11определение по гр. д.№ 2035 от 2024 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделениеОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 910
гр.София, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.
М. Д.
като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 2035 по описа за 2024 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Ц. и Б. П. Д. срещу решение № 1424 от 07.12.2023 г. по в. гр. д.№ 630 от 2023 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 263184 от 25.10.2022 г. по гр. д.№ 14001 от 2018 г. на Софийския градски съд, ГО, I-22 състав, с което е уважен предявеният от Държавата, чрез МРРБ срещу С. П. Ц., Б. П. Д. и Б. П. М. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на Държавата върху следния недвижим имот: поземлен имот с проектен идентификатор ***и с проектна площ от 4 075 кв. м., имот пл.№ ***по стар кадастрален план, идентичен с имот с пл.№ ***в кв.*** по план от 1957 г., представляващ част от поземлен имот с идентификатор ***по кадастралната карта на [населено място], район „В.“, одобрена със заповед № РД-18-68 от 02.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК и заповед № КД-14-22-904 от 08.12.2011 г. на Началника на СГКК - София, целият с площ от 741 380 кв. м., върху който е разположен Правителствен комплекс Б., и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на издадения в полза на ответниците С. Ц. и Б. Д. констативен нотариален акт за собственост № 178 от 12.12.2014 г.
В касационната жалба се твърди, че решението на съда е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано - основание за касационно обжалване по чл 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:
1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решаването на делото ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д.№ 2040 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о, решение № 217 от 09.06.2011 г по гр. д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д.№ 1060 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр. д.№ 3902 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр. д.№ 3099 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. Подлежи ли на преразглеждане от гражданския съд във времето въпросът за наличието на предпоставки за реституция на даден имот при наличие на влязло в сила решение на административен съд между същите страни /собствениците преди отчуждаването и държавата в лицето на областния управител/, с което е отменена като незаконосъобразна заповед на областния управител за отказ за деактуване на имота, като решаващите мотиви на административния съд са свързани с наличието на предпоставки за реституция ?
3. Подлежат ли на реституция по ЗВСОНИ имоти, които въпреки че биха могли формално да бъдат характеризирани като части от имоти „публична държавна собственост“ по смисъла на ЗДС, са деактувани със заповеди, издадени преди влизането в сила на закона ?
4. Допустим ли е отказ за реституиране на имот по ЗВСОНИ с мотива, че имотът е част от парцел, представляващ публична собственост, при установена незаконосъобразност на отчуждаването поради липса на платено в полза на бившите собственици обезщетение ?
5. Длъжен ли е съдът да изложи самостоятелни мотиви във връзка с оплакванията на ответниците за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, които оплаквания са свързани с наличието на диспропорционална намеса в правото им на притежание, произтичаща от ситуацията на правна несигурност, в която те са поставени поради взаимноизключващи се действия на държавата в различните й еманации /общинска и областна администрация и национални съдилища/, включително от прекомерната продължителност на тази ситуация ?
6. Длъжен ли е съдът да изложи самостоятелни мотиви във връзка с оплакванията на ответниците за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, които оплаквания са свързани с наличието на незаконосъобразна и диспропорционална намеса в правото им на притежание, призтичаща от незачитането на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, в което е установено наличието на предпоставките за реституция на имота ?
7. Представлява ли диспропорционална намеса в правото на лицата на достъп до съд по чл. 6 от КЗПЧОС и на притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС натоварването им с прекомерно високи държавни такси по иск, предявен от държавата срещу тях, цената на който е определена служебно от съда в края на първоинстанционното производство, а държавата е освободена от първоначалното внасяне на държавна такса ?
По въпроси от втори до седми се сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В писмен отговор от 16.05.2024 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба Държавата, чрез МРРБ оспорва жалбата. Моли решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано до касационно обжалване. Претендира за юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителни искове за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, независимо от цената на исковете.
За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните по делото писмени доказателства, че наследодателката на ищците Л. А. К. е била собственик на процесния имот до 1948 г., когато с решение от 06.09.1948 г. на Комисия по чл. 11 от ЗОЕГПНС по преписка № 5845 от 1948 г. имотът е бил отчужден в полза на държавата. Непосредствено след отчуждаването за имота е издаден акт за държавна собственост № 8513 от 06.10.1949 г. и имотът е предоставен за ползване на Кирковски РНС. През 1950 г. с ПМС № 2858 от 07.12.1950 г. имотът е предоставен за ползване на Министерския съвет. С разпореждане № 416 от 07.08.1971 г. Бюрото на МС е разпоредило в Б. да се изгради Правителствен комплекс, за чийто инвеститор е бил определен УБО при МВР. Със същото разпореждане имотът е бил включен в правителствения комплекс „Б.“, предназначен за задоволяване на правителствени нужди. Нямало данни за възмездяване /обезщетяване на собствениците на включените в комплекса имоти/, както предвиждало разпореждането на Бюрото на МС от 07.08.1971 г. Въз основа на приетите по делото съдебно-технически експертизи и показанията на разпитаните свидетели е прието за установено, че от 1950 г. до настоящия момент процесният имот, бивша собственост на Л. А. К., попада в двора на Правителствения комплекс „Б.“ /част е от озеленено парково пространство/, който двор функционира заедно със сградите и прилежащите терени като единен обект за представителни нужди. В двора са изградени подземни комуникации и съоръжения: подземен инсталационен колектор, в който са вкарани съобщителни кабели, ел. захранване, охранителна система и т. н. Бившият имот не граничи и не е граничел с улица към датата на влизане в сила на реституционния закон ЗВСОНИ през 1992 г., тоест няма лице, каквото е било необходимо съгласно ЗТСУ /отм./ за обособяването му в самостоятелен парцел.
Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че имотът е държавна собственост и не е бил реституиран на ответниците като наследници на бившия собственик, тъй като не били налице предпоставките за реституция, посочени в чл. 1 и чл. 2 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСОНИ/. Имотът е част от Правителствения комплекс „Б.“, който е бил публична държавна собственост както към момента на изграждането му, така и към момента на влизане в сила на Конституцията от 1991 г. и преди приемането на реституционните закони, и като такъв не подлежал на реституция, съгласно приетото в решение № 4 то 1998 г. по конст. д.№ 16 от 1997 г. на Конституционния съд на РБ. Освен това, имотът не съществувал във вида, в който е бил отчужден, както изисква чл. 1 ЗВСОНИ: върху него било осъществено комплексно мероприятие /Правителствен комплекс „Б.“, който включва не само сградите, но и терена, върху който са изпълнени благоустройствени мероприятия, които обслужват функционално сградите/ и с включването му в границите на този Правителствен комплекс имотът е загубил физическата си и правна самостоятелност и към настоящия момент не би могъл да се обособи като отделен обект /парцел или УПИ/.
Въззивният съд е посочил, че възстановяването на правото на собственост по реда на ЗВСОНИ се извършва по силата на закона /вещно-възстановителният ефект се свързва с момента на влизане в сила на закона- 25.02.1992 г./, без да е необходимо издаването на каквито и да е допълнителни съдебни или административни актове за осъществяване на реституцията. Поради това всякакви други актове, издавани във връзка с реституцията, както и действия на администрацията в тази насока /като заповеди за възстановяване, заповеди за деактуване от актовите книги на държавата и общината, самото отписване от тези книги, съставянето на протоколи за предаването на собственост/ нямат никакво правно значение за възстановяването на собствеността.
Не на последно място, въззивният съд е посочил, че при преценката дали са налице изискванията на чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ за реституция не намира приложение чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ, тъй като той касае обезщетяването на бивши собственици, чиито имоти не могат да бъдат възстановени, тъй като не съществуват реално, в който случай компетентен да определи начина на обезщетяване е областният управител в административно производство по ЗОСОИ, а не по общия исков ред.
С оглед тези мотиви на решението на Софийския апелативен съд не са налице посочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на това решение:
1. Не е налице соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на това решение по първия поставен въпрос. По него няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика и разпоредбите на чл. 235 и чл. 269 ГПК въззивният съд в решението си е обсъдил всички относими към спора доказателства и се е произнесъл по всички наведени във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните, които са от значение за правилното решаване на спора.
По възражението на ответниците, че имотът е подлежал на реституция, тъй като за него при отчуждаването не е било изплатено обезщетение, съдът се е произнесъл косвено, като е посочил, че реституцията не е настъпила поради липса на други две от посочените в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ предпоставки за реституция: защото имотът е публична държавна собственост и не съществува във вида, в които е бил отчужден. Освен това, въззивният съд е изложил изрични мотиви защо приема, че при решаване на спора за собственост следва да бъдат преценявани предпоставките за реституция в ЗВСОНИ, а не в други реституционни закони: защото имотът е бил отчужден от бившата собственица не с разпореждането на Бюрото на МС от 07.08.1971 г., което е предвиждало обезщетяване на собствениците на включените в Правителствения комплекс имоти, а още през 1948 г. по реда на Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост - ЗОЕГПНС от 1948 г. /отм./.
Неоснователно е и твърдението на касаторите, че в противоречие с практиката на ВКС е непроизнасянето на въззивния съд по възражението им за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС. Както бе посочено по-горе, в практиката на ВКС се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички наведени във въззиввната жалба и в отговора към нея доводи и възраженията на страните, които са от значение за правилното решаване на спора, поради което непроизнасянето по възражения, които не са относими към правния спор, не представлява процесуално нарушение. В случая се касае именно за такова възражение на въззивниците /сега касатори/, тъй като дори и да се приеме, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, това би могло да бъде основание за ангажиране на отговорността на Държавата за причинени на отчуждените собственици вреди, но не и за съдебно признаване на правото на собственост на тези лица.
Независимо от горното следва да се посочи, че в случая не се констатира такова нарушение, тъй като, както е посочил и въззивният съд в решението си, в конкретния случай на реституция по силата на закона /при наличие на предпоставките на чл. 1 и 2 ЗВСОНИ/ всякакви актове, издавани във връзка с реституцията, както и действия на администрацията в тази насока /като заповеди за възстановяване, заповеди за деактуване от актовите книги на държавата и общината, самото отписване от тези книги, съставянето на протоколи за предаването на собственост/ нямат никакво правно значение за възстановяването на собствеността.
2. По втория поставен въпрос /Подлежи ли на преразглеждане от гражданския съд във времето въпросът за наличието на предпоставки за реституция на даден имот при наличие на влязло в сила решение на административен съд между същите страни /собствениците преди отчуждаването и държавата в лицето на областния управител/, с което е отменена като незаконосъобразна заповед на областния управител за отказ за деактуване на имота, като решаващите мотиви на административния съд са свързани с наличието на предпоставки за реституция ?/ не е налице посоченото от касаторите основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато приложимата към спора правна норма липсва или е непълна или неясна, поради което се налага прилагането на правото или на закона по аналогия или тълкуването на нормата, или когато са настъпили промени в законодателството или обществените условия, поради което се налага едно вече дадено от ВКС тълкуване на нормата да бъде променено. В конкретния случай въпросът е свързан с прилагането и тълкуването на нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебните решения. Тази норма е ясна и по нея има непротиворечива практика на ВКС в смисъл, че със сила на пресъдено нещо се ползва решение между същите страни, за същото искане и на същото основание. Приетото в обжалваното решение по този въпрос /че решението на административен съд за отмяна на заповед на областен управител за отказ да се деактува процесния имот няма сила на пресъдено нещо по отношение на спора за собственост върху имота, тъй като двете дела имат различен предмет/ съответства на закона и практиката на ВКС по приложението на чл. 298 ГПК. Същевременно не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика и ново тълкуване на законовата норма.
3. По третия поставен въпрос /Подлежат ли на реституция по ЗВСОНИ имоти, които въпреки че биха могли формално да бъдат характеризирани като части от имоти „публична държавна собственост“ по смисъла на ЗДС, са деактувани със заповеди, издадени преди влизането в сила на закона ?/ също не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като въпросът не е свързан с прилагането и тълкуването на неясна или непълна правна норма. Напротив, по въпроса има ясна правна уредба /ЗВСОНИ и чл. 78 ЗДС/ и последователна практика на ВКС /например решение № 269 от 14.03.2003 г. по гр. д.№ 171 от 2002 г. на ВКС, ГК, IV г. о./, според която заповедите за деактуване на недвижими имоти от актовите книги за държавни имоти нямат конститутивно действие за правото на собственост, а имат предназначение само да констатират, че основанието за актуването на имотите е отпаднало /например, поради това, че собствеността е възстановена на бившите собственици/ и да отразят този факт в съответните книги за държавните имоти, поради което, ако не са налице законовите предпоставки за възстановяване на собствеността, заповедта за деактуване не би могла да създаде никакви вещни права на лицата, в чиято полза е издадена. Приетото в обжалваното решение напълно съответства на тази практика на ВКС, а и не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика и ново тълкуване на законовата норма.
4. По четвъртия поставен въпрос /Допустим ли е отказ за реституиране на имот по ЗВСОНИ с мотива, че имотът е част от парцел, представляващ публична собственост, при установена незаконосъобразност на отчуждаването поради липса на платено в полза на бившите собственици обезщетение ?/ също не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като въпросът не е свързан с прилагането или тълкуването на неясна или непълна правна норма. Предпоставките за реституция на имоти по реда на ЗВСОНИ са ясно посочени в чл. 1 и 2 от закона, като не подлежи на съмнение и няма противоречие в съдебната практика относно това, че не се реституират имоти, по отношение на които не са налице всички посочени в ЗВСОНИ предпоставки за реституция, независимо от това дали при отчуждаването бившите собственици са получили обезщетение за тези имоти или не. Във връзка с този въпрос също не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика и ново тълкуване на законовата норма.
5. По петия поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да изложи самостоятелни мотиви във връзка с оплакванията на ответниците за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, които оплаквания са свързани с наличието на диспропорционална намеса в правото им на притежание, произтичаща от ситуацията на правна несигурност, в която те са поставени поради взаимноизключващи се действия на държавата в различните й еманации /общинска и областна администрация и национални съдилища/, включително от прекомерната продължителност на тази ситуация ?/ също не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като въпросът не е свързан с прилагането или тълкуването на неясна или непълна правна норма. Въпросът касае изводимото от чл. 235 и чл. 269 ГПК задължение на въззивния съд да се произнесе в мотивите на решението си по всички наведени във въззивната жалба и отговора към нея доводи и възражения на страните, които са от значение за правилното решаване на спора, с който е сезиран. По приложението и тълкуването на нормите на чл. 235 и чл. 269 ГПК има многобройна и непротиворечива практика на ВКС, а непроизнасянето на въззивния съд по горепосочените оплаквания на ответниците не противоречи на тази практика, тъй като тези оплаквания не са от значение за решаването на спора за собственост, с който е сезиран съдът. Това е така, тъй като горепосочените твърдения /диспропорционална намеса в правото на притежание на ответниците, произтичаща от ситуацията на правна несигурност, в която те са поставени поради взаимноизключващи се действия на държавата в различните й еманации /общинска и областна администрация и национални съдилища/, включително от прекомерната продължителност на тази ситуация/, дори и да се приемат за доказани, не биха могли да са основание за отхвърляне на предявения от Държавата срещу наследниците на отчуждения собственик иск за собственост: те биха били основание за ангажиране на отговорността на Държавата за причинени на отчуждените собственици вреди, но не и за съдебно признаване на правото на собственост на тези лица.
6. По шестия въпрос /Длъжен ли е съдът да изложи самостоятелни мотиви във връзка с оплакванията на ответниците за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, които оплаквания са свързани с наличието на незаконосъобразна и диспропорционална намеса в правото им на притежание, призтичаща от незачитането на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, в което е установено наличието на предпоставките за реституция на имота ?/ също не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като въпросът също не е свързан с прилагането или тълкуването на неясна или непълна правна норма. Въпросът също касае изводимото от чл. 235 и чл. 269 ГПК задължение на въззивния съд да се произнесе в мотивите на решението си по всички наведени във въззивната жалба и отговора към нея доводи и възражения на страните, които са от значение за правилното решаване на спора, с който е сезиран, както и нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебните решения. Както бе посочено във връзка с втория и петия поставени въпроси, относно приложението и тълкуването на тези норми има многобройна и непротиворечива практика на ВКС, а приетото в обжалваното решение относно тези норми не противоречи на тази практика. Не са настъпили и промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат тази съдебна практика да бъде променена.
7. Седмият въпрос /Представлява ли диспропорционална намеса в правото на лицата на достъп до съд по чл. 6 от КЗПЧОС и на притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС натоварването им с прекомерно високи държавни такси по иск, предявен от държавата срещу тях, цената на който е определена служебно от съда в края на първоинстанционното производство, а държавата е освободена от първоначалното внасяне на държавна такса ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос, съгласно даденото разяснение в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът не е от значение за правилното решаване на гражданскоправния спор между Държавата и касаторите относно собствеността върху процесния имот и не е относим към конкретното дело, по което касаторите не са били лишени от достъп до съд поради невнасянето на прекомерно висока държавна такса по делото /производството по делото не е било прекратявано поради невнасяне на държавна такса, а съдът е разгледал делото и е постановил решение по съществото на спора/.
Не са налице и посочените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗВСОНИ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС в размер на 150 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1424 от 07.12.2023 г. по в. гр. д.№ 630 от 2023 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав.
ОСЪЖДА С. П. Ц. и Б. П. Д. и двете със съдебен адрес: [населено място], [улица], „Делови център П.“, ет.***, офис ***, чрез адв.М. Д.- К. и адв. М. Е., да заплатят на Държавата, чрез МРРБ - гр.София, ул.Св Св.Кирил и Методий № 17-19 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. /сто и петдесет лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.