ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1059

гр. София, 06.03.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 2889 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К. П. К., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Д. Й. срещу решение № 57/10.04.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 68/2024 г. на Варненския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 1398/27.11.2023 г. по гр. дело № 2399/2022 г. на Варненския окръжен съд, като краен резултат, предявените от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ) осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, са отхвърлени за разликата над сумата 2 000 лв. до сумата 40 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпените неимуществени вреди, причинени му в резултат на незаконно повдигнатите му обвинения по досъдебно производство (ДП) № 26-РП/2017 г. по описа на Военно-окръжната прокуратура в [населено място] (ВОПСл), приключило с постановление от 18.01.2019 г. за прекратяване на наказателното производство по отношение на ищеца, ведно със законната лихва върху тази разлика (обезщетение за забава), считано от 15.03.2019 г. до окончателното изплащане на задължението.

Касационната жалба (предвид и поправянето й, също чрез адв. Й.) е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В поправената жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора К., изготвено от адв. Й., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правният въпрос относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с т. 11 и раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е приел за безспорни между страните и установени от представените по делото писмени доказателства, следните обстоятелства: С постановление от 26.05.2017 г. по ДП № 26-РП/2017 г. по описа на ВОПСл, ищецът, като матрос – военнослужещ, е привлечен в качеството му на обвиняем за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК – за това, че на 25.05.2017 г. в [населено място], в ползвания от него лек автомобил, собственост на друго лице, без надлежно разрешително е придобил и държал високо рискови наркотични вещества, което е установено с полеви тест. С постановление от 11.09.2018 г. по същото ДП, ищецът, като матрос – военнослужещ, е привлечен като обвиняем и за извършено престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК – за това, че на 02.07.2017 г., в м. „Маните“ в землището на [населено място] чифлик, в съучастие с други три лица като съизвършители, с цел да набавят имотна облага на подбудителя и помагача им, по негово поръчение принудили чрез сила и заплашване две лица – селскостопански работници на трето лице – земеделски производител, да извършат, пропуснат и претърпят нещо противно на волята им – да спрат да жънат и да преотстъпят на подбудителя, посятата и неожъната пшеница, засята и култивирана от земеделския производител, възлизаща на 50 дка, като с това му причинили имотна вреда в размер на 600 лв., като деянието е било придружено с причиняване на лека телесна повреда на двамата селскостопански работници. С първото постановление ищецът е задържан за срок от 72 часа, като с определение от 29.05.2017 г. съдът му е наложил мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 1 000 лв., която е внесена. С постановление, влязло в сила на 15.03.2019 г., е прекратено, на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК, наказателното производство в частта по повдигнатите срещу ищеца обвинения, тъй като същите са недоказани.

Въз основа на подробно обсъдените свидетелски показания и заключението на съдебно-психологичната експертиза, въззивният съд е приел за установено и че в резултат именно от воденото наказателно производство, по което ищецът е бил привлечен като обвиняем, същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в психични страдания – накърнени чест и достойнство, изживени силна напрегнатост, тревожност, обида, затваряне в себе си, отчуждаване от познати, както и психосоматични симптоми като безсъние.

При определяне размера на дължимото обезщетение за така претърпените неимуществени вреди, апелативният съд е съобразил следните обстоятелства:

Взел предвид естеството и вида на повдигнатото обвинение – ищецът е привлечен като обвиняем за извършване на две престъпления, за първото от които е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от 1 до 6 години и глоба от 2 000 до 10 000 лв., а за второто – лишаване от свобода от 2 до 10 години и глоба от 4 000 до 6 000 лв., както и възможност за конфискация до 1/2 от имуществото на дееца, като и двете съставляват тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.

Съдът е обсъдил периода на наказателното преследване, като е отчел, че обвинението е повдигнато на 26.05.2017 г., но производството срещу ищеца е образувано на 25.05.2017 г. – при условията на чл. 212, ал. 2 от НПК, а постановлението за прекратяване на производството е влязло в сила на 15.03.2019 г., поради което е приел, че продължителността на периода е 1 година, 9 месеца и 17 дни. Въззивният съд е намерил, че този срок в неговата цялост не е неразумен съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. В тази връзка съдът е съобразил още, че през този период спрямо ищеца са били извършвани процесуално-следствени действия, но те не са били с изключителен интензитет след началната фаза, когато са извършени претърсване, изземване, обиск и разпити; впоследствие са извършвани дикталоскопична, химическа, медицинска, агротехническа и оценителна, и техническа експертизи. Съобразил е също, че продължителността на наказателното производство не е била обусловена от процесуалното и извънпроцесуалното поведение на ищеца или упълномощения му процесуален представител; в тази връзка е приел, че обстоятелството, че ищецът се е ползвал от правата си по чл. 55 от НПК, като е отказал да участва лично в разпознаване, то това не е довело до забавяне на производството, доколкото разпознаване е извършено по предвидената възможност в чл. 171, ал. 4 от НПК – чрез негова фотоснимка.

На следващо място въззивният съд е съобразил вида и продължителността на наложените мерка за неотклонение – първоначално ищецът е бил задържан за срок от 72 часа в следствения арест, като съдът е приел, че това обстоятелство предполага обичайните силно негативни изживявания, още повече за лице, което за първи път бива задържано. Обсъдил е и впоследствие наложената на ищеца мярката за неотклонение „парична гаранция“, отменена с влязлото в сила на 15.03.2019 г. постановление, като е установил, че няма данни по делото същата да се е отразила на обичайния начин на живот на ищеца.

Апелативният съд е съобразил още данните за личността на ищеца и отражението на наказателното преследване върху личния, професионалния и обществения му живот, чувствата, честта и достойнството му. В тази връзка въззивният съд е посочил безвиновния характер на отговорността по ЗОДОВ, както и че обвинението в престъпление се явява неоснователно винаги щом има прекратяване на наказателното производство в хипотеза по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ, като е изтъкнал, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са в причинна връзка с това незаконно обвинение. Въззивният съд е взел предвид обстоятелствата, че в случая, до повдигане на обвинението през 2017 г. ищецът се е ползвал в обществото с добър морален облик, не е бил неосъждан, като този облик безспорно е бил застрашен от привличането му като обвиняем, включително и защото е бил военнослужещ-матрос, заемащ длъжност „шофьор“, която служба е изпълнявал от 2016 г., като дотогава е работил като охранител. От друга страна съдът е отчел, че няма данни на обвинението да е дадена публична гласност чрез публикации в пресата, нито е установено от доказателствата същото да е станало достояние на изключително широк кръг от обществеността, още повече, че ищецът не е публично известна личност. Същевременно е отчел и безспорното обстоятелство, че обвинението е станало достояние на определен кръг от негови близки родственици и познати. Взел е предвид и факта, че извършените процесуално-следствени действия от органите на военната полиция по претърсването на жилището на ищеца по повод първото обвинение, са станали достояние на множество съседи от блока и квартала. От друга страна съдът е съобразил, че роднините на ищеца не са се отдръпнали от него, а напротив – той е чувствал тяхната безусловна подкрепа и същите са били уверени в неговата невинност. Относно отражението на обвиненията срещу ищеца в професионален план, апелативният съд е посочил, че според показанията на двамата свидетели, след обвинението и заради него е била променена длъжността му от шофьор на хигиенист, но е приел, че доказателства, установяващи надлежно това обстоятелство, по делото не са ангажирани. Обсъдил е и факта, че договорът на ищеца за военна служба е прекратен със заповед от 06.03.2018 г., но също е установил, че няма данни за обвързаност на обвиненията и с това обстоятелство, както и че след прекратяването на този договор, ищецът е започнал работа по трудово правоотношение на 17.04.2018 г. Също във връзка с професионалната реализация на ищеца съдът е съобразил, че той не е бил с тясно военна специалност, поради което и не е бил стеснен кръгът на възможностите му за намиране на друга работа, като е изтъкнал, че по делото не са ангажирани и доказателства, полицейската регистрация да е препятствала ищеца в тази насока. От друга страна въззивният съд е отчел обстоятелството, че при определени професии – полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени, и по общо правило незаконното обвинение в извършване на престъпление, повдигнато срещу лица, упражняващи подобни професии, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера.

В обобщение, съобразявайки в тяхната съвкупност установените по делото неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие воденото против него наказателно преследване, изразяващи се в изживян силен стрес, тревожност, безпокойство, потиснатост, затваряне в себе си, чувство на накърнени чест и достойнство, чувство на срам, изпитвани за целия период на разследването, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за така претърпените вреди възлиза на 2 000 лв. Съдът още веднъж е посочил, че този размер е обусловен от продължителността на наказателното производство, продължителността и интензитета на търпените от ищеца психични страдания, който е бил висок, но не изключително висок и без да са установени трайни последици за него в здравословен или в личен план; както и че размерът е съобразен с данните за личността на ищеца, притежавания от него до повдигане на обвинението морален облик, отзвукът в обичайната му среда, обстоятелството, че той не е бил отхвърлен от близките и познатите си, а и от обществото; съобразен е и с икономическия растеж и стандарта на живот в страната, както и със средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към периода на деликта. Също във връзка с определения от него размер на обезщетението, апелативният съд е изтъкнал и че осъждането на делинквента съдържа признание за противоправното му поведение и за увреждането на пострадалия ищец, като в този смисъл, само по себе си, също има ефект на репарация предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

По така изложените съображения, в заключение въззивният съд е приел, че искът е основателен до размер от 2 000 лв., съответно – неоснователен е за разликата над 2 000 лв. до 40 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, като съображенията за този извод са следните:

Формулировката на поставения жалбоподателя правен въпрос е неточна в нейната последна част, където се сочи влязла в сила оправдателна присъда, а в случая наказателното производство срещу ищеца не е приключило с такава, а с прекратяването му от прокурора в досъдебната му фаза. При така направеното уточнение, съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора правен въпрос удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По този въпрос е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК и основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, на които се позовава касаторът. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид; дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида, тежестта и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на производството, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото. От такова значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, медийна разгласа, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (ищеца), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името му на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. По всеки казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (ищеца), на неговото лично и професионално достойнство и чест. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото, релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на вредите, произтекли от съответното незаконно обвинение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил и оценил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.

При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд не се е отклонил от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил всички относими доказателства, събрани по делото, като въз основа на съвкупната им преценка е извел своите фактически констатации относно правно-релеватните обстоятелства по делото, включително относно фактите от значение за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид, обсъдил е и е преценил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за неговото определяне, като е съобразил и социално-икономическите условия в страната към преиода на процесното увреждане. По този начин апелативният съд е разрешил поставения от касатора-ищец правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост.

В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице сочената от жалбоподателя допълнителна предпоставка за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 57/10.04.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 68/2024 г. на Варненския апелативен съд, – в частта, с която предявените от К. П. К. срещу Прокуратурата на Р. Б. осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, са отхвърлени за разликата над сумата 2 000 лв. до сумата 40 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика (обезщетение за забава), считано от 15.03.2019 г. до окончателното изплащане на задължението.

В останалата част въззивното решение не е обжалвано.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: