ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 767

гр. София, 11.03.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 1623 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Н. Ф. ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Д. Т. срещу решение № 198 от 26.02.2024 г. по гр. дело № 102/2023 г. на Апелативен съд – С., 8 граждански състав, с което след отмяна на решение № 260891 от 09.03.2022 г. по гр. дело № 13420/2020 г. на Софийски градски съд, I ГО, 14 състав са отхвърлени предявените от „Н. Ф. ООД против М. Я. Г. - П. искове с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М. Я. Г. - П. дължи на „Н. Ф. ООД сумата 103 000 лв., представляваща главница по договор за заем № 145-СФ-08.03.2018 г., клаузите на който са инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100, том I, рег. № 3584, дело № 91 от 2018 г. от 08.03.2018 г., ведно със законната лихва от 18.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч. гр. дело № 66558/2019 г. на СРС, 161 състав, както и за признаване за установено, че М. Я. Г. - П. дължи на „Н. Ф. ООД сумата 3 250 лв., представляваща главница по договор за заем № 142-СФ-07.03.2018 г., клаузите на който са инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100, том I, рег. № 3584, дело № 91 от 2018 г. от 08.03.2018 г., ведно със законната лихва от 18.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч. гр. дело № 66558/2019 г. на СРС, 161 състав, и ищецът „Н. Ф. ООД е осъден да заплати на адвокат К. П. К. на основание чл. 38, ал. 2 връзка с ал. 1, т. 2 ЗАдв. с. 8 900 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред САС, както и сумата 3 014,06 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред СГС.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и решението е очевидно неправилно:

1. Представлява ли съществено процесуално нарушение използването от въззивния съд на нормативна уредба, която е неотносима към предмета на спора? – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

2. Представлява ли очевидна неправилност съдебният акт, с който съдът мотивира съдебното решение с неприложима към производството обща нормативна уредба, доколкото е налице специална такава? – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

3. От значение ли е неизпълнението като предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на вземане по договор за банков кредит при преценката за евентуално неравноправен характер на клауза в договора за проверка съответствие с практиката на СЕС? – противоречие с решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 на СЕС

4. Следва ли искът по чл. 422 ГПК, произтичащ от неизпълнение на договор за кредит, да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към момента на формиране на СПН по спора, ако по делото се установи, че банката - кредитор не е обявила надлежно предсрочната изискуемост на кредита преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение? – противоречие с решение № 60106/03.08.2021 г. по т. д. № 1035/2020 г. на ВКС, ТК и Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС

5. По какъв начин следва да бъде изразено волеизявлението на кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем? Представлява ли разписката за получено уведомително писмо, с която разписка длъжникът декларира, че е получил уведомление от кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, волеизявление на кредитора по смисъла на трайната съдебна практика на ВКС? – противоречие с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 106/20.06.2017 г. по гр. д. № 60152/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 180/23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 293/28.12.2018 г. по т. д. № 2201/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50057/06.12.2023 г. по т. д. № 1337/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о.

6. Допустимо ли е въпреки, че въззивният съд е обявил за нищожна клаузата от договора, уреждаща предсрочна изискуемост на вземането при настъпване на забава, респ. неплащане на вноски от страна на кредитополучателя, кредиторът да обяви кредита за предсрочно изискуем на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ?

7. В случай, че съдът обяви за нищожна клауза от договор, уреждаща предсрочна изискуемост на вземането при настъпване на определени обстоятелства, следва ли да се приложат текстовете на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, независимо, че не е поискано от някоя от страните, доколкото са налице данни за обявяването на предсрочна изискуемост?

8. Какви са правата на кредитора да обяви един договор за кредит за предсрочно изискуем при настъпила забава/неплащане на вноски по кредита от страна на длъжника?

9. Дерогира ли се волеизявлението /уведомлението/, връчено на длъжника, в случай, че клаузата, на която се позовава кредиторът, в последващ момент е обявена за нищожна?

10. Настъпва ли предсрочна изискуемост на вземането на кредитор, когато е налице изходящ документ от длъжника? Представлява ли разписка за получено уведомление за обявена предсрочна изискуемост на договор за кредит такъв документ? – противоречие с решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 208/09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.

11. Как следва да бъде определена „гаранционната вноска“, уговорена в договорите за заем - като „договорен залог“ или е гаранционно — обезпечителна? – противоречие с определение № 1354/18.12.2023 г. по т. д. № 382/2023 г. на ВКС; въззивният съд не е обсъдил критериите за отграничаване на основен от допълнителен предмет на договаряне с оглед решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС.

12. Кога една клауза от договор за заем е индивидуално уговорена и какви са основанията за нищожност на клауза от сключените между страните два договора за заем, отговаряща на изискванията на чл. 38 ЗКНИП? – противоречие с определение № 1354/18.12.2023 г. по т. д. № 382/2023 г. на ВКС.

13. Може ли в препис от исковата молба да бъде инкорпорирано изявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита? Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява ли правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми? – противоречие с решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответницата М. Я. Г. – П. чрез процесуален представител адвокат К. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросите касаят правилността на решението. Излага следните съображения и доводи: първите два въпроса не са от значение за формиране на решаващата воля на въззивния съд; съдебният състав е мотивирал решението си именно с решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 на СЕС, като се е съобразил с него; посоченото от касатора решение № 82/07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на ВКС, ТК също не аргументира основание за допускане на касационно обжалване, а се явява в подкрепа на обратната теза; въпрос № 3 не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора; въззивният съд е съобразил Тълкувателни решения № 4/2013 г. и № 3/2019 г., а евентуално противоречие със същите не предполага приложение на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК; за четвъртия въпрос касаторът не е посочил конкретно основание за допускане на касационно обжалване; този въпрос е също и ирелевантен, тъй като решението е обосновано с наличието на нищожност на клаузата, която предвижда предпоставките, при които кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем, а не налице ли е неизпълнение на задължение като предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост, обявена ли е същата преди заявлението или с предявяване на исковата молба; посоченото от касатора решение № 60106/03.08.2021 г. по т. д. № 1035/2020 г. е неотносимо; по отношение на въпроси № 5 и № 13 в решението не е обсъдено волеизявлението на кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита и как трябва то да бъде обективирано; въпроси № 6 и № 7 не обосновават допустимост на касационното обжалване, доколкото въззивният съд мотивира решението си с това, че разпоредбата на чл. 2.7. от процесиите договори, която предвижда при настъпването на какви предпоставки, кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем, е нищожна, както и поради това, че според въззивния съд за кредитора изобщо не е възникнало потестативното право да обяви кредита за предсрочно изискуем; счита, че тези въпроси са ирелевантни за спора; въззивният съд не е давал разрешение на въпроси № 8, № 9 и № 10; тези въпроси, както и въпроси № 11 и № 12, са фактологични, тъй като предпоставят преценка на конкретни факти и релевантността им към спора; не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която след отмяна на решението на Софийски градски съд, I ГО, 14 състав е отхвърлен предявеният от „Н. Ф. ООД против М. Я. Г. - П. иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М. Я. Г. - П. дължи на „Н. Ф. ООД сумата 3 250 лв., представляваща главница по договор за заем № 142-СФ-07.03.2018 г., клаузите на който са инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100, том I, рег. № 3584, дело № 91 от 2018 г. от 08.03.2018 г., ведно със законната лихва от 18.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч. гр. дело № 66558/2019 г. на СРС, 161 състав, е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид цената и предмета на иска – главница по договор за заем в размер 3 250 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 113, изр. 2 ГПК образуваните дела по искове на и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Следователно обжалваемостта на въззивното решение в посочената част пред касационната инстанция се определя по реда на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, съгласно която разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела. В конкретния случай исковете са предявени срещу физически лица – потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП по търговски сделки – два договора за заем, инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100, том I, рег. № 3584, дело № 91 от 2018 г. от 08.03.2018 г., цената на иска за главницата по договор за заем № 145-СФ-08.03.2018 г. е над 5 000 лв., а цената на иска за главницата по договор за заем№ 142-СФ-07.03.2018 г. - под 5 000 лв., поради което решението на Апелативен съд – С. не подлежи на касационно обжалване в частта по иска за сумата в размер 3 250 лв. – главница по договор за заем № 142-СФ-07.03.2018 г. и касационната жалба в тази част е недопустима, поради което следва да бъде оставена без разглеждане. С оглед изхода на спора в посочената част следва да се остави без разглеждане касационната жалба и в частта за присъденото на адвокат К. К. адвокатско възнаграждение съразмерно в размер 272,24 лв. /част от присъдените 8 900 лв./ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред САС, както и в размер 92,19 лв. /част от присъдените 3 014,06лв./ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред СГС на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв.

В останалата част касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално-легитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

В обжалваното въззивно решение е прието, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Изводът за неоснователност на предявения положителен установителен иск за главница в размер 103 000 лв. по договор за заем № 145-СФ-08.03.2018 г. е аргументиран с неизискуемост на главното парично вземане, респ. с изпълнение на акцесорното задължение за заплащане на възнаградителна и мораторна лихва през релевантния период и с нищожност на клаузите, уговорени в чл. 2.6. и чл. 2.7. от договора за заем.

Въззивният съд е обсъдил клаузите на чл. 2.1., б. „и“, чл. 2.7., чл. 2.6. и чл. 7.1. от посочения договор и погасителния план към договора и е установил, че задължението за връщане на усвоения кредит не е разсрочено, а отсрочено за 08.03.2028 г. - в последния ден на действие на кредитното правоотношение, като до този момент кредитополучателят се е задължил да заплаща единствено уговорената възнаградителна лихва месечно в размер 1 716,67 лв., като изискуемостта на тези месечни парични задължения настъпва на всяко осмо число от съответния месец, за който са дължими.

За да направи извод за нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП /противоречие със задължителните тълкувателни разяснения на общностното право, дадени в решение на Съда на ЕС от 26.01.2017 г. по дело C-421/14, респ. съобразно практиката на ВКС, напр. решение № 82/7.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о./ на клаузата на чл. 2.7. от договора за заем, предвиждаща автоматична /незабавна/ предсрочна изискуемост на отсроченото до 2028 г. главно парично задължение в случай, че кредитополучателят не изпълни, което и да е акцесорно парично задължение по учреденото кредитно правоотношение /при забава с повече от 30 дни/, без да е необходимо кредитодателят да прави определено едностранно волеизявление в този смисъл, съдебният състав е изложил следните съображения:

1/ Страните при определяне структурата на дължимата месечна погасителна вноска са постигнали съгласие да бъде включена единствено уговорената възнаградителна лихва, но не и част от главното парично задължение /главницата/ - чл. 2.1., б. „и“, което изключително обременява потребителя и противоречи на установения търговски обичай и добросъвестната търговска практика; кредиторът изначално е предпоставил затрудненията на потребителя - длъжник да погаси отсроченото главно парично задължение, което не се е редуцирало при действието на срока на договора и ще бъде в първоначалния му размер, като при настъпване на неговата изискуемост трябва да бъде изпълнено едно значително по размер парично задължение - 103 000 лв.

2/ Както главните, така и акцесорните парични задължения, са обезпечени с реални обезпечения /ипотека и залог върху пари - т. нар. гаранционна вноска в размер на 20% от заетия финансов ресурс по § 3 от кредитния договор/.

3/ Възнаградителната лихва, която следва да бъде заплатена през целия период на действие на договора за кредит, съответства на стойността на самия кредит - 103 000 лв., което противоречи на добросъвестната търговска практика и на принципа на добросъвестност.

4/ По-силната в икономическо отношение страна е създала чрез типизирани, еднообразни клаузи в сключваните с потребители на кредитни услуги договори за потребителски кредит една система от гаранции за удовлетворяване на породените от договорите за потребителски кредит парични задължения, вкл. и чрез неравноправни клаузи, във вреда на потребителя, което води до значително неравновесие между правата и задълженията на равнопоставените правни субекти в кредитното правоотношение.

5/ С отсрочването на главното парично задължение отнапред кредиторът е предпоставил невъзможността или значителното затруднение на потребителя да върне кредита, тъй като през целия период на действие на кредитното правоотношение той заплаща установената в значителен размер възнаградителна лихва /20% на годишна база/; по този начин потребителят е поставен в изключително затруднено икономическо положение, като при всяко неизпълнение на съответната „погасителна“ месена вноска, състояща се единствено от дължимата възнаградителна лихва, и то в един незначителен за целите на кредитното правоотношение срок /в рамките само на 30 дни от пораждане на изискуемостта на съответната месечна „погасителна“ вноска/ кредиторът да има право с едностранно волеизявление да упражни потестативното право да превърне отсроченото главно парично задължение в незабавно изискуемо; в същото време кредиторът си е осигурил привилегировано положение, като е предвидил по облекчен процесуален ред да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, да насочи изпълнение върху ипотекираните имоти и то единствено при просрочие на една месечна погасителна вноска.

6/ Кредиторът има право да се удовлетвори и от учредения залог върху паричната сума - т. нар. гаранционна вноска в размер 20% от предоставения кредит.

7/ съответната месечна „погасителна“ вноска се явява незначителна, с оглед размера на отпуснатия кредит, както и не представлява и основно в съответното договорно правоотношение задължение /не се погасява част от главницата, а единствено акцесорното, несамостойно парично задължение/; неизпълнението на една месечна „погасителна“ вноска не е достатъчно тежко с оглед срока на кредита /120 месеца/ и размера на задължението по него.

Въззивната инстанция е направила извод, че клаузата на чл. 2.7. от договора за заем, тълкувана с останалите неравноправни уговорки /високият размер на възнаградителна лихва със ставка от 20%/, при достатъчно обезпечения кредит, т. нар. „наказателни лихви“ при забава и неустойка при „разваляне“ на договора /по 60%/, е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което е нищожна като неравноправна съгласно чл. 143, ал. 1 във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият, формулиран от касатора въпрос не отговаря на основния селективен критерий, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът касае правилността на обжалвания въззивен съдебен акт и направените оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – С. по посочения от касатора в т. 3 от изложението материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен, тъй като въпросът не е решен в противоречие с практиката на Съда на ЕС, обективирана в цитираното от касатора решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 на СЕС. При преценка на неравноправния характер на клаузата на чл. 2.7. от договора за заем относно предсрочната изискуемост въззивната инстанция е извършила преценка дали възможността на ищеца да обяви целия кредит за изискуем зависи от неизпълнението от страна на ответника на основно задължение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали е налице неизпълнение на задължение на длъжника, респективно дали същото е незначително, дали договорната клауза съответства на приложимите в тази област правни норми. Несъгласието на касатора с направените изводи за нищожност на посочената клауза поради нейната неравноправност и направените в тази връзка оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Посочените от касатора в изложението въпроси № 4, № 5, № 8, № 9, № 10 и № 13 не отговарят на основния селективен критерий, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивното решение. Искът не е отхвърлен поради това, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем, нито поради това, че разписката, в която ответникът е декларирал, че е получил уведомление от кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, не представлява волеизявление на ищеца за предсрочна изискуемост. Във въззивното решение не е обсъдено волеизявлението на кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, нито как и в какъв документ то трябва да бъде обективирано. Аргументите за отхвърляне на иска са неизискуемост на главното парично вземане, респ. изпълнение на акцесорното задължение за заплащане на възнаградителна и мораторна лихва през релевантния период и нищожност на клаузите, уговорени в чл. 2.6. и чл. 2.7. от договора за заем. За да приеме, че не е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на главното парично задължение по договора за заем, обезпечен с учредена договорна ипотека, въззивният съд не е отрекъл правната възможност за обявяване на кредита, отпуснат от финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, за предсрочно изискуем при настъпване на необходимите материалноправни предпоставки, а именно: да са породени обективните факти, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост на разсроченото или отсроченото главно парично задължение за главницата; кредиторът да е обявил на длъжника /ответник по иска/ предсрочната изискуемост, т. е. това едностранно волеизявление надлежно да е достигнало до знанието на длъжника. След като е прието, че клаузата на чл. 2.7. от договора за заем е нищожна, както и че задължението за заплащане на възнаградителна и мораторна лихва през релевантния период е изпълнено, т. е. не са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост на отсрочената главница, без значение е в какъв акт следва да бъде инкорпорирано изявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на заема.

Посочените в т. 6 и т. 7 от изложението въпроси по начина, по който са формулирани, и при съобразяване на мотивите на въззивния съд също не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд. Въпросите са без значение за изхода на спора и поради изложените от въззивната инстанция аргументи, че за ищеца не е възникнало потестативното право да обяви кредита за предсрочно изискуем поради изпълнение на акцесорното задължение за заплащане на възнаградителна и мораторна лихва през релевантния период – от 08.08.2019 г. до 15.11.2019 г. Изпълнението на задължението за заплащане на погасителните вноски, включващи възнаградителна лихва, за претендирания период, и в този смисъл липсата на обективните предпоставки за настъпването на предсрочна изискуемост, е установено с влязлата в сила част на първоинстанционното решение на Софийски градски съд, с която исковете с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за сумата в размер от 5 665 лв. - възнаградителна лихва, за периода от 08.08.2019 г. до 15.11.2019 г., за сумата в размер 11 673,33 лв. - мораторна неустойка съгласно чл. 2.6 от договора за периода от 08.09.2019 г. до 15.11.2019 г. и сумата в размер 61 800 лв. – неустойка съгласно чл. 2.7. от договора, са отхвърлени като неоснователни поради нищожност на клаузите на чл. 2.6. и чл. 2.7. от договора за заем и погасяване на претендираните вноски, включващи възнаградителна лихва. Не е налице и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18 не е даден отговор на тези въпроси.

Формулираният в т. 11 от изложението към касационната жалба материалноправен въпрос също не е от значение за изхода на делото. Въпросът е важен, но както и да бъде квалифицирана т. нар. „гаранционна вноска“ /като „договорен залог“ или с гаранционно-обезпечителна функция/, това не би променило крайния правен извод на въззивната инстанция за ненастъпила изискуемост на главното парично задължение поради изпълнение на акцесорното задължение за заплащане на възнаградителна и мораторна лихва за релевантния период и нищожност на клаузите на чл. 2.6 и чл. 2.7. от договора за заем поради тяхната неравноправност. Въззивният съд не се е аргументирал само с „гаранционната вноска“, а е преценявал и други обстоятелства – месечните погасителни вноски включват само уговорената възнаградителна лихва, но не и част от главното парично задължение /предоставената на заем сума/, като по този начин кредиторът би получил огромна материална облага за сметка на значителното обедняване на кредитополучателя и поставянето му в изключително затруднено материално положение; възнаградителната лихва, която следва да бъде заплатена през целия период на действие на договора, съответства на стойността на самия кредит; главницата не намалява, което обстоятелство противоречи на добросъвестната търговска практика и на принципа на добросъвестност; по този начин ответникът по иска е поставена в изключително затруднено икономическо положение.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 12 от изложението материалноправен въпрос, тъй като не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна, цитираното от касатора определение № 1354/18.12.2023 г. по т. д. № 382/2023 г. на ВКС, ТК не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна, отговор на този правен въпрос е даден в разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, съгласно която не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. При осъществената преценка дали клаузите, които е приел за нищожни поради тяхната неравноправност, са уговорени индивидуално, съдебният състав е обосновал защо счита, че ищецът е използвал типизирани, еднообразни клаузи в сключваните с потребители на кредитни услуги договори за потребителски кредит, като тези клаузи се съдържат в представените договори за заем с трети лица. Дали при формиране на своето вътрешно убеждение въззивният съд е достигнал до обосновани фактически изводи относно обстоятелството, че процесните уговорки са били типизирани, еднообразни, предварително установени от ищеца, респективно дали ответникът – потребител е имал възможност ги обсъди, е въпрос, относим към правилността /обосноваността/ на обжалваното решение, и изложените в тази на доводи по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК представляват касационни основания, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – С. в останалата част. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. касаторът трябва да заплати на процесуалния представител на ответника – адвокат К. П. К. адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер 6 000 лв., определено съобразно фактическата и правна сложност на делото.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 198 от 26.02.2024 г. по гр. дело № 102/2023 г. на Апелативен съд – С., 8 граждански състав в частта, с която след отмяна на решение № 260891 от 09.03.2022 г. по гр. дело № 13420/2020 г. на Софийски градски съд, I ГО, 14 състав е отхвърлен предявеният от „Н. Ф. ООД против М. Я. Г. - П. иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М. Я. Г. - П. дължи на „Н. Ф. ООД сумата 103 000 лв., представляваща главница по договор за заем № 145-СФ-08.03.2018 г., клаузите на който са инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100, том I, рег. № 3584, дело № 91 от 2018 г. от 08.03.2018 г., ведно със законната лихва от 18.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч. гр. дело № 66558/2019 г. на СРС, 161 състав, и ищецът „Н. Ф. ООД е осъден да заплати на адвокат К. П. К. на основание чл. 38, ал. 2 връзка с ал. 1, т. 2 ЗАдв. с. 8 627,24 лв. /част от 8 900 лв./ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред САС, както и сумата 2 921,87 лв. /част от 3 014,06 лв./ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред СГС.

ОСЪЖДА „Н. Ф. ООД, ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място], район Одесос, [улица] да заплати на адвокат К. П. К. на основание чл. 38, ал. 2 връзка с ал. 1, т. 2 ЗАдв. с. 6 000 лв. /шест хиляди лева/ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие в касационното производство.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Н. Ф. ООД срещу решение № 198 от 26.02.2024 г. по гр. дело № 102/2023 г. на Апелативен съд – С., 8 граждански състав в частта, с която след отмяна на решение № 260891 от 09.03.2022 г. по гр. дело № 13420/2020 г. на Софийски градски съд, I ГО, 14 състав е отхвърлен предявеният от „Н. Ф. ООД против М. Я. Г. - П. иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М. Я. Г. - П. дължи на „Н. Ф. ООД сумата 3 250 лв., представляваща главница по договор за заем № 142-СФ-07.03.2018 г., клаузите на който са инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100, том I, рег. № 3584, дело № 91 от 2018 г. от 08.03.2018 г., ведно със законната лихва от 18.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч. гр. дело № 66558/2019 г. на СРС, 161 състав, и ищецът „Н. Ф. ООД е осъден да заплати на адвокат К. П. К. на основание чл. 38, ал. 2 връзка с ал. 1, т. 2 ЗАдв. с. 272,24 лв. /част от 8 900 лв./ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред САС, както и сумата 92,19 лв. /част от 3 014,06 лв./ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред СГС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в частта, с която е оставена без разглеждане частично касационната жалба на „Н. Ф. ООД, в едноседмичен срок от съобщението с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегия.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.