ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1574
София, 28.03.2025 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. ч. гр. дело № 4752 по описа за 2024г. взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от Л. М. Т., чрез адв. Х. Р., срещу определение №1628/28.06.2024г. по в. ч.гр. д. № 1556/2024 г. на Софийски апелативен съд.
Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Навежда довод за допуснато от въззивния съд неправилно приложение на Регламент (ЕС) № 1215/2012г. относно изключителната компетентност на съдилищата на държавите членки по споровете свързани с недвижими имоти, което е обусловило и извода, че спорът между страните е разрешен в влязло в сила решение. По същество претендира за отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
Насрещната страна „Еверест – Имобилиен Лигеншафтсфервертунгс Гезелшафт М.Б.Х“ ООД – Австрия не е депозирала писмено становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК и не изразява становище по жалбата.
Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване (инкорпорирано в жалбата), е наведен довод за противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС по материално правен и процесуално правен въпрос, но такива не са формулирани, нито могат да бъдат изведени, доколкото жалбата съдържа единствено касационни оплаквания. Твърди се противоречие на определението с разпоредбите на чл. 24 и чл. 25 от Регламент (ЕС) №1215/2012 при определяне международната компетентност на съдилищата на държавите членки и компетентният да се произнесе по предявените искове съд. Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС дали съдебен акт по смисъла на Глава І „Приложно поле и определения“, чл. 2 от Регламент (ЕС) №1215/2012 на съд на държава членка по случай попадащ в обхвата на чл. 24 на друга държава членка и постановен на основание чл. 26 и чл. 27 от Регламента, следва да бъде признат като решение по същество на спора, който по силата на чл. 24 е подсъден на съд на друга държава членка.
За да се произнесе, съставът на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:
С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на първостепенният Софийския градски съд за прекратяване на производството по делото поради липса на международна компетентност на сезирания български съд и поради разрешаване на спора с влязло в сила решение от съд в Австрия.
За да постанови този резултат въззивната инстанция констатирала, че производството било образувано по предявен от Л. М. Т. срещу „Еверест – Имобилиен Лигеншафтсфервертунгс Гезелшафт М.Б.Х“ ООД – Австрия иск за заплащане на сумата от 250 000 лв., част от общо дължимите 507 500 лв., представляваща цена по договор за учредяване вещно право на ползване на недвижими имоти, сключен в нотариална форма.
В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество направило възражение за липса на международна компетентност на българския съд, тъй като седалището на ответника е във Виена, Австрия и спорът следва да бъде разгледан от компетентния във Виена съд. Направило и възражение за недопустимост на производството, тъй като между същите страни, на същото основание било образувано дело № 39 Cg69/22y пред Търговския съд – Виена, 39 състав, което е приключило с влязло в сила решение.
С оглед на изложеното, въззивният съд приел, че спорът по делото е с международен елемент, тъй като страните имат местоживеене и седалище в различни държави членки на ЕС, поради което преценката за международната компетентност на сезирания съд следва да се извърши по правилата на Регламент (ЕС) № 1215/2012г. Позовал се на разпоредбите на Регламента относно правилата за определяне на компетентния съд, когато ответникът има местоживеене в държава членка (чл. 4) и по дела във връзка договори, сключени от потребители. Отбелязал, че съгласно разпоредбата на чл. 26 извън компетентността, която произтича от други разпоредби, компетентен е този съд на държава членка, пред който се яви ответникът, освен когато той се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност според чл. 24. Посочил, че ответникът е възразил срещу компетентността на българският съд на две основания – за компетентност на съда по седалището на ответника и поради наличие на влязло в сила решение, постановено от съд на друга държава членка.
Съдът установил, че с решение по дело № 39 Сg69/22у на Търговския съд на Виена, спорът предмет на производството между същите страни, за процесното вземане, произтичащо от един и същи юридически факт – договора за възмездно ползване на четири недвижими имота, бил разрешен със сила на пресъдено нещо. Констатирал, че решението е преминало инстанционен контрол, пред Висшия окръжен съд на Виена, като апелативен съд, който с окончателно решение намерил обжалването неоснователно.
С оглед на тези факти и разпоредбите на чл. 29, ал. 3 от Регламент (ЕС) 1215/2012г. и чл. 299, ал. 1 от ГПК, въззивният съд направил извод, че е длъжен да зачете компетентността на първия сезиран съд и не може да пререшава вече решен спор от друг съд на държава членка. Изложил съображения, че този отказ не е в нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, нито чл. 1 от Протокол 1 към нея. Посочил, че съгласно чл. 36 от същия Регламент, решението постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване на специално производство, а българският съд е задължен да съобрази влязлото в сила решение на съда в [населено място], Австрия. Допълнително изложил съображения, че забраната за пререшаване на спора, вече решен с влязло в сила решение между същите страни, на същото основание и предмет, не може да бъде преодоляна от обстоятелството, че ответното дружество има филиал на територията на Р. Б. По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното първоинстанционно определение.
Съгласно разпоредбите на чл. 629, ал. 3 ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС съдът, чието решение не подлежи на обжалване е задължен да отправи запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз или за валидност на акт на органите на Европейския съюз. Отправянето на преюдициалното запитване може да се извърши служебно от съда или по искане на някоя от страните по делото. Целта на същото е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на разпоредбите на общностното право и да се гарантира, че разпоредбите на последното не се тълкуват единствено в светлината на националното право на съответната държава членка.
Изключенията от посоченото задължение са дефинирани в разпоредбата на чл. 629, ал. 3 от ГПК – когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Такива изключения са формулирани и в практиката на Съда на ЕС: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос (решение от 27.03.1963г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други); когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд (решение от 16.09.1982г. по дело 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други); когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът (решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, CILFIT v. I. M. of Health и други); когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус (определение от 06.10.2005г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други).
Настоящият съдебен състав счита, че не следва да се отправя преюдициално запитване по отправеното от молителя искане, по следните съображения: Поставеният въпрос (уточнен от настоящият състав) е свързан с приложението на разпоредбата на чл. 45 във връзка с чл. 24 от Регламент (ЕС)1215/2012г. и се свежда до: налице ли са основания за отказ за признаване на съдебно решение постановено от съд на друга държава членка, при нарушение на правилата определящи изключителната компетентност на съдилищата по чл. 24 от Регламент „Брюксел I а“ по спорове с международен елемент в рамките на ЕС.
Основанията за отказ за признаване на съдебно решение, постановено в друга държава членка, са изрично изброени в разпоредбата чл. 45, пар. 1, б. „а–д“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 и не подлежат на разширително тълкуване. В този смисъл е практиката на Съда на ЕС по тълкуване на основанията за отказ по чл. 34 и 35 от Регламент „Брюксел I“ и на разпоредбите на чл. 27 и чл. 28 от Брюкселската конвенция, приложима и по отношение на разпоредбите на Регламент „Брюксел І а“ (решения по Дело C-414/92, S. Kleinmotoren G. срещу E. Boch; Дело C-7/98, D. Krombach срещу Andrй Bamberski, и Дело C-38/98, Rйgie nationale des usines R. SA срещу Maxicar S. and O. Formento. В същата е прието, че при извършване на преценката за наличие или липса на някое от основанията за отказ за признаване на съдебно решение, съдилищата на държавите членки са длъжни да съобразяват обстоятелството, че използваните в разпоредбите на регламента понятия са автономни, както и тълкуването им от Съда на ЕС. В решение по Дело С-681/2013г., Diageo Brands BV v. „С.-04“ ЕООД, е постановено, че при извършване на преценката за наличие или липса на основания за отказ за признаване и изпълнение на решение постановено от съд на държава членка, не се допуска преразглеждане по същество на чуждестранното съдебно решение съгласно чл. 36 от Регламент № 44/2001 (идентичен на чл. 52 от Регламент № 1215/2012), както и преразглеждане на компетентността на съда по произход, с изключение на посочените в чл. 45, пар. 1, б. „д“ от Регламент „Брюксел I а“ основания. Прието е още, че липсва основание за отказ за признаване на решението поради съображения, че нарушава обществения ред на държавата членка, когато грешката при прилагането на правото, на която е извършено позоваване, не съставлява явно нарушение на правна норма – считана за съществена в правния ред на Съюза, а следователно и в правния ред на държавата членка, в която се иска признаването – или на право, което е признато като основно в тези правопорядъци.
Съобразно правилото на чл. 45, пар. 1, б. „д“ от Регламент (ЕС) №1215/2012, от забраната за преразглеждане на компетентността на съда по произход са въведени няколко изчерпателно изброени изключения: ако международната компетентност е определена в нарушение на раздел 3, 4 или 5 от глава II, т. е. основанията за учредяване на международна компетентност по дела във връзка със застраховане (раздел 3), потребителски договори (раздел 4), индивидуални трудови договори (раздел 5), когато притежателят на полицата, застрахованото лице, третото ползващо се лице по застрахователен договор, увредената страна, потребителят, работникът или служителят са ответници, както и случаите на изключителна компетентност (раздел 6). В случаите, при които е допустимо да се извършва проверка на основанията за определяне на международната компетентност, съдът е обвързан от фактическите обстоятелства, на които съдът на държавата членка по произход е основал компетентността си.
Установена е и практиката на Съда на ЕС по приложение на разпоредбата на чл. 24 от Регламента (дела Sanders/van der Putte 73/77; L., C-292/93; Dansommer, 8/98; Reichert, 115/88), според която основанията за изключителна международна компетентност трябва да се тълкуват стеснително. Целта е да не се позволи чрез разширително тълкуване на посоченото правило да се получи ограничаване на възможността за избор на компетентен съд (чл. 25) и на защитата, от която се нуждае ответникът (чл. 4). Според даденото от съда на ЕС тълкуване на понятието „вещни права“ по смисъла на чл. 24 от Регламент (ЕС) №1215/2012г. (Дела С-722/2017 N. Reitbdrer and others v. Enrico Casamassima; С-417/2015, W. S. v. Christiane S.; С-433/2019, Ellmes Property S. L. v. SP; С- 115/88, Reichert; C-605/2014, Komu и други), изключителната компетентност се отнася за искове, които имат за цел да установят размера (площта), състоянието, собствеността и владението на недвижим имот или към установяване съществуването на други вещни права върху нея, за да може да се гарантира защитата на собственика на тези права. Такива са дела с предмет
заличаване в имотния регистър на отбелязванията свързани с правото на собственост, както и иск за прекратяване на съсобственост върху недвижим имот чрез продажба, извършването на която е възложено на представител. Разяснено е, че разликата между вещното и облигационното право се състои в това, че първото, чийто обект са вещи има действие по отношение на всички, докато второто може да бъде предявено само на задълженото лице. Не е достатъчно искът да се отнася до вещно право върху недвижим имот или да има връзка с такъв имот, за да се обоснове компетентността на юрисдикцията на държавата членка, в която се намира недвижимият имот. Прието е още, че ако вещното право не е в центъра на спора, международната компетентност няма да се урежда от чл. 24 и извън неговото приложно поле остават исковете за: разваляне на договор за продажба на недвижим имот и за обезщетение поради договорно неизпълнение (решение на Съда на ЕС Gaillard, 518/99), павловият иск (решение на Съда на ЕС Reichert, 115/88), искът за унищожаване на договор за дарение на недвижим имот поради недееспособност на дарителя ( решение на Съда на ЕС S., C-417/15) и др.
Установената практика за тълкуване на понятието „вещни права“, както и по приложение на разпоредбата на чл. 45 от Регламент (ЕС) №1215/2012г. и критериите, по които се извършва преценката за наличието на предвидените основания за отказ за признаване на решение постановено от съд на държава членка на съюза, е ясна и непротиворечива. Точното прилагане на общностното право не оставя място за съмнение, съгласно теорията за ясния акт (acte claire).
Поставеният от касатора въпрос е обусловен от конкретните факти по делото и подвеждането им под общите принципи на Регламент „Брюксел I а“, които не са предмет на производството пред Съда на Европейския съюз по отговор на отправените към него преюдициални запитвания, а подлежат на разглеждане от касационната инстанция.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 628 и следващите от ГПК, поради което искането за преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение.
Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване:
Съобразно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване.
В конкретния случай, в инкорпорираното в частната касационна жалба изложение липсва формулиран въпрос, отговарящ на посочените по-горе изисквания, което води до извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване (т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Твърденията на страната представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, които не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не са посочени и обстоятелства свързани с искането по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно противоречие с конкретна практика на ВКС.
Независимо от изложеното, доколкото се касае за проверка за допустимост, за която касационната инстанция следи служебно и за проверка приложението на европейското право, ВКС, като последна инстанция, следва да направи преценка дали, при разглеждане на делото от въззивния съд, е допуснато нарушение на разпоредбите на общностното право по приложение на чл. 24 и чл. 45 от Регламент (ЕС) №1215/2012г.
По този въпрос, макар при непълнота на мотивите, крайният извод на въззивния съд, че влязлото в сила решение, с което спорът между страните е разрешен от друг съд на държава членка, не нарушава определената чл. 24 от Регламента изключителната компетентност, е правилен. Предявеният в производството иск не е за „вещно право“, по смисъла на посочената разпоредба, тъй като вещното право не е в центъра на спора – искът не е свързан с установяване площта или състоянието на дадена недвижима вещ, респ. собствеността, владението или съществуването на вещни права върху нея. Предмет на иска е неизпълнението на договореното между страните задължение за заплащане на възнаграждение за учредено право на ползване, но не и самото вещно право, поради което не попада в приложното поле посочената разпоредба. Изводите на въззивния съд за приложимост на разпоредбите на Регламент (ЕС) 1215/2012г. и чл. 299, ал. 1 от ГПК, съдържащи забрана съдебно решение постановено в държава членка да се преразглежда по същество в сезираната държава членка, както и за задължението му да зачете компетентността на първия сезиран съд, са правилни. Същите са съобразени с фактическите обстоятелства, на които съдът на държавата членка по произход на влязлото в сила решение е основал компетентността си, както и с посочената по-горе практика на Съда на ЕС по приложение на чл. 24 и чл. 45 от Регламент (ЕС) №1215/2012г. Определението е съобразено и с разпоредбите на Регламента, които не позволяват държавата, в която се иска признаване на решението, да го откаже по съображения, че съществува разлика в правната норма, прилагана от съда на държавата, в която е постановено решението, и тази, която би приложил съда на сезираната държава, ако той трябваше да разгледа спора.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Л. М. Т. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №1628/28.06.2024г. по в. ч.гр. д. № 1556/2024 г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: