ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 1846

гр. София, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2594 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1567/1665 от 28.03.2025 г., подадена от И. А. А.-Г., В. А. А. и М. К. А., чрез адвокат К. Б., срещу решение № 53 от 21.02.2025 г. по гр. д. № 20241600500529/2024 г. на Окръжен съд - Монтана, с което е отменено решение № 262 от 29.08.2024 г. по гр. д. № 1315/2021 г. на Районен съд - Лом в обжалваната част, с която са определени правата на съделителите, като вместо това въззивният съд е определил следните права: за И. А. А.-Г. - 2/27 ид. ч., за В. А. А. - 2/27 ид. ч., за М. К. А. - 2/27 ид. ч., за С. И. А. - 21/27 ид. ч., от които 15/27 ид. ч. в режим на СИО с И. Я. А..

Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от И. А. А.-Г., В. А. А. и М. К. А., е съобразил, че първоинстанционният съд е допуснал делба при квоти: за И. А. А.-Г., В. А. А. и М. К. А. - по 1/18 ид. ч., а за С. И. А. и И. Я. А. - общо 15/18 ид. ч. в режим на СИО. Предмет на въззивен контрол е решението на Pайонен съд - Лом в частта, с която са определени правата на съделителите по отношение на делбения недвижим имот - дворно място, ведно с построените в него сгради, като по отношение наличието на съсобственост и имотите, предмет на делба, решението като необжалвано е влязло в сила.

Визирал е, че с исковата молба И. А. А.-Г., В. А. А. и М. К. А. са обосновали качеството си на съсобственици върху делбения имот, ведно със сградите с твърдения, че имотът е бил собственост на общия на страните наследодател И. А. Г., починал през 1993 г., който от своя страна го е придобил по наследство от своя баща А. Г. П.. Оспорили са правата, признати на М. Л. Г. и С. И. А. с нотариален акт за собственост № 58, том XV, рег. № 6665, дело № 970/2011 г. на нотариус С. С.. Поддържат, че правата им върху делбения имот са общо 1/3 ид. ч. От своя страна, С. И. А. с отговора на исковата молба е признал наследствения характер на имота от наследодател И. А. Г., както и това, че дворното място и сградите в него - кош с РЗП 16 кв. м и кошара с РЗП 50 кв. м, са придобити от И. А. Г. по наследство от неговия баща А. Г. П. По отношение на останалите четири сгради в дворното място, посочени в отговора като полумасивна сграда с РЗП 90 кв. м, масивна жилищна постройка с РЗП 40 кв. м, паянтова стопанска постройка с РЗП 50 кв. м и паянтова стопанска постройка с РЗП 60 кв. м, е навел доводи, че са построени от И. А. Г. по време на брака му с М. Л. Г., поради което и тези сгради са придобити от наследодателя на страните И. Г. в режим на СИО и правилно с оспорения нотариален акт нотариусът е признал правата. В хода на първоинстанционното производство е конституирана като страна съпругата на С. И. А. - И. Я. А..

Окръжен съд – Монтана е приел, че от фактическа страна е безспорно между страните и е установено от приложените удостоверения за наследници, че И. А. Г., починал 1993 г., е оставил наследници преживяла съпруга М. Л. Г., починала 2015 г., и низходящи син А. И. А., починал 2010 г., и син С. И. А.. Съделителите М. К. А., И. А. А.-Г. и В. А. А. са наследници на А. И. А., като М. е преживяла съпруга, а останалите двама - негови низходящи. Качеството на М. Л. Г. на наследник на И. А. Г. като негова съпруга не е било спорно в първоинстанционното производство, установено е от приложеното удостоверение за наследници изх. № 318/20.04.2021 г., издадено от О. Р. въз основа на регистрите за гражданско състояние, представено с исковата молба, поради което и заявените с въззивната жалба доводи, с които се оспорва качеството на М. Л. Г. на съпруга на И. А. Г., като преклудирани с оглед чл. 266 ГПК, не подлежат на обсъждане. Удостоверението за наследници като официален свидетелстващ документ се ползва съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в него факти, верността на които не е оспорена своевременно. За дата на сключване на брака свидетелства разрешение от 02.04.1948 г. на Видинския митрополит към Българска екзархия за благославяне от свещеник сключения граждански брак, което е индиция за сключен преди тази дата граждански брак, предвид действащата към 1948 г. Наредба-закон за брака от 1945 г. (отм. 1949 г.), която в чл. 2 изрично предвижда, че църковен брак може да се сключи само след представяне на препис от акта за женитба. Съдът е приел за безспорно и че процесното дворно място по действащите за [населено място] кадастрален и регулационен план, одобрени 2014 г., представлява имот № * с площ от 2044 кв. м, урегулиран в УПИ *, кв. 97. П. регулационен план на населеното място е бил от 1912 г., като според него имотът е бил урегулиран в парцел *, кв. 97, с площ от 2100 кв. м, и записан на името на А. Г. П., съгласно приложената по делото в оригинал скица № 101/14.02.1968 г. на ОНС - Лом. От същата скица не се установява имотът да е застроен. По делото е приложена декларация от 14.02.1958 г., с нотариално заверен подпис, с която А. Г. П., жител на [населено място], е разрешил на сина си И. А. Г. да построи къща в собствената му парцела *, кв. 97, със свои средства и материали и за своя сметка. Строителни книжа за извършено от И. А. Г. строителство, според декларацията, не са намерени в архивите на О. Л. Приложена е по делото преписка без номер от 06.06.1958 г. по план за къща на И. А. Г., съдържаща план за къща, без данни да е одобряван от техническите органи при ОНС - Лом. Представен е и одобрен план за частно водоотклонение на И. А. Г. за парцел *, кв. 97, [населено място], като в обяснителната записка към този план и разрешителното с дата 12.06.1968 г. е видима поправка на името, което първоначално е било А. Г. П., а след поправката е станало И. А. Г. П., като е посочено, че имотът е записан на А. Г. П. През 2011 г., съгласно нот. акт № 58/21.07.2011 г., С. И. А. и М. Л. Г. са признати за собственици по наследство и давност върху общо 5/6 ид. ч. от дворно място, цялото от 2100 кв. м, УПИ * в кв. 97 по действащия към тази дата регулационен план на [населено място], ведно със същите идеални части от построените в него сгради, описани като полумасивна жилищна сграда с РЗП 90 кв. м, масивна жилищна сграда с РЗП 40 кв. м, паянтова стопанска постройка с РЗП 50 кв. м, паянтова стопанска постройка с РЗП 60 кв. м, кошара с РЗП 50 кв. м, и кош с РЗП 16 кв. м, от които правата на М. са 2/3 ид. ч. и на С. - 1/6 ид. ч. В същия ден М. Л. Г. е продала на С. И. А., по време на брака му с И. Я. А., собствените си идеални части от дворното място и сградите. От удостоверение за наследници № 61/20.04.2021 г. се установява, че А. Г. П. е починал 1981 г., като е оставил наследници: съпруга Я., починала 1991 г.; син Т., починал 2014 г., наследен от съпруга и две деца; дъщеря В., починала 2019 г., оставила преки наследници, както и син И. А. Г., починал 1993 г., чиито наследници са страните по делото.

Въззивният съдебен състав е отразил събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. П. и В. Е., доведени от ответниците. Свидетелят П. живее в [населено място] в съседен на процесния имот, като установява, че новата къща била строена, когато той бил ученик (роден е 1941 г.), като била строена от И. А. и баща му и там живял И. със семейството си и родителите си, а след смъртта им в имота останал да живее И. със семейството си, съпруга и деца. След смъртта на И. и съпругата му, в имота живее С. със съпругата си. Синът на И. – А., учил в Р., там се оженил и там останал да живее. И. строил и гаража в имота, той бил строител по професия. Свидетелят Е. е втори братовчед на С. и брат му А.. Установява, че в имота има къща, кошара от дядото, като къщата, която сега съществува, както и гаражът, са строени от И. и съпругата му М.. След тяхната смърт имотът се поддържа от С., който живее в него.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:

По делото не се спори между страните и е установено от събраните доказателства, че правата им в съсобствеността по отношение на процесните дворно място и сгради произтичат от притежаваните от наследодателя им И. А. Г. права. Безспорно е установено по делото, че процесното дворно място е било собственост на А. Г. П. В тази насока са съвпадащите твърдения на страните, както и доказателства, че по действащия за населеното място регулационен план от 1912 г. имотът е бил записан на името на А. Г. П., който е живял в него със семейството си до смъртта си през 1981 г. Безспорно е също така, че след смъртта на А. П. в имота е продължил да живее синът му И. А. Г. със семейството си - съпруга и две деца, чиито наследници са страните по делото. Установява се, че И. Г. приживе на родителите си и по време на брака си с М. Л. е строил в имота къща, в периода 1958 г., и гараж. Съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, освен ако е установено друго. Това друго съгласно чл. 63 ЗС може да бъде отстъпено от страна на собственика на земята право на друго лице да построи сграда върху неговата земя, като стане собственик на построеното. Като ограничено вещно право, правото на строеж върху чужда вещ съгласно чл. 55 ЗС може да се придобива или учредява с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Към 1958 г., когато е строена къщата в дворното място, е действал ЗПИНМ, който не е предвиждал учредяване право на строеж с декларация от собственика на земята. Приложената по делото декларация от А. Г. П., с която дава съгласие синът му И. А. да построи сграда върху собствения му парцел, е такава по § 189, ал. 2, т. 2 ППЗПИНМ, според която разпоредба в редакцията към 1958 г. право да строят върху чужд имот имат съпругът и роднините по права линия неограничено, ако извършват строежа с негово съгласие, изразено в нотариално заверено заявление до общината. Съдебната практика е категорична, че декларацията по § 189, ал. 2, т. 2 ППЗПИНМ не води до учредяване на право на строеж, тъй като е предвидена в подзаконов нормативен акт и има само административно-технически характер, а лицето, строило въз основа на такава декларация, става само добросъвестен подобрител. При липса на други доказателства за валидно учредено право на строеж в полза на И. А., то съгласно чл. 92 ЗС собственикът на построеното от него е станал собственикът на дворното място А. Г. П.. След смъртта на А. П. през 1981 г., дворното място и сградите в него са преминали по наследяване върху законните му наследници - съпруга и три деца, едно от които е синът му И. А., поради което и по наследство, като един от наследниците по закон на А. П. и съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН, И. А. се легитимира като собственик само на 1/3 ид. ч. от процесното дворно място и сгради. Същият обаче е продължил да упражнява заедно със съпругата си М. Л. фактическа власт върху имота и сградите явно и необезпокоявано, считайки ги за свои, поради което и е придобил по давност съгласно чл. 79 ЗС по време на брака си собствеността и върху останалите 2/3 ид. ч. от дворното място и сградите. По отношение на къщата, строена 1958 г., фактическата власт с намерение за своене е упражнявана от 1958 г., предвид декларацията на А. П., като несъмнено е установено от свидетелските показания, че до смъртта си през 1993 г. И. А. е живял в имота със семейството си, подобрявал го е и го е считал за свой без противопоставяне от баща му А. П. Обстоятелството, че приживе И. А. не се е позовал на давност, не изключва придобиване от него по давност на процесния имот и сгради, предвид постановките на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По делото е установено, че съпругата на И. А. М. Л. и синът му С. И. А., като негови наследници, са се позовали на наследство и давност при снабдяването си с констативен нотариален акт през 2011 г., с който са им признати права 4/6 ид. ч. за М. и 1/6 ид. ч за С., съответстващи на правата им по закон съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН при придобит по време на брака и в режим на СИО недвижим имот. Въз основа на този нотариален акт, установяващ права на М. Л. по наследство и давност, същата е прехвърлила чрез продажба правата си на С. И.. В тази насока е и тълкуването, дадено в т. 3 на горепосоченото тълкувателно решение, според което възможно е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. Ето защо, Окръжен съд - Монтана е заключил, че наследодателят на страните И. А. Г. към датата на смъртта си през 1993 г. е бил собственик по наследство на 1/3 ид. ч. от процесния недвижим имот, ведно със сградите в него, както и по давност е притежавал в режим на СИО останалите 2/3 ид. ч., предвид изтеклия давностен срок по време на брака му с М. Л., или И. Г. към датата на смъртта си е бил собственик на 2/3 ид. ч. от имота, които са преминали върху наследниците му по закон съпругата му М. Л. и низходящите С. И. А. и А. И. А., с равни права. Останалата 1/3 ид. ч. е индивидуална собственост на М. Л. предвид прекратената със смъртта на И. СИО. Съобразявайки наследствените 2/3 ид. ч. и броя на наследниците, то всеки от тях е наследил по 2/9 ид. ч., а М. Л. е притежавала в индивидуална собственост 3/9 ид. ч., които заедно с наследените от съпруга й 2/9 ид. ч. е продала на сина си С. И. А. с валиден договор, произвел вещнопрехвърлително действие относно притежаваните от М. Л. права върху имота. Правата на С. И. А. са 5/9 ид. ч., придобити по силата на договора за продажба (в режим на СИО със съпругата му И. Я. А.) и 2/9 ид. ч. по наследство от И., или общо 7/9 ид. ч., съответно 21/27 ид. ч. Ищците в качеството им на наследници на А. И. А. са с права общо 2/9 ид. ч., съответно общо 6/27 ид. ч., или по 2/27 ид. ч за всеки от тях. Съдът е посочил, че не са налице основания за определяне различни права по отношение на дворното място и сградите в него, доколкото по делото не се установява И. А. да е придобил право на собственост върху част от сградите въз основа на отстъпено от баща му право на строеж. Във връзка с индивидуализацията на сградите в диспозитива на съдебното решение съдът е отбелязал, че делба се допуска върху вещи, представляващи самостоятелен обект на право на собственост, като описаните в решението обекти с №№ 4, 5 и 6 - навес с оградни стени, второстепенна сграда с РЗП 36 кв. м и второстепенна сграда с РЗП 35 кв. м, нямат самостоятелен статут на обект на право на собственост, представляват постройки на допълващо застрояване и като такива с оглед предназначението си следват собствеността на дворното място или сградите, които обслужват (чл. 92, респ. чл. 98 ЗС). Не се установява твърдението на И. А. А.-Г., В. А. А. и М. К. А., че дворното място и сградите са придобити от И. А. по наследство от баща му А. П., доколкото по делото е установено, че И. не е бил единствен наследник по закон на своя баща, при което по наследство е придобил само 1/3 ид. ч. Въззивният съдебен състав е посочил и че при определяне правата на страните в съсобствеността не е обвързан от твърденията на страните относно размера на притежаваните права, а следва да установи същите въз основа на събраните по делото доказателства съобразно твърдените от страните придобивни основания. Предмет на делбата е наследствен имот, останал от И. А., като ищците са поддържали, че И. го е придобил по наследство от баща си. От своя страна ответникът С. И. се легитимира като собственик на основание наследство и давност, както и договор за покупко-продажба, поради което, и предвид посоченото в нотариалните актове придобивно основание, съдът е задължен да извърши преценка за легитимиращия ефект на представените нотариални актове, на които ответниците изрично са се позовали.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК визират разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулират следните въпроси:

1. За възможността въззивният съд да обсъжда и прилага придобивната давност при липса на направено в срока за отговор на исковата молба позоваване на изтекла в полза на една от страните давност (визирано противоречие с приетото в: решение № 166/19.03.2025 г. по гр. д. № 1083/2024 г. на ВКС, І г. о., решение № 571/04.10.2024 г. по гр. д. № 3229/2023 г. на ВКС, І г. о., решение № 3/20.04.2012 г. по гр. д. № 724/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС).

Сочат, че с отговора на исковата молба ответниците изрично са признали, че правата на ищците върху дворното място, кошарата с РЗП 50 кв. м и коша с РЗП 16 кв. м са в общ размер на 1/3 ид. ч. и за тези имоти не са се позовали на изтекла в полза на С. И. и съпругата му придобивна давност.

2. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение.

По този въпрос се сочи противоречие с: решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, І г. о., решение № 54/08.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. и др.

Въпросът отново е формулиран във връзка с правата на съделителите от дворното място, кошарата с РЗП 50 кв. м и коша с РЗП 16 кв. м.

Жалбоподателите се позовават и на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивния акт относно визираните по-горе дворно място, кошара и кош.

Насрещните страни са депозирали отговор, в който излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първият въпрос от изложението към касационната жалба не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което е ирелевантен. Последният, при определяне квотите на страните, не се е произнесъл относно изтекла в полза на съделителя С. И. А. и съпругата му придобивна давност, а се е ръководил преди всичко от събраните писмени доказателства по делото, и най-вече от неоспорения нот. акт № 58/21.07.2011 г., както и от обстоятелството, че И. Г. не е бил единствен наследник на баща си А. П., поради което е заключил, че общият наследодател на страните И. А. Г. е бил собственик по наследство само на 1/3 ид. ч., а останалите 2/3 ид. ч. е придобил по давност в СИО заедно с М. Г.. Отчел е и извършената впоследствие продажба от М. Г. на С. А. на притежаваните от Г. идеални части. Изрично е визирал и че при определяне правата на съделителите не е обвързан от твърденията на страните относно размера на притежаваните права, а следва да установи същите въз основа на събраните по делото доказателства съобразно сочените от страните придобивни основания. Последното е в съответствие с установената практика на ВКС, съгласно която въпросът за частите на съделителите е въпрос на правилно приложение на закона, поради което съдът е длъжен да го изследва служебно и да определи действителните им права в съсобствеността въз основа на данните, съдържащи се в събраните по делото доказателства и според предписанията на приложимата правна норма.

По втория въпрос е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая въззивният съд не се е отклонил от визираната съдебна практика, като в тази връзка следва да се има предвид и изложеното от настоящия съд във връзка с първия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Следва да се добави и че сред допуснатите от първоинстанционния съд делбени имоти (които изцяло съответстват на описаните в исковата молба) не са кошара с РЗП 50 кв. м и кош с РЗП 16 кв. м; относно допуснатите до делба имоти не е била подадена въззивна жалба и Окръжен съд – Монтана не се е занимавал с този въпрос.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53 от 21.02.2025 г. по гр. д. № 20241600500529/2024 г. на Окръжен съд – Монтана.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: