ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 855

гр. София, 14.03.2025 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1489 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на М. Г. М. и на М. Т. К., представлявани от адв. В. И., срещу решение № 311 от 19.03.2024г. по в. гр. д. № 2765/2023г. на САС, 14 състав, с което след отмяна на решение № 1772 от 06.04.2023г. по гр. д. № 614/2022г. на СГС, ГО, 21 състав са отхвърлени предявените от касаторите против И. Ц. М. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване, че касаторите не дължат на ответника сумата 13 003 щатски долара поради изтекла погасителна давност, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.10.2006г. до окончателното плащане, както и сумата 410,60 лева разноски по делото, за които суми на 12.01.2007г. е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 21597/2006г. на СРС и е образувано изп. д. № 20077900400159 на ЧСИ Р. М..

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му при съществено нарушение на процесуалните правила, незаконосъобразност и необоснованост. Намират за неправилен извода на въззивния съд, че вземането е установено със сила на пресъдено нещо и поради това приложимата по отношение на него погасителна давност е 5-годишна, като сочат, че в издадения на ответника изпълнителен лист е посочено от първоинстанционния съд, че производството се е развило по правилата на чл. 237 и чл. 242-248 ГК /отм./, както и че касаторът е осъден да заплати дължимата сума на изпълнително основание по чл. 237, б.”е” ГПК /отм./, което е посочено и от взискателя в подадената молба за образуване на изпълнително дело. Поддържат, че 3-годишната погасителна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ е изтекла през периода от 05.07.2019г. /когато е извършено ново искане от взискателя за запор на банкови сметки/ до 01.09.2022г. при отчитане допълнително на 68 дни на основание чл. 3, т. 2 ЗМДВИП – за вземането по отношение на М. М., и през периода от 19.01.2016г. до 19.01.2019г. /евентуално от 05.07.2019г. до 01.09.2022г./ – за вземането по отношение на М. К.. Поради това сочат, че към датата на подаване на исковата молба – 14.09.2022г., погасителната давност е била изтекла. Излагат съображения за неправилност и на извода на въззивния съд, че задължението, произтичащо от записа на заповед, е било новирано последователно със споразумение от 01.04.2014г. и с анекс от 06.03.2015г., поради което се прилагала общата 5-годишна давност, като поддържат, че не са налице предпоставките на чл. 107 ЗЗД, както и че споразумението и анекса не са подписани от М. К. и са й непротивопоставими. Поддържат, че с извършването на изпълнителни действия на 05.07.2019г. погасителната давност не е прекъсната с оглед настъпилата към този момент перемпция, както и излагат подробни съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, че перемпция не е настъпила поради извършвани от длъжника частични плащания. Твърдят, че представените по делото разписки за плащани суми не са годни да докажат прекъсване на погасителната давност, тъй като не са подписани от длъжниците и са неверни – съдържанието им не отговаря на действително осъществените факти.

В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с оглед неправилния извод, че вземането се погасява с 5-годишна давност, въпреки установимото от съдържанието на изпълнителния лист и на молбата на взискателя за образуване на изпълнително дело обстоятелство, че изпълнителният лист е издаден на основание чл. 237, б. „е” ГПК /отм./, както и поради изтеклата към датата на завеждане на исковата молба 3-годишна погасителна давност, приложима за вземания по запис на заповед.

Касаторът М. М. излага и доводи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Представлява ли новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД споразумение между кредитор и солидарен длъжник за намаление на размера и разсрочване на погасяването на остатъка от дълга, като се има предвид, че изпълнителният лист е издаден на несъдебно изпълнително основание по отменения ГПК? Необходимо ли е да се преценява във всеки конкретен случай намерение у страните за новиране на дълга, след като изрично не са заявявали намерение за новиране, като се има предвид, че споразумението, подписано само от единия длъжник и кредитора, следва ли същото да обвързва и неподписалия го солидарен длъжник? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 130 от 24.03.2009г. по т. д. № 650/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 138 от 22.08.2013г. по т. д. № 27/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция? Твърди се произнасяне на въззивния съд по въпроса в противоречие с решение № 371 от 29.10.2015г. по гр. д. № 1385/2012г. на ВКС, IV г. о., решение № 42 от 26.02.2016г. по гр. д. № 1812/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Може ли изпълнителното производство да бъде прекратено поради перемпция, ако между взискателя и длъжника е сключено споразумение, по което се извършва плащане директно на взискателя? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът М. К. прави и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 83 от 11.04.2018г. по гр. д. № 1667/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 48 от 14.07.2016г. по т. д. № 404/2015г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция? Твърди се произнасяне на въззивния съд по въпроса в противоречие с решение № 371 от 29.10.2015г. по гр. д. № 1385/2012г. на ВКС, IV г. о., решение № 42 от 26.02.2016г. по гр. д. № 1812/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Ответникът по касация И. Ц. М., представляван от адв. О. М., оспорва касационните жалби. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че вземането е установено със сила на пресъдено нещо с решение, влязло в сила на 22.12.2006г., поради което съгласно чл. 117 ЗЗД се погасява с 5-годишна давност, която не е изтекла към датата на исковата молба при съобразяване на задължителната практика на ВКС по ТР № 3 от 28.03.2023г. по т. д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и т. 3 от ТР по т. д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС и на постоянната практика по чл. 290 ГПК. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че изпълнителното производство е образувано въз основа на изпълнителен лист от 12.01.2007г., издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение от 22.12.2006г. постановено по гр. д.№ 21597/2006г. по описа на СРС, 53 състав, с който ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата 13 003 щатски долара на основание запис на заповед, заедно със законната лихва от 20.10.2006 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 410.60 лв. разноски по делото. Приел е, че доколкото не е налице несъдебно изпълнително основание по смисъла на чл. 237 ГПК /отм./, а вземането е установено със сила на пресъдено нещо с влязло в сила съдебно решение, са неоснователни доводите на въззиваемата страна за приложимост на кратката тригодишна давност.

Приел е, че по молба на взискателя от 09.02.2007г. е било образувано изп. дело № 20077900400159 по описа на ЧСИ Р. М., по което са извършени следните действия: 1/. Изпратени призовки за доброволно изпълнение от 13.02.2007г., получени от длъжниците на 02.03.2007г.; 2/ Изпратени на 27.11.2012г. и на 31.07.2013г. запорни съобщения за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца М. М. в „Софтуер груп“ ЕООД и в „БМН Инженеринг“ и запор върху банкови сметки на ищците в търговски банки; 3/ На 12.08.2013г. ЧСИ М. е направила искане за вписване на възбрана върху ид. част от апартамент, собствен на М. М., като възбраната е била вписана на 21.08.2013г.; 4/ На 21.01.2016г. съдебният изпълнител отново е наложил запори върху банкови сметки на ищците; 5/ На 20.01.2016г. съдебният изпълнител е изпратил до ищците съобщения за насрочване на опис на движими вещи; 6/ На 03.10.2016г. съдебният изпълнител е изпратил съобщения за насрочване на опис на недвижимия имот, върху който е наложена възбраната; 7/ На 14.06.2016г. е направено искане за вписване на възбрана върху ид. част от имота и възбраната е била вписана на 15.09.2016г. с вх. рег. № 56748 акт № 8 том XVI имотна партида 249698; 8/ На 20.10.2016г. е насрочен опис и оценка на собствения на М. М. имот; 9/ На 28.03.2017г. адв.М., представляващ взискателя, е депозирал молба до ЧСИ за вдигане на наложените вече запори по банковите сметки на длъжниците поради сключени споразумения; 10/ На 05.07.2019г. адв.М. е депозирал молба до ЧСИ за възобновяване на изп. производство и налагане на запори по банковите сметки на длъжниците.

Въззивният съд е приел, че на 01.04.2014г. между взискателя и длъжника М. М. е сключено споразумение, въз основа на което страните признават, че размерът на общото задължение към този момент възлиза на 80 000 лв., което е разсрочено по отделни вноски и падежи с краен такъв 31.03.2016г., което ако бъде изпълнено от длъжника, ще доведе до вдигане на вече наложените запори, а на 06.03.2015г. е сключен анекс към това споразумение, като са променени размер на вноските и краен падеж до м. юли 2016г. Въззивният съд е изтъкнал, че не е оспорена автентичността на подписа на длъжника, положен в споразумението и анекса, доколкото това са частни двустранно подписани документи и съгласно чл. 193 ал. 3 ГПК тежестта пада върху ищците, сега въззиваеми.

Въззивният съд е съобразил т. 1 и т. 3 към тълкувателно решение по т. д.№ 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които перемцията е правно ирелевантна по отношение на погасителната давност; погасителната давност не зависи от по-късно настъпилата перемпция и тя е без правно значение за давността; когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ, той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист; ЧСИ следва да образува новото искане в ново отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право и новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител е образувал ново дело или не го е сторил; давността е прекъсната и в случаите, когато кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато не приложи правилата на чл. 129 ГПК; при перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото; перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Съобразил е Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, според което по изпълнителните дела, образувани за вземания преди датата 26.06.2015г., не е текла погасителна давност до обявяване на ТР № 2 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС и давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в РРBC № 3/18.11.1980г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо. Приел е, че в този смисъл погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, дори ако е настъпила перемпция, с оглед на което релевираните доводи за настъпила перемция са правно ирелевантни към предмета на производството.

Въззивният съд е посочил, че в случая са налице двама солидарни длъжници, което означава, че изпълнителните действия по отношение на един от солидарните длъжници, срещу които е образувано изпълнително дело въз основа на един изпълнителен лист, рефлектират върху втория и обратно. Изтъкнал е, че за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. Посочил е, че в случая давността е започнала да тече от 22.12.2006г., но с образуване на изпълнително дело на 09.02.2007г. до 26.06.2015г. е спряла да тече. Посочил е, че периодът, който следва да бъде проверен, е от 26.06.2015г. до депозиране на иска 14.09.2022г. Намерил е, че в рамките на този период погасителната давност е многократно прекъсвана чрез депозиране на молби от взискателя, последната от които на 05.07.2019г., и следователно към датата на депозиране на иска тя не е изтекла.

Въззивният съд е добавил, че през периода от 26.06.2015г. до 27.10.2017г. от длъжниците са постъпвали частични плащания, за което са издадени разписки от адв.М., всяко от които прекъсва давността съгласно ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че дори и да са автентични, разписките като частни свидетелстващи документи нямат задължителна доказателствена сила на изявленията и фактите, съдържащи се в тях, но е намерил, че анализирани поотделно и в тяхната съвкупност тези разписки, споразумението от 2014г. и анекса от 2015г., както и молбите на взискателя първо за вдигане на наложените запори, а по-късно за възобновяване на производството и налагане на запори, категорично сочат на извод, че разписките са достоверни по съдържание, респ. че длъжникът не само е признал наличието на част от дълга, но е погасил частично същия. Посочил е, че след преустановяване на плащанията още на 03.10.2016г. взискателят е поискал насрочване на опис и оценка на възбранения в полза на взискателя недвижим имот на единия длъжник – М. М., тъй като крайният падеж съгласно анекса е юли 2016г. Приел е, че на основание чл. 117 ЗЗД с признаването на дълга започва да тече нова давност и тази нова давност е общата 5-годишна такава по чл. 110 ЗЗД, тъй като чрез споразумението М. М. заявява, че на собствено основание дължи на ищеца посочената сума пари, без да обвързва тази сума с издадения вече изпълнителен лист и запис на заповед. Намерил е, че частичното плащане, съставляващо извънсъдебно писмено признание на дълга, на основание чл. 116, б. „а“ ГПК прекъсва течението на давността и след тази дата е започнала да тече нова давност. Отбелязал е, че дори да се приеме, че се касае до частично признание на дълга, това не се отразява на крайният извод за дължимост на главницата, като е посочил, че извън главницата ищците са били задължени и за лихви по изпълнителния лист, които надхвърлят платените суми, и при съобряване на правилото на чл. 76 ал. 2 ЗЗД плащането е погасило именно част от лихвите, а главницата е останала изцяло изискуема.

Въззивният съд е приел, че с депозирането на молба от 05.07.2019г. от адв.М., представляващ взискателя, с която е поискал делото да бъде възобновено и да се наложат отново запори по банкови сметки на длъжниците, по същество отново е прекъсната давността, независимо дали и кога ЧСИ е запорирал сметките, тъй като това искане съставлява обективиране на желанието на кредитора да поддържа висящност на изпълнителното производство чрез сезиране на ЧСИ да извърши конкретно изпълнително действие. Изложил е съображения, че в чл. 116, б.„в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение и ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Съобразил е, че на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от март 2020г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) за периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. са спрели да текат давностните срокове, с които се погасяват права на частноправни субекти, или давността е спряна за 68 дена. Посочил е, че последното предприето изпълнително действие, с което давността е прекъсната, е извършено на 05.07.2019г.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице поддържаното самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Изложените от касаторите съображения, обосноваващи довода им за очевидна неправилност на обжалваното решение, са за необоснованост на извода на въззивния съд, че вземането се погасява с 5-годишна давност, въпреки установимото от съдържанието на изпълнителния лист и на молбата на взискателя за образуване на изпълнително дело обстоятелство, че изпълнителният лист е издаден на основание чл. 237, б. „е” ГПК /отм./. Евентуалната необоснованост на този извод на въззивния съд обаче не може да бъде бъде установена само въз основа на мотивите на решението и без преценка и обсъждане на събраните по делото доказателства. Противно на твърденията на касаторите, въззивният съд е приел, че не е налице несъдебно изпълнително основание по смисъла на чл. 237 ГПК /отм./, а влязло в сила съдебно решение. Доводът на касаторите, че този извод на въззивния съд е в противоречие със събраните доказателства, представлява оплакване за неправилност поради необоснованост на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Формулираният от касатора М. първи материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Въпросът е свързан с мотивите на въззивния съд, че чрез подписаното между взискателя и касатора на 01.04.2014г. споразумение последният заявява, че на собствено основание дължи на ищеца посочената сума пари, без да обвързва тази сума с издадения вече изпълнителен лист и запис на заповед, поради което от признаването на дълга започва да тече нова давност и тази нова давност е общата 5-годишна такава по чл. 110 ЗЗД. Отговорът на поставения въпрос обаче е без значение за изхода на спора, тъй като решаващият извод на въззивния съд е обусловен от преценката му, че процесните вземания като установени със сила на пресъдено нещо се погасяват с петгодишна давност, както и че с оглед разрешението по ТР № 3 от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС периодът, който следва да бъде проверен, е от 26.06.2015г. до депозиране на иска 14.09.2022г. Предвид тези мотиви, както и да се реши поставеният въпрос, това не би се отразило на крайния изход на спора – изводът на въззивния съд, че с оглед съдържанието на споразумението признатото вземане се погасява с петгодишна давност е без значение с оглед формирания вече извод, че процесните вземания се погасяват с такава давност като установени с влязло в сила решение, а изводът, че поради съдържащото се в споразумението от 01.04.2014г. и анекса към него от 06.03.2015г. признание започва да тече нова давност е без значение с оглед преценката, че релевантен за изхода на спора е последващия период от 26.06.2015г. до депозиране на иска 14.09.2022г., през който е текла приетата за приложима петгодишна давност.

Поставените от двамата касатори втори процесуалноправни въпроси отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед изложените от въззивния съд съображения, че перемпцията е без правно значение за давността. Отговор на поставения от касаторите въпрос е даден в т. 3 на ТР № 2 от 04.07.2024г. по тълк. д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите е разяснено, че перемпцията и давността са различни правни институти с различни правни последици. Кредиторът по изпълнително дело, дори да е допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността, като поиска изпълнителни действия отново. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнителни действия в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие – задължението за действие е на съдебния изпълнител. Събраженията на въззивния съд не са в отклонение от така даденото разрешение, поради което не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора М. трети процесуалноправен въпрос, доколкото се отнася до предпоставките за настъпване на перемпция, не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед решаващите мотиви на въззивния съд, че перемпцията е без правно значение за давността.

По същите съображения не може да обоснове допускане на касационен контрол и формулираният от касатора К. втори процесуалноправен въпрос. Следва да се добави, че последният е разрешен с т. 1 на ТР № 2 от 04.07.2024г. по тълк. д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, като е прието, че в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството, в какъвто смисъл са и съображенията на въззивния съд.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите разноски не следва да се присъждат. На ответника разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 311 от 19.03.2024г. по в. гр. д. № 2765/2023г. на САС, 14 състав

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: