е на противоположното мнение, като споделя трайно установеното разбиране, че действията на съдебния изпълнител са дължими и в този ред на мисли последният следва да извърши поисканите от взискателя действия, но всичко това следва да е съобразено и с процесуалните правила. Сочи се, че чл. 426, ал. 3 ГПК дава ясни правила за съдържанието на молбата, която слага начало на изпълнителния процес, в какъвто смисъл касаторът счита, че молбата на взискателя, с която е поискано извършване на определено изпълнително действие по вече перемирано изпълнително дело не е идентична с тази за образуване на изпълнително дело, поради което и двата акта на взискателя /молба за образуване и молба за извършване на поредно изпълнително действие/, не следва да имат еднакво правно значение. Отрича се възможността искането на взискателя в течение на производството за продължаване на изпълнителните действия да е равнозначно на молба за образуване на ново изпълнително дело, тъй като двата акта имат свои самостоятелни последици. При образуване на изпълнителното дело съдебния изпълнител следва да съобрази всички реквизити на молбата, определени с императивната разпоредба на чл. 129 ГПК, към която препраща чл. 426, ал. 3 с. з. В тази връзка съдебния изпълнител има определени задължения - да установи редовността на молбата, да даде съответни указания на взискателя в случай, че молбата му не отговаря на законовите изисквания за това и при неизпълнението им да му я върне, докато при молбата за извършване на определени действия съдебния изпълнител няма подобни задължения. На следващо място се сочи, че молбата за образуване на изпълнително дело винаги влече след себе си изпращане на покана за доброволно изпълнение, респ. – уведомление /ако вече веднъж на длъжника е даден срок за доброволно изпълнение по приложеното към молбата за образуване изпълнително основание/, а подобно изискване към молбата за предприемане на изпълнително действие молба няма.

Предвид посочените разлики касаторът счита, че по никакъв начин не може да се обоснове идентичност между двете действия на взискателя /образуване на изп. дело и искане за извършване на изпълнителни действия/, а обратното разбиране възприема като опит за заобикаляне на изрично създадени и действащи императивни правни норми, което не създава стабилност на обществените отношения от тази сфера, поражда съмнения за пристрастност, като дава превес на правата на взискателя пред тези на длъжника и при всички положения е грубо нарушение на процесуални правила. Всичко това от своя страна обезсмисля изцяло института на перемпцията и превръща съответните разпоредби в неработещи такива.

Касаторът счита, че отговорността при подобно поведение на взискателя следва да е изцяло негова. В случай, че е поискал от съдебния изпълнител извършване на изпълнителни действия, при положение, че разполага с правната възможност да поиска образуване на ново изпълнително дело, по което надлежно и напълно в духа на закона да продължи принудата си спрямо длъжника, то следва да понесе последицата от действията си. В случай, че не се съобрази със законовите правила, то следва да понесе последиците от действията си и извършените след настъпилото прекратяване по закон на изпълнителното дело действия не следва да се възприемат като валидни такива. Според касатора известно и утвърдено в практиката е разбирането, че единствено валидно изпълнително действие е в състояние да прекъсва законово регламентирани срокове. В случай, че се извършват изпълнителни действия по вече прекратено изпълнително производство, то същите не могат да се квалифицират като валидни, следователно не следва да бъдат отчетени при прекъсване на давностния срок. Сочи се и че в действителност, в конкретния казус има плащания през целия период от страна на другия съдлъжник, но решението на този елемент от фактическата обстановка е предмет на тълкувателно решение, което касаторът вярва, че ще намери своето справедливо и задълбочено тълкувание. С оглед на висящността на т. д. 2/23 г. касаторът счита, че дадените решения по посоченото тълкувателно дело ще определят изцяло основателността на касационната му жалба.

Иска се отмяна на въззивното решение и постановяването на друго по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите:

1. Има ли правно значение прекратяването на изпълнителния процес, в частност на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, за погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано прекратеното производство по принудително изпълнение?

2. Следва ли, за да прекъснат погасителната давност действията по принудително изпълнение да са предприети по висящ изпълнителен процес с оглед на тяхната надлежност?

3. При прекратяване на изпълнителния процес от коя дата започва да тече погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист.

Сочи се, че същите представляват правно основание по чл. 280, ал. 3 ГПК за допускане до същинско разглеждане на депозираната касационна жалба. Твърди се, че при постановяване на обжалваното решение решаващият съд е взел под внимание едната част от съдебната практика, която застъпва и възприетото от РОС разбиране по материята. Касаторът счита обаче, че на касационната инстанция е добре известна и съдебната практика, застъпваща обратното становище. Тези обстоятелства са станали причина и за образуваното т. д. 2/23 г., поради което според касатора в зависимост от решението по посоченото тълкувателно дело настоящият казус е възможно да е решен в противоречие с тълкувателна практика на ВКС.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск въззивният съд е посочил, че мотивира решението си, като препраща към мотивите на обжалваното пред него първоинстанционното решение, излагайки, че в същото са обсъдени доводите и възраженията на страните, и е направен основан на доказателствата извод за основателността на предявените искове, който извод се споделя и от въззивната инстанция.

За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съдебен състав, към мотивите на който въззивният такъв е препратил излага, че след образуването на изпълнителното дело на 16.04.2013 г., на 10.05.2013 г. на ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение, ведно с извлечение от изп. лист и заповедта за изпълнение по чл .417 ГПК. Приложен е протокол на ДСИ от 20.05.2013 г., според който в кабинета му се явил ищеца и изразил съгласие изплащането да продължи чрез удръжки от трудовото му възнаграждение, запор върху което и върху банковите му сметки, е наложен на 04.06.2013 г. Плащания от работодателя на ищеца са извършени на датите: 10.07.2013 г., 07.08.2013 г., 03 и 30.09.2013 г., 12.11.2013 г., 02.12.2013 г., 21.01.2014 г. и 11.02.2014 г.

Съдът излага, че взискателят е депозирал молба по изп. дело от 04.11.2014 г. с искане за налагане на запори и възбрани върху открито имущество на длъжниците. С разпореждане от 11.05.2020 г. на мястото на досегашния взискател „Експресбанк“ АД е конституиран нейният правоприемник „Банка ДСК“ ЕАД, която на 12.06.2020 г. /лист 329 от изп. дело/ е поискала налагане на запори и възбрани върху движимо и недвижимо имущество на двамата длъжници. Макар датата върху молбата с вх.№ 21625 да не се чете, същата е видна от разпореждането на ДСИ от 03.07.2020 г. /л. 332 от изп. дело/, с което молба с вх. № 21625 от 12.06.2020 г. на взискателя е оставена без движение за внасяне на държавни такси.

На 24.07.2020 г. взискателят е депозирал молба с искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на Н. В., както и върху банковите му сметки, което е изпълнено от ДСИ с разпореждане от 12.08.2020 г. Ищецът е подал молба по изп. дело на 24.08.2020 г. с искане да му бъде отблокирана сметката, а сумите да бъдат удържани от трудовото му възнаграждение. Суми от осигурителя на ищеца „М.“ ЕООД са постъпвали по приложеното изп. дело на датите: 08.10.2020 г., 09.11.2020 г., 04.12.2020 г., 08.01.2021 г., 08.02.21 г., 09.03.21 г. и 10.01.2022 г. На 05.10.2022 г. и 11.11.2022 г. взискателят отново е посочил конкретни изпълнителни способи, които да бъдат предприети спрямо длъжниците.

Съобразно установеното от фактическа страна първоинстанционният съдебен състав е приел, че срокът на погасителната давност за процесното вземане спрямо ищеца е прекъснат на 16.04.2013 г. с подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело и е спрян до 26.06.2015 г., предвид действащото до тази дата ППВС № 3/18.11.1980 г., отменено с ТР № 2/2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която отмяна действа обаче само занапред. Според съда до посочената дата давността за вземането спрямо ищеца не е изтекла и поради извършваните от работодателя му през 2013 и 2014 г. плащания чрез удръжки от трудовото му възнаграждение, последното от които е на 11.02.2014 г. След 26.06.2015 г. новоконституираният взискател - „Банка ДСК“ АД е поискал извършване на конкретни изпълнителни действия спрямо длъжника В. на 12.06.2020 г., като молбата е прекъснала давността малко преди тя да изтече /на 26.06.2020 г./ Съдът сочи, че с непредприемането на изпълнителни действия в продължение на две години, на 26.06.2017 г. е настъпила т. нар. „перемпция“, т. е. изп. производство е било прекратено по силата на закона /чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/. Според задължителната съдебна практика обаче, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново - отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право спрямо длъжника В.. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело. Във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Ето защо в случая съдът е приел, че въпреки настъпилата перемпция на 26.06.2017 г., искането на взискателя от 12.06.2020 г. за предприемане на конкретни изпълнителни способи срещу двамата длъжници е прекъснало давността за събиране вземането на „Банка ДСК“ АД спрямо ищеца по настоящото дело. Освен това, от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. включително са спрени всички давностни срокове, съгл. чл. 3, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците. Според съда последното изпълнително действие, прекъснало давността, е депозираната на 11.11.2022 г. молба от взискателя за налагане на запори върху трудовото възнаграждение и върху всички банкови сметки на длъжника, както и възбрани върху негово имущество. При така изложеното и в обобщение първоинстанционният съдебен състав е приел, че вземането на ответника не е погасено по давност, между предприетите изпълнителни действия по приложеното изпълнително дело няма изминал петгодишен срок, за да се приеме, че самото изпълняемо право на ответника – взискател е погасено по давност, поради което и искът е неоснователен.

На свой ред въззивният състав излага, че юриспруденцията по отношение давността в изпълнителното производство търпи съществени промени в схващанията. Съгласно ППВС № 3/1980 г. погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Тълкувателно решение № 2/2013 от 26 юни 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд обявява ППВС № 3/1980 г. за изгубило сила. Приема, че в изпълнителния процес давността не спира. В изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Перемпцията настъпва по силата на закона (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК), когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години. Съгласно т. 10 когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С тълкувателно решение 3/2020 г. ОСГТК на ВКС уточнява, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнително дело, образувано до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/2013 г. В мотивите е посочено, че до 26.06.2015 г. давност не тече. За образуваните изпълнителни дела преди тази дата, давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., след като е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.

Според въззивния състав в настоящия случай взискателят е образувал изпълнителното дело на 16.04.2013 г. срещу двама солидарни длъжници, един от които е ищецът. До 26.06.2015 г. давността спира да тече на основание ППВС № 3/1980 г. След тази дата започва да тече нова давност, която може да се прекъсне с всяко предприето изпълнително действие. Според ищеца плащанията от негов работодател по запор върху трудовото му възнаграждение са продължили до 11.02.2014 г., от която дата е последното плащане. Взискателят е поискал на 4.11.2014 г. налагане на запори и възбрани върху открито имущество на длъжниците. Ищецът твърди, че това е последното поискано изпълнително действие. Според тези твърдения 2-годишният срок за перемпция е изтекъл на 4.11.2016 г., а 5-годишният давностен срок - на 4.11.2019 г. Правоприемникът на първоначалния взискател – ответника „Банка ДСК“ АД е конституиран в изпълнителното производство на 11.05.2020 г. (след 5-годишния давностен срок по горното изчисление) и на 12.06.2020 г. е поискал запор и възбрана върху движимо и недвижимо имущество на длъжниците. На 24.07.2020 г. е наложен запор върху трудово възнаграждение на ищеца и банкови сметки. Новите постъпления от работодателя са от 8.10.2020 г. до 10.01.2020 г. При тези данни, според въззивния съд, на пръв поглед изглежда, че правото на принудително изпълнение е погасено по давност, който извод обаче не е правилен. Според съда, видно от отбелязванията на гърба на изпълнителния лист, редовни постъпления за погасяване на дължимата сума е имало и след 11.02.2014 г., на която дата ищецът твърди, че е била последната удръжка от трудовото му възнаграждение. Следователно след 11.02.2014 г., както и след 4.11.2014 г. по изпълнителното дело са постъпвали суми от предприетите по-рано изпълнителни действия. Изпълнителното дело не е било „спящо“ и държавният съдебен изпълнител не е имал основание да го прекрати по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Въззивният съд сочи, че обжалваното решение на Русенския районен съд стъпва на извода, че от 26.06.2015 г. (ТР 3/2020) са започнали да текат както 2-годишният срок за перемпция, така и 5-годишният давностен срок, който не е бил изтекъл на 12.06.2020 г., когато „Банка ДСК“ е поискала извършването на конкретни изпълнителни действия. Според въззивния състав този извод на районния съд е правилен. В мотивите на въззивното решение се излага още, че Русенският районен съд се позовава също на решение по чл. 290 от ГПК - решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 1747/2020 г., според което перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Съдебният изпълнител не може да откаже извършването на поискано изпълнително действие, ако държи изпълнителния лист, дори след изтичане на 2-годишния срок. В такъв случай трябва да образува ново изпълнително дело. Но дори изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на новото искане в отделно дело, няма значение за прекъсването на давността. Според въззивния съд вярно е, че това схващане донякъде обезсмисля правното значение на перемпцията по право, но съдът се съобразява с това авторитетно тълкуване. Въззивният състав излага, че в настоящия случай дори не се налага позоваване на това решение по чл. 290 от ГПК, защото, както е изтъкнал на друго място в мотивите си, при положение, че има редовни постъпления по изпълнителното дело и задължението не е изплатено, не може да настъпи прекратяване на изпълнителното дело по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В случая с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, се налага извод, че поставените от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпроси не съставляват годно общо такова основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., доколкото отговорите им не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция.

Главният извод на въззивния съд, за да приеме че предявеният иск е неоснователен, е основан на изложеното от съда, че противно на твърденията на касатора: видно от отбелязванията на гърба на изпълнителния лист, редовни постъпления за погасяване на дължимата сума е имало и след 11.02.2014 г., на която дата ищецът твърди, че е била последната удръжка от трудовото му възнаграждение; следователно след 11.02.2014 г., както и след 4.11.2014 г. по изпълнителното дело са постъпвали суми от предприетите по-рано изпълнителни действия; изпълнителното дело не е било „спящо“ и държавният съдебен изпълнител не е имал основание да го прекрати по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

При така изложеното по-натам в мотивите си въззивният съд, във връзка с позоваването от страна на Русенски районен съд, на цитираното и от касатора решение по чл. 290 от ГПК - решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 1747/2020 г., според което перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността, сочи, че макар това схващане донякъде да обезсмисля правното значение на перемпцията по право, но съдът се съобразява с авторитетното тълкуване на ВКС. В допълнение към така посоченото въззивният състав отново излага, че в настоящия случай дори не се налага позоваване на това решение по чл. 290 от ГПК, защото, както е изтъкнал на друго място в мотивите си, при положение, че има редовни постъпления по изпълнителното дело и задължението не е изплатено, не може да настъпи прекратяване на изпълнителното дело по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

Видно е следователно, че главните изводи на въззивния състав, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, са основани не толкова на съждение относно това дали действие, принципно годно да прекъсне давността, но извършено по вече перемирано изпълнително производство, прекъсва или не прекъсва давността, а на приетото от съда за установено, продължило постъпване на суми по изпълнителното дело от предприетите по-рано изпълнителни действия и след твърдяната от касатора по делото дата през м. 02.2014 г., и на следващото от това, според съда, че изпълнителното дело не е било „спящо“ и държавният съдебен изпълнител не е имал основание да го прекрати по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Дори и да се приеме обратното на изложеното непосредствено по-горе, следва да се посочи и следното:

По поставените от касатора въпроси и съответстващите им оплаквания в касационната жалба, е постановено цитираното и от касатора /докато производството по постановяването на същото е било още висящо и до приключването на което настоящото производство е било спряно/, Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС. В отговорите по първи и трети въпрос от предмета на същото тълкувателно решение, по задължителен за съдилищата начин е постановено, че: Погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството.

Видно е от възпроизведените частично в настоящите мотиви такива на обжалваното въззивно решение и тези на първоинстанционния съдебен акт, към които въззивният състав също е препратил, че дадените от инстанциите по същество, разрешения на поставените от касатора правни въпроси, са в съответствие, а не в противоречие с новоформираната и цитирана, задължителна за съдилищата практика на касационната съдебна инстанция, обективирана в Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС. При така изложеното по делото не се установява наличието на претендираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 375 от 26.10.2023 г., постановено от Окръжен съд – Русе по в. гр. д. № 429 по описа на съда за 2023 г.

ОСЪЖДА Н. М. В., ЕГН: [ЕГН] да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: