ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 671
Гр. София, 28.02. 2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й. ЧЛЕНОВЕ: П. Х.
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 632/2023 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Пауерскрийн – България“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1331 от 01.11.2022 г. по в. гр. д. № 1820/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 726 от 07.03.2022 г., постановено по гр. д. № 11437/2021 г. на Пловдивски районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от касатора против „М. П. П. ЕООД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 2384 от 20.11.2017 г., постановено по в. т. д. № 3255/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви или същите са бланкетни и формални; не е разгледал нито едно от наведените от жалбоподателя възражения и единствено е тълкувал мотивите на първата инстанция. Излага съображения, че въззивният съд се е произнесъл при нарушение на диспозитивното и служебното начало в процеса, принципа на състезателното начало, принципа за равенството на страните и принципа за установяване на истината (чл. 6 – чл. 10 ГПК). Поддържа становище, че волята на съда е абсолютно неразбираема, постановеният съдебен акт противоречи на правовия ред и не може да бъде изпълнен. Последното обосновава с твърдяно съществено процесуално нарушение – недопускане на поискана СИЕ. В заключение се моли обжалваното решение да бъде отменено и искът по чл. 270, ал. 2 ГПК да бъде уважен, ведно с присъждане разноските за всички инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на въпроса „Следва ли съдебният акт да съдържа ясни мотиви?“, по отношение на който се сочи допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. първо ГПК с позоваване на Решение № 7 от 30.06.2020 г. по конст. дело № 11/2019 г. на Конституционния съд на Р. Б. Освен това касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитиране на решение на № 668 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 2171 от 04.04.2018 г. по в. гр. д. № 9330/2017 г. на Софийски градски съд. Навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с посочване, че „се касае за съдебен акт, чиито мотиви са неясни, и тези съдебни актове са важна гаранция за правото на справедлив съдебен процес“.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК бланкетно се цитират и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост, както и очевидна неправилност на въззивното решение.
Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от „М. П. П. ЕООД, чрез процесуален пълномощник, в който се изразява становище за липса на поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт.
За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е преценил следното:
С атакуваното като нищожно решение на Софийския апелативен съд въззивният съдебен състав е извършил анализ на представените по делото доказателства и доводи на страните по предявения от „М. П. П. ЕООД срещу „Пауерскрийн – България“ ЕООД иск за присъждане на сума на отпаднало основание поради развален договор за покупко – продажба на машина от 08.10.2014 г. за сумата 150 000 лв., платима на 5 равни месечни вноски по 30 000 лв., която е била предадена с приемо-предавателен протокол на купувача; отчетено е, че между същите страни по договора за покупко-продажба на процесната машина е бил сключен договор със същата дата 08.10.2014 г. за отдаване на употребявани машини при условията на финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост, с който ответникът като лизингодател предоставя на ищеца като лизингополучател същата машина за срок от 5 месеца при лизингова цена с включена годишна лихва 123 735 лв. без ДДС, платима на вноски с допълнително плащане на сумата 1 265 лв. за прехвърляне на собствеността; анализирани са били представени по делото писмени доказателства, вкл. издадена с дата 17.10.2014 г. фактура с характер на начало на писмено доказателство във връзка с установяване на първо авансово плащане на сумата 30 000 лв., в съответствие с депозирано заключение по приета експертиза по делото за извършени пет плащания в периода 16.10.2014 г. – 09.02.2015 г., приети от ответника и отразени в счетоводството му като плащания по договора за продажба, които индицират, че към датата на този документ договорът за финансов лизинг не е съществувал.
Според свидетелските показания договорът за лизинг и допълнително споразумение за прекратяване на договора за продажба с различна дата са били съставени и подписани по искане на ответника като по-удобно за счетоводството му. Въззивният съд по атакуваното решение е посочил като мотив на ответника за съставянето на договора за финансов лизинг след сключването на договора за покупко-продажба погрешната му представа за собственото му положение като данъчно задължено лице; извършил е анализ на договора за финансов лизинг като неотговарящ на общата характеристика на типичен договор, уреден в чл. 342, ал. 2 ТЗ и въз основа на този анализ е обосновал извод, че действителната воля на страните е била ищецът да стане собственик на машината по уговорката в чл. 3 от договора за продажба, а договорът за лизинг е бил сключен при условията на абсолютна симулация. При постановяване на решението е констатирано наличието на решение по т. д. № 1668/2016 г. на ВКС, I т. о., с което е бил отхвърлен предявен от ответника иск по чл. 47, ал. 1 ЗМТА за отмяна на арбитражно решение по в. а. д. № 285/2015 г. на АС при БТПП, като е прието, че със сила на пресъдено нещо е решен въпросът за съществуването на правото, предмет на делото, а именно, че сумата 30 000 лв. по издадената от ответника фактура от 17.10.2014 г. с основание първо плащане по договора за покупко – продажба е платена на отпаднало основание, а извън посочената платена сума от 30 000 лв. ищецът е платил още 60 167.50 лв., неиздължена е останала сумата от 28 400 лв., която е станала основание за разваляне на договора от ответника, считано от 01.06.2015 г. По посочените съображения е заключено, че с оглед обратното действие на развалянето на договора ответникът дължи заплащането на исковата сума в размер на 60 167.50 лв., платена на отпаднало основание. Съставът на Пловдивския окръжен съд е съобразил и обстоятелството, че така постановеното и атакувано по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК решение не е било допуснато до касационно обжалване по т. д. № 1125/2018 г. по описа на ВКС, II т. о.
От правна страна въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за неоснователност на доводите на ищеца за абсолютна неразбираемост на волята на съда в атакувания съдебен акт, а оплакванията му за неправилност и незаконосъобразност на акта съставляват нерелевантни доводи в производството по предявения иск за нищожност на съдебното решение. В тази връзка са изложени съображения, че основанията за нищожност на съдебен акт представляват изключително тежки пороци в неговите форма и съдържание, които обуславят липса на предпоставки за валидността му и означават атакуваният като нищожен съдебен акт да не е постановен в писмена форма, да е постановен от незаконен състав или извън правораздавателната власт на съда, да не е подписан от всички или от някои от членовете на съдебния състав и в това им качество, съдебният акт да е абсолютно неясен и неподлежащ на тълкуване, на отстраняване на непълнота или допусната очевидна фактическа грешка в него, като е преценено, че от такива пороци атакуваният като нищожен съдебен акт на Софийския апелативен съд не страда.
С оглед така изложените от въззивния съд мотиви, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на закона за допускане на обжалваното решение до касационна проверка, по следните съображения:
За допускане на исканото касационно обжалване е необходимо да се установи кумулативното наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или да е налице някое от самостоятелните основания на чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касационен контрол. В първата хипотеза касаторът следва да е формулирал правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело – т. е. такъв, който е включен в предмета му и е обусловил решаващата правна воля на съда за изхода от спора, без да касае правилността на съдебния акт, която е ирелевантна към предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК; както и да е посочил и обосновал (доказал) наличието на някое от допълнителните условия в т. 1 – т. 3 от същата разпоредба.
Съдът намира, че въпросът дали съдебният акт следва да съдържа ясни мотиви е относим не към обжалваното решение, а към атакуваното като нищожно предходно съдебно решение, т. е. касае единствено обосноваността и законосъобразността на обжалвания съдебен акт и следователно не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. В подкрепа на този извод е и цитираната от касатора практика по чл. 290 ГПК при обосноваване на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която разяснява критериите за нищожност на съдебните актове. Така съгласно отговора на правния въпрос, даден в решение на № 668 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на ВКС, I г. о., решението на съда е нищожно, когато е постановено: от незаконен състав - еднолично вместо от съдебен състав; с участие на лице, което не е било избрано за съдия; с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора; когато излиза извън пределите на правораздавателната власт, т. к. е постановено срещу лице, което не е подчинено на властта на българския съд; когато решението е устно или неподписано; когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост и т. н. (правните изводи на въззивния съд по основателността на иска са в съответствие с цитираната практика).
Дори да се приеме, че въпросът е принципен и като такъв е относим и към сега обжалваното въззивно решение, спрямо същия не се установява твърдяното противоречие с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на Конституционния съд и на ВКС. Според решение № 7 от 30.06.2020 г. по конст. дело № 11/2019 г. на КС разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията изисква всички съдебни актове да бъдат мотивирани; съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му; немотивираният съдебен акт създава конституционно нетърпимо положение; определянето на вида и тежестта на този порок и неговите правни последици се уреждат в процесуалните закони. В случая въззивното решение е надлежно мотивирано и волята на въззивния съд е ясно и разбираемо изразена, поради което липсват допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. С оглед обосноваването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с решение на Софийски градски съд следва да се посочи, че практиката на съдилища извън ВКС не се включва в хипотезата на горната разпоредба. Доводите на касатора, с които се въвежда допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не съответстват на указанията на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. относно това, в кои случаи може да се приеме, че отговорът на поставения въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Няма вероятност обжалваният съдебен акт да страда от пороци, които да обусловят служебното му допускане до касационна проверка. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото от съдържанието на мотивите му не се установява нито превратно прилагане на закона, нито допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на волята на съда. Следователно по отношение на обжалваното решение не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК.
При този неблагоприятен за касатора резултат в производството по чл. 288 ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 3 000 лв., представляващи надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1331 от 01.11.2022 г. по в. гр. д. № 1820/2022 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА „Пауерскрийн – България“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на „М. П. П. ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], сумата от 3 000 (три хиляди) лв. – разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: