ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 485

[населено място], 13.02.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г. ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 756 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от А. М. С., чрез адв. И. Г., против Решение № 581 от 05.02.2023 г. по в. гр. д. № 10931/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение от 12.04.2021 г. по гр. д. № 3826/2020 г. на Софийски районен съд, в обжалваната му част, с която е уважен предявеният от „Туплекс“ ЕООД против А. С. иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 8 584, 15 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 28 221, 88 лв., присъдена с Решение № 1465 от 13.06.2018 г. по в. т.д. № 771/2018 г. на Апелативен съд – София, за периода от 24.01.2017 г. до 23.01.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата от 28 221, 88 лева, за периода от 24.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушаване на материалния закон съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касацията „Туплекс“ ЕООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на осн. чл. 272 ГПК. Приел е за безспорно установено ангажирането на деликтна отговорност на ответника и настоящ касатор на основание чл. 627 ТЗ. Констатирал е, че предмет на производството е вземане, представляващо лихва за забава за периода 24.01.2017 г. – 23.01.2020 г., върху главницата в размер на 28 221, 88 лв., по отношение на която лихва не е налице произнасяне в предходно съдебно производство. Констатирал е, че главното вземане – обезщетение за вреди, е установено по основание и размер с влизане в сила на Решение № 1465 от 13.06.2018 г. по т. д. № 771/2018 г. на Апелативен съд – София, т. е от 23.05.2019 г. Изложил е доводи, че необходима предпоставка за уважаване на иск по чл. 86 ЗЗД е наличието на отправена покана до длъжника, като в конкретния случай депозирането на искова молба по т. д. № 861/2014 г. на Софийски градски съд изпълнява тази функция. Освен това е приел е, че в процесния случай се прилага чл. 84, ал. 3 ЗЗД, съгласно който при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. Счел е, че неотделянето на това обстоятелство като безспорно между страните в доклада по чл. 140 ГПК по същността си представлява нарушение на съдопроизводствените правила, но същото не е съществено, тъй като не е затруднило възможността за защита на А. С., съответно не е довело до постановяване на неправилно решение по същество на предмета на спора. Приел е, че ищецът е установил, при условията на пълно и главно доказване, изискуемостта на главното си вземане, изпадането на касатора в забава и размера на претендираното обезщетение за забава, докато последният не е представил доказателства, с които да докаже, че е било извършено плащане и главното вземане е било погасено. Заключил е, че предявеният иск е основателен и доказан.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът А. М. С. формулира следния правен въпрос: Дължи ли се сума, която не е присъдена с решение, постановено по иск с правно основание чл. 627 от Търговския закон (ТЗ), включително и акцесорна претенция за лихви? Сочи допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При горните данни, по допускането на решението до касационно обжалване, настоящият касационен състав намира следното:

С. Т. решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.

Настоящият състав на ВКС намира, че така поставеният въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е изцяло хипотетичен и отговорът му не е свързан с приложение на правна норма, а зависи от преценка на конкретни факти и доказателства. Освен това наведените с него твърдения – за неприсъдена главница по чл. 627 ТЗ, не отговарят на установените от окръжния съд факти – за влязло в сила решение между страните в предходно производство за осъждане на касатора да заплати на ответника по касацията обежщетение почл. 627 ТЗ.

В проблематиката на казуса – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху парично вземане / за която глвница касаторът е бил осъден по влязло в сила решение по предявен от дружеството иск по чл. 627 ТЗ в предходен процес между страните/, което обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата не е било заявено в предходното производство и е за период след завеждане на исковата молба за главницата, следва да се има предвид създадената практиката на Върховен касационен съд, обективирана в ТР и решения по чл. 290 ГПК, с която въззивната инстанция се е съобразила. Така в решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г., I т. о. на ВКС е прието, че правната теория и съдебната практика разглеждат правото на лихви, поради забава, в която ответникът изпада от деня на предявяване на иска, като правна последица от предяване на иска. На осн. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 84, ал. 2 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като при липса на определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора. Съставът на ВКС е посочил, че предявяването на исковата молба за парично притезание е покана за изпълнение на същото, поради което от момента на подаването й се поражда задължение за ответника да заплати законната лихва върху спорното парично вземане за бъдещ период – от предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата. Искането за присъждане на законната лихва е процесуално допустимо на осн. чл. 124, ал. 2 ГПК.

Правото на законна лихва е правоувеличаващо право, акцесорно на паричното вземане за главница, дължи се поради неизпълнение в срок на главното задължение и се изчислява като процент от размера на главницата за определен период. Задължението за лихва възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг, прехвърля се и се залага заедно с него.Тази правна последица настъпва само при уважаване на иска за спорното вземане. Следователно за нея е от значение искът, с който съдът е сезиран и по който трябва да се произнесе с решението, респ. по който се формира силата на пресъдено нещо.

Видно от Определение № 704 /21.06.2017 г. по гр. д. № 672/2017 г. на ВКС, IV г. о. присъждането на законна лихва е последица от уважаване на главния иск за обезщетение. В Решение № 7/16.08.2022 г. по т. д. № 1556/2020 г. на ВКС, I т. о. е разяснено, че искането за присъждането не представлява самостоятелен иск и по него съдът не дължи постановяването на нарочен отхвърлителен диспозитив, когато е отхвърлен изцяло или частично главният иск. Постановеният акт по първоначалното производство между настоящите страни по т. д. № 771/2018 г. на Апелативен съд – София е именно в този смисъл.

В настоящият случай следва да се приложат и разясненията в Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, доколкото са свързани с приложението на чл. 298 от ГПК. Съгласно тази задължителна практика при постановяване на съдебно решение, съдът се произнася по въведения от ищеца правопораждащ юридически факт, като в основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезата на правната норма, въз основа, на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. При наличие на решение между същите страни, въззивният съд е длъжен да приеме за установени между тях всички факти, представляващи основание на предявения и разгледан иск, включително всички разгледани в процеса факти и правоотношения, които са разрешени между страните. Основанието на иска включва всички факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, включително преюдициални правоотношения, разгледани между страните. Формираната сила на пресъдено нещо относно основанието, респ. отсъствието на основание, преклудира всички правоизключващи възражения. Влязлото в сила съдебно решение, в случая, задължава съда да приеме, така както е прието в предходния процес между страните, че основанието на разгледания със съдебното решение иск, съществува, както и всички правоотношения, които са разгледани и са установени с това съдебно решение.

Въззивният съд, като е констатирал, че главното вземане е било установено по основание и размер с влизане в сила на Решение № 1465 от 13.06.2018 г. по т. д. № 771/2018 г. на Апелативен съд – София и е съобразил формираната СПН относно главницата, а така също е изследвал дали претендираните мораторни лихви по период и размер са обхванати от пределите на силата на пресъдено нещо на горепосоченото решение, е спазил постановеното в Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС.

Наред с гореизложеното, следва да се отбележи, че регламентацията на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е относима към всеки юридически факт, който поражда неизпълнението на паричното задължение. Кредиторът на едно парично задължение има право на законна (мораторна) лихва, тъй като от деня на забавата до момента на плащането е лишен от облагата на паричната сума, която му се дължи и не е получил, в този смисъл Решение № 45 / 18.05.2010 г. по т. д. № 532/2009 г. на ВКС, І т. о. Въззивният съд е преценил, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил изискуемостта на главното вземане, изпадането на ответника в забава, както и размера на претендираното обезщетение.

Ето защо дори поставеният въпрос да се счете за обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване поради отсъствието на надлежно заявено и аргументирано основание от кръга на тези по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е необосновано посочена допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По поставения въпрос, доводите и съображенията на страната нямат връзка с необходимо съдържание по основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Позоваването на тази норма, изисква да се обоснове необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване практика или необходимостта от осъвременяване на това тълкуване, а при изтъквана липса на съдебна практика основанието, свързано с „развитие на правото“, изисква обосновано посочване на непълнота, неяснота или противоречивост в правната уредба по конкретен, приложим в случая източник на правото. Касаторът не е навел доводи за съществуване на някоя от изяснените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Само е мотивирал становище, че отговорността по чл. 627 ТЗ е специална и обезщетението за вреди, включително и дължимите лихви, следва да бъде присъдено в това производство, а не в самостоятелно, в противен случай се разширява отговорността за вреди. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване. Наред с това, разпоредбата на чл. 627 ТЗ е достатъчно ясна и по приложение съществува непротиворечива съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи - Решение № 194/09.05.2016 г. по т. д. № 2824/2014 г. на ВКС, І т. о., съгласно което фактическият състав на чл. 627 ТЗ свързва правото на обезщетение с наличие на причинно - следствена връзка между вредите, бездействието на лицата по чл. 626, ал. 2 ТЗ, като кредиторите следва да докажат действително претърпени от тях вреди от неизпълнение на задълженията на лицата по чл. 626, ал. 2 ТЗ. С Решение № 108 от 25.11.2011 г. по т. д. № 825/2010 г. Т. К., І т. о. на ВКС, касационният съд е изброил предпоставките за успешното провеждане на иск с правно основание чл. 627 ТЗ: 1/ Наличието на вреда и нейният размер; 2/ Обстоятелството, че вредата произтича именно от забавата за уведомяване по чл. 626, ал. 1 ТЗ; 3/ Тази забава се дължи на виновното бездействие на ответника.

Следователно главницата по иск с правно основание чл. 627 ТЗ е обезщетението за вреди от неизпълнение на конкретно задължение за заявяване от лицата по чл. 626, ал. 2 ТЗ. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с така съществуващата практика.

С оглед изхода от спора в полза на ответника по касацията се дължи възнаграждение в размер на 1 800 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 581 от 05.02.2023 г. по в. гр. д. № 10931/2021 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА А. М. С. да заплати на „Туплекс“ ЕООД сумата от 1 800 лв., представляваща сторени от последното разноски пред настоящата инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: