Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на пети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Е. М. Членове: СВЕТЛОЗАРА А. П. при секретар С. П. и с участието на прокурора К. Х. изслуша докладваното от председателя Е. М. по административно дело № 3594/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 166 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Б. чрез упълномощения процесуален представител – адв. М. М., срещу Решение № 60/24.02.2022 г. на Административен съд - Монтана (АС-Монтана) по адм. дело № 399/2021 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) с № 01-6500/9546#8/21.07.2021 г., издаден от Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ).

В касационната жалба се правят оплаквания, че обжалваното решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - отменитени касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател поддържа, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд не е взел предвид и обсъдил всички относими факти по спора, и по-специално тези, които сочат наличието на форсмажорни или изключителни обстоятелства, съответно представляват предпоставки за прилагане на чл. 18, ал. 6 от Наредба № 11 от 6 април 2009 г. за условията и реда за прилагане на мярка 214 "Агроекологични плащания" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. (Наредба 11/2009 г.) във вр. с 1, т. 4, буква „в“ от Допълнителните разпоредби (ДР) към същата. Като конкретен факт в този смисъл посочва прекратяването на договорите за наем на земеделски имоти от страна на О. Г. Д. вследствие на което изпада в обективна невъзможност да изпълни ангажиментите си за площите, по прекратените договори. Твърди, че констатация за обективна невъзможност се съдържа и в Уведомително писмо с изх. № 01-6500/9546 от 25.07.2019 г. на Заместник-изпълнителния директор на ДФЗ за прекратяване на агроекологичния ангажимент. Тъй като е налице отчуждаване на стопанството в такъв размер, който прави невъзможно продължаването на ангажимента при спазване на разпоредбите на чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от Наредба 11/2009 г., е следвало да бъде приложен чл. 18, ал. 6 от същата, а не като единствено и достатъчно условие за издаването на процесния АУПДВ да се приема прекратяването на ангажимента. Доколкото отчуждаването на стопанството се дължи на обективни причини, а не на субективното поведение на земеделския производител, като неправилно оспорва постановеното възстановяване на част от получената помощ. В този смисъл цитира приложими норми от правото на Европейския съюз (ЕС), като допълва, че и според националната правна уредба и според тази на ЕС ДФЗ не следва да изисква възстановяване на средства поради отчуждаване (преразпределяне) на голяма част от стопанството на земеделския производител, което води до обективна невъзможност за изпълнение на ангажимента, ако това отчуждаване не е могло да бъде предвидено към момента на подаване на заявлението. Излага и твърдения, че размерът на дължимата за възстановяване сума е определен неправилно тъй като е приложена разпоредбата на чл. 18, ал. 4 буква „в“, вместо тази на буква „г“ от Наредба 11/2009 г.

По изложените съображения касационният жалбоподател иска отмяна на оспорваното първоинстанционно решение и постановяване на решение за отмяна на АУПДВ № 01-6500/9546#8/21.07.2021 г., издаден от Заместник-изпълнителния директор на ДФЗ. В условията на евентуалност моли за отмяна на решението в частта относно размера на дължимата за възстановяване сума, определена с АУПДВ. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции по представен списък по чл. 80 от ГПК. В депозирани писмени становища от 05.12.2022 г. и от 05.03.2024 г., прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско или юрисконсултско възнаграждение от ответника.

Ответникът по касационната жалба – Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, чрез упълномощения процесуален представител юрк. Н. Й., изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения изложени в становища от 02.12.2022 г. и от 05.03.2024 г. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно Наредбата за правната помощ и в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от страна на касационния жалбоподател.

Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните по чл. 218 АПК, намира, че касационната жалба е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:

Предмет на съдебен контрол пред АС - Монтана е бил АУПДВ с изх. № 01-6500/9546#8/21.07.2021 г., издаден от Заместник изпълнителния директор на ДФЗ, с който по отношение на Р. Б. е установено публично държавно вземане в размер на 9110,21 лв., представляващо 20 % от общия размер (45551,05 лв.) на субсидиите, които са му изплатени по мярка 214 „Агроекологични плащания“ (АЕП) от Програма за развитие на селските райони (ПРСР) 2007 - 2013 г., направление „Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност“ (ВПС1) за кампании 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. Като фактическо основание за издаване на АУПДВ е посочено прекратяването на агроекологичния ангажимент на подпомаганото лице, а като правни основания за издаване на акта са разпоредбите на чл. 18, ал. 3, т. 3 и ал. 4, буква „в“ във връзка с чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 11/2009 г., чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК във връзка с чл. 165 и чл. 166 от ДОПК и чл. 20а, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП).

От фактическа страна съдът е приел за безспорно установено, че Р. Б. е поел многогодишен ангажимент по мярка 214 АЕП от ПРСР 2007-2013 г. с подаване на заявление за подпомагане с УРН 569352 през 2012 г., която е първата година от поетия 5-годишен ангажимент, и е одобрен за подпомагане по програмата. 3а изпълнение на задълженията си по мярката, Борисов е сключил договори за наем на земи от общинския поземлен фонд. За кампании 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г., Цветков е подавал заявления за финансово подпомагане по мярката и по тях са му изплатени субсидии в общ размер на 45551,05 лв., а за кампания 2016 г. е посочил (лист 44 от първоинстанционното дело), че е в невъзможност да заяви всички площи, за които първоначално е поел ангажимент.

Не е спорно, че във връзка с приети промени в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), обн. в ДВ, бр. 61 от 2015 г., сключените с Б. Д. за наем на земеделски земи от общинския поземлен фонд (ОПФ) са прекратени с анекси.

С писмо от 08.11.2016 г. на Заместник-изпълнителния директор на ДФЗ, Борисов е уведомен, че при извършени проверки за спазване на задълженията му по мярка 214 АЕП от ПРСР 2007-2013 е установено, че не е спазил изискванията на чл. 24, ал. 2 от Наредба 11/2009 г. Предоставена му е възможност в 15-дневен срок да представи в ДФЗ доказателства във връзка с влезлите в сила изменения на ЗСПЗЗ и прекратяване на договорите за наем на земи от ОПФ. Предупреден е, че при непредставяне на доказателства ДФЗ има право да прекрати агроекологичният му ангажимент на основание чл. 18, ал. 3, т. 3 от Наредба 11/2009 г.

В посочения срок, с придружително писмо от 25.11.2016 г. Р. Б. е представил в ДФЗ Заповеди на Кмета на О. Г. Д. за частично или пълно прекратяване на сключените договори за наем на земеделски земи, анекси за прекратяването, както и самите договори.

С писмо изх. № 6500/9546#4/13.07.2020 г., получено от Борисов на 23.07.2020 г., същият е бил уведомен за откриване на производство за установяване на публично държавно вземане, поради неспазване на многогодишен ангажимент по мярка 214 АЕП от ПРСР 2007-2013 г. за кампания 2016 г.

На 31.07.2020 г. Борисов е подал възражение, в което е изразил несъгласие с констатациите в писмото досежно причините, които са довели до неизпълнение и съответно прекратяване на поетия от него агроекологичен ангажимент. Позовал се е на форсмажорни или изключителни обстоятелства.

Въз основа на тези факти, събраните по делото писмени доказателства и приетата съдебно-техническа експертиза от правна страна първоинстанционният съд приел, че процесният АУПДВ е издаден от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, в съответствие с приложимия материалния закон и с неговата цел и при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Като взел предвид наличието на влязло в сила Уведомително писмо за прекратяване на агроекологичен ангажимент по мярка 214 АЕП от ПРСР 2007-2013 г. за кампания 2016 г. съдът приел, че правилно и законосъобразно административният орган е издал АУПДВ на основание чл. 27, ал. 3 вр. ал. 5 и ал. 7 от ЗПЗП. Съгласно посочените разпоредби Разплащателната агенция е длъжна да предприеме необходимите действия за събиране на недължимо платените и надплатените суми по схеми за плащане и проекти, финансирани от европейските фондове и държавния бюджет, както и глобите и другите парични санкции, предвидени в законодателството на ЕС. Тези вземания се установяват с издаването на АУПДВ и се събират по реда на ДОПК. Заключил, че административният орган е приложил цитираните разпоредби от ЗПЗП съответно на фактическите си установявания. Наред с това правилно е приложил и чл. 18, ал. 3, т. 3 и ал. 4 буква „в“ от Наредба 11/2009 г., доколкото с оглед годината на първоначално одобрение по мярката и тази на прекратяване на агроекологичния ангажимент размерът на вземането, определено за възстановяване, попада в хипотезата на ал. 4, буква „в“, съответно е равен на 20%.

Освен горното, съдът приел, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 18, ал. 7 от Наредба 11/2009 г., съгласно която форсмажорни или изключителни обстоятелства се съобщават в писмена форма на ДФЗ-РА от земеделския стопанин или от друго упълномощено от лего лице или от неговите правоприемници в рамките на 10 работни дни от датата, на която земеделският стопанин или упълномощено от него лице или неговите правоприемници са в състояние да направят това, тоест за земеделския стопанин не е съществувало задължение за уведомяване на Разплащателната агенция.

Обсъдил основната и допълнителната съдебно-технически експертизи, приети по делото, без да придава правно значение на установяванията на вещото лице, че част от площите, заявени за подпомагане, са отпаднали от ангажимента, който е поет от оспорващия поради прекратяване на договорите за наем. Приел, че от значение е единствено наличиета на Уведомително писмо за прекратяване на агроекологичен ангажимент, неоспорено от подпомаганото лице и влязло в сила. В заключение формирал извод, че след като с влязъл в сила административен акт е прекратен агроекологичен ангажимент, за административния орган следва единствено задължението за издаване на АУПДВ съгласно чл. 27, ал. 3, ал. 5 и ал. 7 от ЗПЗП, с който се установяват и събират недължимо платените суми по получено финансиране.

По изложените мотиви първоинстанционният съд се е произнесъл с оспорваното решение, с което е отхвърлил жалбата на Р. Б. срещу АУПДВ № 6500/9546#8/21.07.2021 г. на Заместник-изпълнителния директор на ДФЗ и е осъдил същия да заплати на ДФЗ разноски за водене на делото в размер на 100,00 лв.

Постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

Налице са сочените от касатора основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на съдебния акт, а именно противоречие с материалния закон и необоснованост.

По делото липсва спор относно фактите и същите са правилно възприети от съда и възпроизведени в обжалвания съдебен акт. Между страните не са спорни обстоятелствата, че Р. Б. е регистриран земеделски стопанин и е поел многогодишен ангажимент по мярка 214 АЕП от ПРСР 2007 - 2013 г., във връзка с което е подавал е заявления за подпомагане за кампании 2012 г., 2013 г., 2014 г и 2015 г. Не е спорно и, че договорите за наем на земеделски земи на Борисов са сключени преди 24 февруари 2015 г. и са прекратени с анекси въз основа настъпила законодателна промяна в ЗСПЗЗ и по-конкретно на основание 15, ал. 3 във вр. с ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ.

Основният спорен въпрос между страните по делото е първо при наличието на влязъл в сила административен акт за прекратяване на ангажимент на основание чл. 15, ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 17, ал. 2 от Наредба № 4/24.02.2015 г., следва ли подпомаганото лице да възстанови получената финансова помощ, ако докаже, че неизпълнението на ангажимента се дължи на форсмажорни или изключителни обстоятелства. Обуславящ отговора на този въпрос е отговорът на въпроса допустимо ли е възражението за наличие на форсмажорни или изключителни обстоятелства да се прави от жалбоподателя в производството по обжалване на акта, установяващ публичното вземане във връзка с прекратения ангажимент, след като с влязъл в сила акт този ангажимент е прекратен.

Съгласно чл. 15, ал. 3 от Наредба № 4/24.02.2015 г. Държавен фонд "Земеделие" едновременно прекратява ангажимента и предприема действия по възстановяване на получената финансова помощ по съответното направление, когато е налице някое от основанията, изброени в точки от 1 до 5. Когато прекратяването на ангажимента и установяването на подлежащата на възстановяване финансова помощ не е направено с един административен акт, както в случая, а е налице първо влязъл в сила административен акт за прекратяване на многогодишния ангажимент, то доколкото с него са установени материалноправните предпоставки и за дължимост на публичното вземане, то правилни са изводите на първостепенния съд по отношение косвения съдебен контрол на този акт.

Според пряко приложимата т.4 от чл. 47 на Регламент (ЕС) №1305/2013 г., възстановяване на получената помощ не се изисква в случаите на форсмажорни и извънредни обстоятелства, както са определени в чл. 2 от Регламент (ЕС) № 1306/2013. Сходен като съдържание е чл.47, т.3 , според който в регламентираната с него хипотеза ангажиментът отпада и не се изисква възстановяване на средства по отношение на периода, през който ангажиментът се е изпълнявал.

Съгласно 2 от ДР на Наредба № 4/24.02.2015 г. тази наредба се издава за прилагане на чл. 29 от Регламент (ЕС) №1305/2013 г., озаглавен „Биологично земеделие“. Чл. 15, ал. 5 от наредбата предвижда, че в случаите на форсмажорни или изключителни обстоятелства поетият ангажимент се прекратява и не се изисква частично или пълно възстановяване на получената от земеделския стопанин финансова помощ.

Цитираните текстове на чл. 47 от Регламент (ЕС) №1305/2013 г. и чл. 15, ал. 5 от Наредбата, недвусмислено сочат, че въпросът за наличието на форсмажорни или изключителни обстоятелства е относим към възстановяването на получената финансова помощ, а не към прекратяването на ангажимента. Този въпрос не е разрешен с влезлия в сила акт за прекратяване на ангажимента и е допустимо именно в производството по обжалване на АУПДВ жалбоподателят да направи своите възражения за недължимост на вземането поради наличието на форсмажорни или изключителни обстоятелства. Именно по този начин е постъпил земеделският стопанин в случая. Той не оспорва прекратяването на ангажимента, а дължимостта на установеното с АУПДВ задължение за възстановяване на получената от него финансова помощ (виж също така Решение №9487 от 26.10.2022 г. по адм. д. № 11059/2021 г., Решение № 5697 от 13.06.2022 г. по адм. д. № 12483/2021 г. на Върховен административен съд, и др.).

В процесния случай като спорен по делото се очертава въпросът дали законодателната промяна и последвалото въз основа на нея прекратяване на договора за аренда на Р. Б. може да се квалифицира/разглежда като форсмажорно обстоятелство или извънредно такова по смисъла на 1 т. 4 от ДР на Наредба № 11/2009 г. и на член 2 от Регламент (ЕС) № 1306/2013. Респективно приложими ли са разпоредбите на чл. 18, ал. 6 от Наредба № 11/2009 г. и чл. 47, т. 4 от Регламент (ЕС) № 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17.12.2013 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета (Регламент № 1305/2013), съгласно които възстановяване на получената помощ не се изисква в случаите на форсмажорни и извънредни обстоятелства.

С изменението на 15, ал. 1 от ПЗР ЗСПЗЗ със ЗИД ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 61/2015 г.) се предвижда, че ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24 февруари 2015 г., са длъжни в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и 4 ЗСПЗЗ. За тези лица е въведено изискване да имат животновъдни обекти с пасищни селскостопански животни регистрирани в системата на Българска агенция по безопасност на храните (БАБХ). Като последици от неизпълнение на посоченото условие в срок е предвидено прекратяване на договорите за аренда на основание 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИД ЗСПЗЗ, какъвто е и настоящият случай.

С определение от 06.12.2022 г. е спряно производството по настоящото дело до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз по дело С-656/2022. След отпадане на основанията за спиране на делото, на осн. чл. 230, ал. 1, вр. чл. 144 АПК, производството по делото е възобновено.

Решението на СЕС от 18 март 2024 г. по дело С-656 от 2022 г. е постановено при сходни факти – спор между търговско дружество по българското право и изпълнителния директор на ДФЗ по повод на решение, с което на дружеството се разпорежда да възстанови субсидия, получена по програма за развитие на селските райони за 2007-2013 г., при което дружеството е поддържало, че прекратяването на договорите за наем от съответните общини представлява „форсмажорно и/или изключително обстоятелство“ по смисъла на чл. 15 от Наредба № 11/2008, поради което дружеството не дължи връщане на получената субсидия.

В настоящия случай касаторът е бенефициент с многогодишен ангажимент по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от ПРСР. Не се спори между страните, че Договорите за наем на пасища и мери от общинския поземлен фонд са прекратени, съгласно разпоредбите на 15, ал. 3 от ПЗР на ЗСПЗЗ считано от 01.02.2016 г., тъй като не е разполагал с необходимия броя животински единици, условие, възникнало с 15, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение на ЗСПЗЗ, в който е посочено, че ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24 февруари 2015 г., са длъжни в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и 4. Съгласно 15, ал. 3 от същата разпоредба, договорите за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд, които не са приведени в съответствие в срока по ал. 1 или 2, се прекратяват от кмета на общината, съответно директора на областната дирекция „Земеделие“.

Член 47, параграф 1 от Регламент № 1974/2006 предвижда, че държавите членки могат по-специално да признаят категориите, посочени в параграф 1, букви а)е), на непреодолима сила или извънредни обстоятелства, при които не се изискват частично или пълно възстановяване на получената от бенефициера помощ. С оглед практиката на СЕС, съдът вече е постановил, че непреодолима сила е всяко събитие, което се дължи на необичайни и непредвидими, външни за икономическия оператор обстоятелства, чиито последици не е можело да бъдат избегнати въпреки цялата положена от последния грижа (решения от 17 декември 2015 г., Szemerey, C330/14, EU:C:2015:826, т. 58, от 16 февруари 2023 г., Заместник-изпълнителен директор на Държавен фонд „Земеделие“, C343/21, EU:C:2023:111, т. 58, и от 7 септември 2023 г., Groenland Poultry, С169/22, EU:C:2023:638, т. 39).

В случая според т. 48 от решението на СЕС от 18 март 2024 г. по дело С-656 /22 г., от съображение 37 и член 47, параграф 1 от Регламент № 1974/2006 следва, че списъкът, посочен в последната разпоредба, не е изчерпателен и че поради това понятието „непреодолима сила“ или понятието „извънредни обстоятелства“ по смисъла на посочената разпоредба може да обхваща хипотези, които не са включени в този списък. Така според конкретните обстоятелства поведението на публичните органи също може да представлява „непреодолима сила“ или „извънредно обстоятелство“ (вж. в този смисъл решение от 7 декември 1993 г., Huygen и др., C12/92, EU:C:1993:914, т. 31). Макар посоченият списък да съдържа само обективни факти, в съответствие със съдебната практика (точка 47 от решението на СЕС от 18 март 2024 г. по дело С-656/22 г.), заинтересованото лице, което се позовава на наличието на „непреодолима сила“ или „извънредни обстоятелства“, трябва също да може да докаже, че се е предпазило от последиците от необичайното събитие, като е взело подходящи мерки, без да прави прекомерни жертви (вж. в този смисъл решение от 19 юни 2019 г., RF/Комисия, C660/17 P, EU:C:2019:509, т. 37 и цитираната съдебна практика).

С оглед данните по делото, следва да се прецени по-специално дали срокът, предвиден за съобразяване с новите изисквания, въведени с изменението на член 37и от ЗСПЗЗ, е бил достатъчно дълъг, а също така дали, за да изпълни тези нови изисквания, касаторът е имало реална възможност да придобие животновъден обект и да регистрира в компетентните органи изисквания брой животни. Същото се отнася и за въпроса дали за да спази ангажиментите си, той е имало възможност да използва земи, различни от предоставените му от разглежданите в главното производство общини, и дали му е било възможно да се снабди със земи, отговарящи на условията по мярка от частни физически и юридически лица (арг. т. 48 от решението на СЕС от 18 март 2024 г. по дело С-656 от 2022 г.)

В случая касаторът към заявлението си за подпомагане за 2016г. е посочил, че във връзка с прекратените договори за наем на земи от ОПФ е невъзможно да заяви всички площи.

Видно от заключението на първоначалната и допълнителна СТЕ референтната площ преди адаптиране е 42,32 ха, но площта от референтната кампания, т. е.. след изключване на площите-предмет на прекратени договори само по причина на изменението в ЗСПЗЗ е 15,41 ха. Засегната от прекратяване на наемните правоотношения е голяма част от стопанството на бенефициента, което е било непредвидимо в деня на поемане на ангажимента и представлява изключително обстоятелство по смисъла на 1,т.4,б."в" от ДР на Наредба 11/2009г.

Предвид изхода на спора и своевременно заявената от касационния жалбоподател претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, такива следва да бъдат присъдени в размер на 1500 лв. В останалата част до пълния предявен размер от 3500 лева, следва да се уважи възражението на ответника по жалбата. На първо място не е налице фактическа и правна сложност на спора и на следващо място липсва осъществена процесуална защита от адв. П..

Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 60/24.02.2022 г., постановено по адм. д. № 399/2021 г. по описа на Административен съд - Монтана и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Акт за установяване на публично държавно вземане с № 01-6500/9546#8/21.07.2021 г., издаден от Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, с който на Р. Б. с [ЕГН] е установено публично държавно вземане в размер на 9110.21 лв.

ОСЪЖДА Държавен фонд "Земеделие" - гр. София да заплати на Р. Б. с [ЕГН] с адрес: град Монтана 3400, ул. „И. В. № 20 сумата от 1500 лева, разноски за настоящата инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЕМИЛИЯ МИТКОВА

секретар:

Членове:

/п/ С. А. п/ МАДЛЕН ПЕТРОВА