О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50567

гр. София, 18.10. 2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1430 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. Д. срещу решение № 260225 от 18. 01. 2022 г. по в. гр. д. № 111/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е въззивен състав, с което е потвърдено решение № 165805 от 31. 07. 2020 г. по гр. д. № 60066/2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, с което е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че касационната жалбоподателка дължи на „Макроадванс“ АД сумата от 8 690, 20 лв. – главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 72395050, сключен на 14. 07. 2008 г., ведно със законната лихва за периода от 01. 11. 2016 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 28. 11. 2016 г. по гр. д. № 62041/2014 г. по описа на СРС, 85 състав.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита, че въззивният съд неправилно е отказал да разглежда направените от нея възражения за нищожност на уговорките по договора за кредит относно дължимите възнаградителна и наказателна лихва, тъй като в случая е предявен само иск за главница. Изразява становище, че възраженията са включени в предмета на делото и съдът дължи да ги разгледа. Твърди, че в периода 13. 02. 2013 г. – 24. 01. 2018 г. е извършила плащане на сумата от 4 580 лв., които неправилно са отнесени за погасяване на задълженията за лихви и съдебни разноски вместо за главница. Оспорва извода на въззивния съд, че е уведомена за прехвърлянето на вземането, предмет на иска, на ищеца. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставя следните въпроси: „1. Въз основа на какви обстоятелства и доказателства съдът следва да прецени идентичност между вземания при наличие на своевременно направено оспорване на идентичността между вземането по договор за кредит и вземане предмет на договор за цесия? Кои са индивидуализиращите белези на вземането, посочени в договора за кредит и в договора за цесия и приложенията към него, които съдът следва да преценява във връзка с установяването на идентичност между вземанията?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа направено от страната възражение за нарушение на цитирани във въззивната жалба разпоредби на закона, ако страната неправилно е посочила от коя редакция на закона са цитираните разпоредби?; 3. Трябва ли съдът да разгледа възражения за нищожност на акцесорна претенция на ищеца, ако искът е предявен само за главния дълг и при положение, че с извършените плащания са погасявани и акцесорни вземания по договора за кредит?; 4. Може ли съдът да приеме извършено в хода на производството плащане като погашение на вземане за законна лихва и съдебни разноски, преди същите да са определени и присъдени с влязло в сила съдебно решение, ако страната изрично не е посочила кои свои задължения погасява с извършеното плащане?“. Касационната жалбоподателка твърди, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация „Макроадванс“ АД, [населено място] е депозирал отговор на касационната жалба и становище по въведените основания за достъп до касация в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол, респ. – че подадената касационна жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски градски съд е приел, че с договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 72395050 от 14. 07. 2008 г. „У. Б. АД – кредитор се е съгласил да предостави на А. И. Д. – кредитополучател сумата от 10 000 лв. за текущи нужди, със задължение на Д. да върне сумата, ведно с дължимата лихва, с лихвен план от 25. 07. 2008 г. до 25. 05. 2015 г. Установил е, че съгласно договора годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване се формира въз основа на базов лихвен индекс по раздел III от Общите условия и надбавка – годишен лихвен процент към датата на сключване на договора, като общият размер на лихвата към датата на сключване на договора възлиза на 17, 25 %. Посочил е, че съгласно уговорката на страните по договора годишният лихвен процент върху просрочената главница, формиран от базовия лихвен индекс и надбавка към него за просрочена главница, е в размер на 19, 25 %.

В решението е констатирано, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04. 12. 2012 г. „У. Б. АД е прехвърлило заедно със съпътстващите гаранции на „Макроадванс“ АД портфолио с необслужвани вземания по договори за кредит, сключени между цедента и физически лица, като същите са описани в Приложение 1, представляващо неразделна част от договора. Съдът е посочил, че съгласно уговорките на страните по този договор вземанията се прехвърлят към цесионера в състоянието им към 30. 09. 2012 г. Установил е, че с анекс № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04. 12. 2012 г. страните са уговорили покупна цена в размер на 12, 02 %, които се равняват на 4 541 806, 65 лв., като тази сума е преведена по банков път на 10. 12. 2012 г. Въз основа на представено извлечение от Приложение № 1 към договора от 04. 12. 2012 г. съдът е приел, че размерът на дълга на ответницата е възлизал на 11 872, 33 лв.

Съставът на СГС е посочил, че според представеното по делото пълномощно „У. Б. АД е упълномощило „Макроадванс“ АД да уведоми от името на банката всички длъжници – кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители и всички трети задължени лица, по всички вземания на банката, възникнали по силата на сключени договори за банков кредит, които банката е цедирала на „Макроадванс“ АД с договори, сключени на или след 04. 12. 2012 г. Установил е, че ищецът е уведомил ответницата за извършената цесия от името на банката, като в уведомлението е отразено, че задължението е станало изцяло и предсрочно изискуемо и към момента на сключване на договора за цесия дължимата по договора за кредит сума възлиза на 12 186, 50 лв. / 8 690, 20 лв. главница и 3 496, 30 лв. лихва/.

В обжалвания акт, въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е прието, че към датата на прехвърляне на вземането по процесния договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 72395050 от 14. 07. 2008 г. задължението на ответницата е възлизало на 8 690, 20 лв. главница и 3 496, 30 лв. договорна лихва, а към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - на 8690, 20 лв. главница, 2 486, 30 лв. договорна лихва за периода 27. 02. 2010 г. – 04. 12. 2012 г. и 1 714, 16 лв. лихва за периода 05. 12. 2012 г. – 12. 11. 2014 г. В решението е отразена констатацията на експерта, че с постъпилите суми в общ размер на 4580 лв., които са платени от ответницата, са погасени задължения в размер на 3496, 30 лв. – лихва за периода от 14. 07. 2008 г. до 04. 12. 2012 г., 257, 82 лв. - заплатена държавна такса по сметка на съда и 825, 88 лв. - законна лихва.

С оглед на така установените факти, въззивният съд е приел, че „У. Б. АД и ответницата са били обвързани от договор за потребителски кредит на физическо лице, съгласно който банката е предоставила на ответницата кредитополучател сумата от 10 000 лв. срещу задължение да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва, в срок до 25. 06. 2015 г., на месечни вноски. Счел е, че по силата на сключения между банката и „Макроадванс“ АД договор за продажба и прехвърляне на вземания банката е продала на ищеца, заедно със съпътстващите гаранции, портфолио от договори за кредит, сключени от банката с физически лица, срещу заплащане на уговореното възнаграждение, като под № 250 в Приложение № 1 към договора е описано вземането на банката към ответницата, чийто общ размер възлиза на 11 872, 33 лв. Съставът на въззивния съд е определил като неоснователно възражението на ответницата за нищожност на договора за цесия поради липса на уговорена цена, тъй като с анекс № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04. 12. 2012 г. е уговорена дължимата цена на прехвърлените вземания. Направил е извод за надлежно уведомяване на ответницата за прехвърляне на вземането в полза на ищеца, като се е позовал на идентичност на вземането, прехвърлено на ищеца, и на вземането, така както е описано в полученото уведомление за цесията. Отбелязал е, че в случая следва да бъде зачетен и настъпилият в хода на процеса факт на връчване на ответницата на препис от исковата молба и приложенията към нея, като е изтъкнал, че липсва пречка уведомяването за извършената цесия да се извърши в хода на съдебния процес.

В обжалвания съдебен акт е посочено, че процесният договор за банков потребителски кредит на физическо лице е сключен на 14. 07. 2008 г., към който момент е действал ЗПК (отм.), а въззивната жалбоподателка релевира оплаквания за нарушение на императивни изисквания на действащия ЗПК - в сила от 12. 05. 2010 г. (обн. ДВ, бр. 18 от 5 март 2010 г.).

Въззивният съд е подчертал, че в предмета на делото е включена само част от вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, а именно претендираната главница от 8 690, 20 лв. Ето защо е счел, че не следва да обсъжда въпросите за валидността на клаузата по договора за кредит за заплащане на възнаградителна лихва и на клаузата относно възможността на банката едностранно да променя лихвения процент като неотносими към спорния предмет.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросите по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не съответства на процесуалните действия на ответницата, в частност на направените от нея възражения с отговора на исковата молба включеното в първия от въпросите по т. 1 твърдение за своевременно релевирано от ответницата оспорване на идентичността на вземането по процесния договор за кредит и вземането, предмет на договора за цесия. Ответницата се е защитавала с възражение за ненадлежното й уведомяване за прехвърлянето на процесното вземане от банката кредитор на ищеца. Именно с оглед на това възражение и въззивните доводи за неправилност на изводите на СРС за спазване на чл. 99, ал. 3 ЗЗД във въззивното решение са изложени мотиви за надлежното уведомяване на ответницата за цесията от страна на упълномощения за това от цедента цесионер. Посочено е, че разликата в размера на вземанията по договора за прехвърляне на вземанията и уведомлението за цесията се дължи на включването от цесионера на изтекли към момента на отправяне на уведомлението лихви, което се установява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Доводите на касационната жалбоподателка за липса на идентичност между вземането по процесния договор за потребителски кредит от 14. 07. 2008 г. и вземането, прехвърлено на ищеца с договор от 4. 12. 2012 г., във връзка с които са поставени въпросите по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, се основават на възражение за несъответствие между номера на договора за кредит и посочения в приложението към договора за цесия „номер на кредита“. Тези доводи са изложени за първи път в касационната жалба, като следва да се отбележи, че ответницата не твърди да е страна по друг договор за потребителски кредит, сключен с „У. Б. АД. Освен това, в практиката на ВКС последователно се приема, че при цесия на вземане по договор за банков кредит същото се индивидуализира чрез посочване на договора, източник на вземането, страните по правоотношението и размера на вземането. Съществуването на постоянна практика на ВКС по въпроса относно белезите, с които следва да се индивидуализира вземането при прехвърлянето му, изключва въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси.

Въпросът по т. 2 от изложението на основанията за допускане на касационен контрол също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е поставен в контекста на доводите на касационната жалбоподателка, че съдът неправилно е отказал да разгледа възраженията й за неравноправност и нищожност на част от клаузите на процесния договор, уреждащи размера на възнаградителната и наказателната лихва, въпреки че ЗПК (отм.) и действащият ЗПК предвиждат, че за потребителския кредит се прилагат чл. 143 и сл. ЗЗП. Отказът на въззивния съд да се произнесе по посочените възражения не е мотивиран с позоваването от страна на ответницата на отменения ЗПК или на неправилна редакция на закона, а с обстоятелството, че предмет на иска е само дължимата главница по договора за кредит. Аргументите на съда, че към датата на сключване на договора – 14. 07. 2008 г. е действал отмененият ЗПК (2006 г.), са в подкрепа на извода за неоснователност на други възражения на ответницата, а именно за нарушения на ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 2010 г.) поради липсата на изискуемото по чл. 11, т. т. 9, 13, 15, 16 и 26 ЗПК съдържание на договора за потребителски кредит. Това становище на съда не се оспорва от касационната жалбоподателка. С оглед изложеното поставеният въпрос по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не е значим за изхода на делото.

Третият въпрос, въведен от касационната жалбоподателка, следва да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос за задължението на съда при предявен иск за главница по договор за банков кредит да се произнесе по валидността на уговорките в договора за лихви. Този правен въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното решение въззивния съд е приел, че доколкото предмет на делото е само претендираната главница по процесния договор, не следва да обсъжда въпросите относно валидността на клаузите за възнаградителна лихва и относно възможността банката едностранно да променя лихвения процент. Налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва практика на ВКС по поставения въпрос.

По последния въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационната жалбоподателка, който касае правилността на изводите на въззивния съд, съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК по съществото на спора.

Касационната жалбоподателка е освободена от заплащането на държавна такса на основание чл. 83 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260225 от 18. 01. 2022 г. по в. гр. д. № 111/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е въззивен състав

ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на Първо отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.