ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 244

гр. София, 24.01.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 2533 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Б. В. И. Груп“ АД срещу решение № 290/10.06.2022г. по в. т.д. №185/2022г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав. С него е потвърдено решение № 260398/15.12.2021г. по т. д. №1322/2020г. на Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение, с което касаторът е осъден на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ да заплати на П. Д. П. и Д. Д. Д. сумите от по 30 000 лв., част от общо заявен размер на претенциите от по 100 000 лева, представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо Й. И. В., настъпила на 31.10.2018г. вследствие ПТП от 28.10.2018г., ведно със законната лихва, считано от 28.08.2020г. до окончателното изплащане на сумите.

В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че за процесния случай Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е неприложимо, тъй като същото е постановено след смъртта на дядото на ищците. В условията на евентуалност твърди, че не е налице въведеното с тълкувателното решение изискване за наличие на особена близост между ищците и починалия, която да бъде с по – висок интензитет от този на обикновените роднински отношения. Твърди още, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и не е разгледал наведените възражения относно наличието на противоречия между събраните по делото свидетелски показания, недопустимостта на предявените искове, нередовността на исковата молба и липсата на основание за присъждане на обезщетение. Поддържа, че разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 от КЗ не противоречи на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г., поради което е приложима методиката, установена в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ.

Допускането на касационно обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. За задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви, за да потвърди решението на първоинстанционния съд, като обсъди всички оплаквания и доводи по същество на всички страни по спора; 2. За задължението на съда да обсъди всички събрани по делото относими доказателства в тяхната съвкупност, както и да обсъди доводите и възраженията на страните по предмета на спора; 3. Прилага ли се на основание § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ чл. 493а от КЗ /нов/ спрямо заварени застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, т. е. сключени по време на стария КЗ, но действащи след като новият КЗ е влязъл в сила, и придава ли § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ обратна сила на чл. 493а от КЗ /нов/ спрямо тези заварени застрахователни договори?; 4.Определеният в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ таван, максимум за изплащане на обезщетения за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ размер на 5000 лв., как се съотнася с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка? Твърди, че първият въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 63/28.06.2019г. по гр. д. № 2296/2018г. на ВКС, II г. о. и решение № 101/03.06.2015г. по т. д. № 1740/2014г. на ВКС, I т. о., а вторият въпрос - в противоречие с решение №548/06.12.2010г. по гр. д. №1119/2009г. на ВКС, III г. о. и решение №37/29.03.2012г. по гр. д. №241/2011г. на ВКС, I г. о. По последните два въпроса сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по касация П. Д. П. и Д. Д. Д. поддържат, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ЗАД „Б. В. И. Груп“ АД за неприложимост на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС към процесния случай, като е изтъкнал, че с приемането му същото е станало задължително за тълкуването и прилагането на закона за всички случаи, по които има висящи съдебни дела. С оглед на това е приел, че ищците са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на техния дядо Й. И. В., настъпила на 31.10.2018г. вследствие ПТП от 28.10.2018г., виновно причинено от К. Л. Х. при управление на застрахования при ответника лек автомобил „Пежо 307“, с рег. [рег. номер на МПС] . Този извод апелативният съд е обосновал със съществувалата приживе между дядото и внучките трайна дълбока емоционална връзка, която надхвърля по интензитет нормално присъщата родствена връзка и е резултат от настъпили житейски обстоятелства – развод между родителите на ищците, настъпил в тяхното детство, когато са се формирали характерите им, както и съвместното им съжителство с починалия. Подчертал е, че след заминаването на внучките в Германия отношенията на взаимна близост и обич не са прекъснати, тъй като роднините взаимно са си гостували, дори дядото се е оперирал в Германия. При определяне на размера на застрахователните обезщетения въззивният съд е изложил съображения, че не е ограничен от предвидения в разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ максимален размер на обезщетението, поради противоречието му с общностното право - чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г., тъй като същият е значително по – нисък от минималния размер на застрахователната сума и от предварително уговорените между страните застрахователни лимити. Позовал се и на решение на Съда на ЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12, като е счел същото за задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК, както и е подчертал транспонирането на директивата в националния закон – чл. 492 от КЗ. С оглед на тези съображения е заключил, че размерът на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди следва да се определи по справедливост в съответствие с чл. 52 от ЗЗД.

Съобразявайки събраните по делото свидетелски показания относно съществувалите приживе между ищците и починалия отношения и интензитета и продължителността на търпените от тях болки и страдания след смъртта му, както и отчитайки заключението на САТЕ за механизма на ПТП, настъпило при пресичането на Й. И. В. на пешеходна пътека, без да има липса на видимост за водача на МПС, и икономическите критерии, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетенията за неимуществени вреди възлиза на по 30 000 лв. за всяка една от ищците.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Формулираните първи и втори въпрос следва да бъдат разгледани общо, доколкото са със сходно съдържание, взаимно свързани са и по съществото си касаят задължението на въззивния съд да обоснове фактическите и правни изводи, до които е достигнал, и да се произнесе по всички възражения и доводи на страните. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставените въпроси е даден отговор също в постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – решение №212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о., решение №202/21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на ВКС, I т. о., решение №76/12.06.2012г. по т. д. № 377/2011г. на ВКС, II т. о., решение №581/30.09.2010г. по гр. д. № 1019/2009г. на ВКС, III т. о. и други, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

В случая въззивният съд е обсъдил всички възражения и оплаквания, наведени от застрахователя във въззивната жалба, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Противно на твърденията в касационната жалба, апелативният съд е обсъдил възражението за липса на активна материалноправна легитимация на ищците да получат обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на техния дядо, като го е счел за неоснователно, излагайки съображения, че с приемането на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, същото е задължително при тълкуването и прилагането на закона за всички случаи, по които има висящи съдебни дела. На следващо място, е обсъдил възражението за наличието на противоречиви свидетелски показания, като след извършен анализ е приел, че същите са непротиворечиви и изразяват непосредствените впечатления на свидетелите от семейството на ищците. Подробно е обсъдил и възражението относно определения от първоинстанционния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като изрично е изтъкнал липсата на ангажирани от ответника доказателства, които да оборват гласните доказателства, събрани с цел установяването на съществувалата приживе между ищците и починалия трайна дълбока емоционална връзка и интензитета и продължителността на търпените от тях болки и страдания след смъртта му. Не са обсъдени изрично доводите на въззивника за недопустимост на решението поради извършено в хода на производството намаляване на размера на предявените искове. Това нарушение не е съществено, доколкото преценката на въззивния съд за допустимост на постановеното първоинстанционно решение е в съответствие с данните по делото. Твърдението за извършено изменение на исковете не съответства на процесуалните действия на ищците, чийто пълномощник е заявил, че е изрично упълномощен за сключване на спогодба, по силата на която всяка да получи обезщетение в размер на 10 000 лева. Такава не е сключена, а изрично изявление за намаляване на размера на предявените искове не е направено. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната и постоянната практика на ВКС.

Третият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросът не е обусловил решаващия извод за уважаване на предявените искове, тъй като въззивният съд не е изразил становище, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ не се прилага спрямо заварени договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, а е приел, че същата е в противоречие с норми на общностното право. Следователно наведеното от касатора оплакване не кореспондира с мотивите на обжалваното решение и направените от апелативния съд изводи.

Последният въпрос отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото касае правния извод на въззивния съд относно противоречието на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ с правото на ЕС. По този въпрос е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 50086/28.11.2022г. по т. д. № 1252/2021г. на ВКС, II т. о., в което е прието, че сумата от 5000 лв., до която е ограничен размерът на обезщетението за неимуществени вреди, е по – малка от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84.5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“, чийто чл. 9, ал. 1 предвижда следните минимални суми: в случай на телесно увреждане минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. Разпоредбите на посочената директива са транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 от КЗ, съгласно който задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се сключва за следните минимални застрахователни суми /лимит на отговорност/: 1. за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт – 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица; 2. за вреди на имущество /вещи/ - 2 100 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на увредените лица. Съгласно решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по – малка от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5. В решението се пояснява, че държавите членки трябва да упражняват своята компетентност при спазване на правото на Съюза и разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяване при произшествия при използването на моторни превозни средства, не могат да лишат посочените в решението директиви /Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24.04.1972г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива 85/5/ЕИО на Съвета от 30.12.1983г. за сближаване на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14.05.1990г. за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства/ от тяхното полезно действие. Посочено е, че ако националните законодатели бяха свободни, когато счетат за нужно да определят в националното право за всяка отделна категория установени вреди максимални гарантирани суми, по – малки от минималните гарантирани суми по чл. 1, § 2 от Втора директива, посочените минимални гарантирани суми, и следователно този член, биха били лишени от тяхното полезно действие. Цитираното решение на СЕС е с предмет преюдициално запитване, отправено на осн. чл. 267 от ДФЕС от Augstbbkbs tiesas Senbts /Л./ и като такова е задължително за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т. ч. за всички съдилища и учреждения в РБългария, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на преюдициалното заключение, както е предвидено и чл. 633 от ГПК. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ се ограничава само до определена максимална сума, която е по – малка от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага при разглеждане на произтичащите от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП. С оглед на изложеното, доколкото въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС и решението на СЕС по дело С-277/12, не може да се приеме, че е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Неоснователи са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципни на съдопроизводството. В настоящия случай касационният жалбоподател излага доводи за неправилно приложение от въззивния съд на закона и на задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и за липса на коректно и цялостно обсъждане на събраните по делото доказателства. Поддържаните пороци на въззивното решение не обосновават очевидна неправилност. Когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

На ответниците по касация не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение. В представените по делото два броя договори за правна защита и съдействие от 10.10.2022г., сключени между П. Д. П. и Д. Д. Д. и адвокат Ч. изрично е посочено, че уговореното възнаграждение от по 1000 лева ще бъде заплатено до приключване на производството, а доказателства за последвало плащане не са представени.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №290/10.06.2022г. по в. т.д. № 185/2022г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.