ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1012
София, 31.03.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2338 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Консервинвест” ООД, чрез адв. П. А. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 327/21.05.2024 г., постановено по в. т. д. № 206/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6287/07.12.2023 г., постановено по гр. д. № 9729/2022 г. по описа на СГС, ГО, с което е отхвърлен предявеният от „Консервинвест” ООД срещу „Б. П. ЕООД иск с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 222345,96 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в законната мораторна лихва, изтекла за периода от 08.03.2019 г. до 16.08.2022 г., върху внесената като обезпечение за спиране по реда на чл. 282 ГПК на изпълнението на въззивно решение № 500/28.02.2019 г. по т. д. № 2146/2018 г. по описа на САС сума в размер на 636284,16 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като то е постановено при нередовна искова молба – апелативният съд се е произнесъл по предявения деликтен иск, като е разгледал, от една страна, материалните предпоставки, уредени във фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД (при виновна, субективна имуществена отговорност), а, от друга, юридическите факти, обосноваващи обективната (безвиновната) имуществената отговорност по чл. 403 ГПК. По отношение на правилността на въззивното решение касаторът счита, че в противоречие с приложимия материален закон апелативният съд е достигнал до незаконосъобразното правно становище, че вносителят на паричното обезпечение по чл. 282, ал. 1 ГПК – за спиране изпълнението на въззивното решение, не притежава право на компенсаторно обезщетение за причинените му от това обезпечение имуществени вреди - по правилото на чл. 403, ал. 1 ГПК. В този смисъл, поддържа правния довод, че тази правна норма не разграничава обстоятелствата нито какво по правен характер е внесеното обезпечение (вкл. и за спиране на въззивно решение), нито коя страна в процеса е поискала неговото допускане – ищецът или ответникът, както и дали срещу внасяне на гаранция или без гаранция. Счита за неправилен и правния извод на въззивния съд, че ищецът не е установил и своята активна материална легитимация, тъй като обезпечението, въз основа на което е спряно изпълнението на навлязлото в сила осъдително въззивно решение, е внесено не от него, а от трето на настоящото исково производство лице – макар и да не оспорва този факт, поддържа, че това трето лице е внесло обезпечението по учредено с ищеца в настоящия исков процес мандатно правоотношение, съчетано с упълномощителна сделка, т. е. от негово име и за негова сметка.
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Какви са предпоставките за ангажиране на отговорността за обезщетение за вреди в хипотезата на чл. 403 ал. 1, предл. 1 ГПК и връзката и съотношението на посочената норма с чл. 282, ал. 2 ГПК, и по-точно съставлява ли внесената гаранция по чл. 282 ал. 2 ГПК обезпечение по чл. 403, ал. 1, предл. 1 ГПК, и може ли молителят по чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК да претендира обезщетение за вреди в хипотезата на чл. 403 ал. 1, предл. 1 ГПК?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с определение № 50555/03.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2270/2021 г., II т. о.; решение № 156/18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г. на ВКС, II т. о. и решение № 281/04.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1684/2010 г., III г. о.; касаторът счита, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото) и 2. „Кой има материалноправна легитимация да води иск по чл. 403 ГПК за обезщетяване на вредите вследствие на задържането на сумата по чл. 282, ал. 2 ГПК - третото лице, наредило сумата, представляваща размера на обезпечението по чл. 282, ал. 2 ГПК, или молителят-ответник по чл. 282, ал. 2 ГПК - лицето, от чието име и за чиято сметка е наредена сумата (задълженото да внесе гаранция по чл. 282, ал. 2 ГПК лице)?” (касаторът счита, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото).
Ответникът по касационната жалба „Б. П. ЕООД е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Третото лице-помагач на ответника – Народното събрание на Р. Б. не е подало в законоустановения срок писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд – в отлика от първоинстанционния съд, е приел, че съобразно действително наведените фактически твърдения и търсения вид и обем на съдебна защита е сезиран с деликтен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК. Изяснил е, че правната квалификация на заявената искова претенция се определя от съда с оглед фактите, на които тя се основава – те следва да са в логическо съответствие с искането за предоставяне на съдебна защита. В този смисъл, съобразил е, че ищецът е поддържал както в исковата молба, така и в хода на производството пред първоинстанционния съд, вкл. и в оплакванията си във въззивната жалба, че е претърпял имуществена вреда под формата на пропуснати ползи, тъй като е внесъл парична сума като обезпечение за спиране на изпълнението на постановено от въззивната инстанция невлязло в сила осъдително решение на основание чл. 282, ал. 2 ГПК, т. е. претендира вреди от ищеца по прекратеното исково производство по т. д. № 1270/2019 г. по описа на ВКС, за които твърди, че отговаря в размер на законната лихва върху внесеното обезпечение по чл. 282, ал. 2 ГПК. Именно от тези фактически твърдения въззивният съд е достигнал до правния извод, че ищецът претендира заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените му имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, поради което иска да бъде ангажирана обективната/безвиновната отговорност на ответника на основание чл. 403, ал. 1, т. 1 ГПК (предявените от ответника по настоящето производство искове в обуславящото исково производство са били оставени без разглеждане като процесуално недопустими). Апелативният съд е изяснил, че макар с изготвения доклад по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд да е счел, че правната квалификация на предявения иск е по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, той е дал точни указания на ищеца относно обстоятелството, че нему принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) единствено да установи следните правнорелевантни факти: 1) че процесните вреди са настъпили по начина, описан в исковата молба; 2) конкретния им размер и 3) че те са настъпили в причинно-следствена връзка с противоправното действие на представител на ответника, изразяващо се в предявяване на искова молба, въз основа на която е образувано т. д. № 5163/2014 г. по описа на СГС. На ищеца не били давани указания да установява, че представител на ответника е злоупотребил с право по т. д. № 5163/2014 г. по описа на СГС. От друга страна, ищецът-въззивник не е твърдял нито в исковата молба, нито в хода на процеса пред първоинстанционния съд, че ответното търговско дружество - чрез съответните лица, е извършило противоправно деяние чрез злоупотреба с право, предявявайки недопустим иск. Напротив, фактическите твърдения, на които той е основал предявения деликтен иск, се изчерпвали със заявените обстоятелства, че е внесъл парична гаранция по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК като обезпечение за спиране на невлязлото в сила осъдително въззивно решение по предявени искове от ответното дружество (впоследствие оставени без разглеждане), вследствие на което внесената от него сума като обезпечение се явявала неправомерно задържана и върху нея се дължи обезщетение за претърпени имуществени вреди, съизмерими като минимален размер със стойността на законната мораторна лихва. При така наведените фактически твърдения и вида на търсената съдебна защита въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, поради което и след съобразяване на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС е обосновал правното съждение, че макар дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск да е неправилна, с оглед на обстоятелството, че са дадени точни указания относно подлежащите на доказване факти, на страните е обезпечено надлежното участие в процеса.
Въззивният съд е приел за безспорни по делото следните правнорелевантни факти: 1) между страните е бил висящ предходен исков процес - по т. д. № 5163/2014 г. по описа на СГС, ТО, образуван по искова молба от „Б. П. ООД срещу „Консервинвест” ООД по искове с правно основание чл. 76 ЗМГО (отм.); 2) с решение № 500/28.02.2019 г. по т. д. № 2146/2018 г. въззивният съд е уважила тези искове; 3) по подадена срещу това решение касационна жалба от „Консервинвест” ООД е било образувано т. д. № 1270/2019 г. по описа на ВКС; 4) по това дело „Консервинвест” ООД е поискало спиране на изпълнението на невлязлото в сила осъдително въззивно решение по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК; 5) с определение № 187/12.03.2019 г. по ч. т. д. № 598/2019 г. ВКС е постановил спиране на изпълнението на въззивно решение; 6) с решение № 69/05.07.2022 г. по т. д. № 1270/2019 г. на I т. о. ВКС е обезсилил въззивното решение и е прекратил производството по делото и 7) с определение № 176/16.08.2022 г. по т. д. № 1270/2019 г. на I т. о. на ВКС е освободено внесеното на основание чл. 282, ал. 2 ГПК обезпечение в размер на 636284,16 лв.
Изяснил е, че в платежното нареждане като задължено лице е посочено „Консервинвест”ООД, а като наредител на сумата - „Хорцето логистик” ЕООД. Именно поради този факт с определението за освобождаване на внесената гаранция е разпоредено тя да се върне на вносителя - „Х. Л. ЕООД, а не на въззивника.
Апелативният съд е изяснил, че в съдебната практика еднозначно се приема, че предмет на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК е вземането на ответника по обезпечителното производство за обезщетяване на вреди, причинени от допуснатото обезпечение. Това притезание е основано на общата деликтна отговорност, но представлява особена/специфична негова форма, като тя има безвиновен и обезпечителен характер. Именно поради това по правилото на чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетението се дължи за всички вреди - претърпени загуби и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т. е. в конкретния казус на обезщетение подлежат всички преки и непосредствени вреди, намиращи се в причинно-следствена връзка с неоснователно допуснато обезпечение. Въззивният съд е счел, че основателността на този иск се обуславя от установяване на всички елементи от фактическия състав на общия деликт - увреждащото действие (наложеното обезпечение), неговата неоснователност, вредата, настъпила от него, и нейният размер. Субективният признак (вината) е ирелевантен.
Тълкувайки правната норма, уредена в чл. 403, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 282, ал. 1 ГПК, апелативният съд е приел, че обезщетение за вреди от допуснато обезпечение може да се търси само от страната, срещу която то е допуснато, но не и от страната, по чието искане то е наложено - именно поради допуснатото обезпечение по предявен иск ответникът би претърпял неблагоприятно изменение в правната си сфера, дължащо се на поведението на молителя/ищец по обезпечението. В този смисъл, нормата на чл. 403, ал. 1 ГПК признавала активна материална легитимация единствено на ответника по обезпечението, който може да претендира вреди от наложеното обезпечение. Напротив, молителят в обезпечителното производство не разполагал с такава легитимация, защото той е инициаторът за налагане на обезпечителната мярка, която ограничава правата на ответника по обезпечението, вследствие на което би претърпял вреди.
Това правно съждение намирало своето юридическо основание и при приложението на правната норма, уредена в чл. 282, ал. 2 ГПК - ищецът в настоящото исково производство е бил молител в обезпечителното производство, по което е допуснато спиране на предварителното изпълнение на невлязлото в сила въззивно решение. Тази обезпечителна мярка била ограничила правната сфера на ответника по обезпечението, като е препятствала възможността му да се възползва от последиците на предварителното изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивното решение, поради което според нормативното правило, уредено в чл. 403, ал. 1 ГПК, именно той би бил материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за претърпени вреди вследствие на обезпечението. Според въззивния съд правен аргумент в подкрепа на това съждение се обосновавал и от мотивите по т. 1 от ТР № 6/23.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 6/2014 г., ОСГТК на ВКС, съобразно които обезпечението по чл. 282, ал. 2 или ал. 3 ГПК следва да е достатъчно да гарантира удовлетворяването на признатото с решението притезание, респ. обезщетяването на ответника по жалбата за вреди от евентуално неоснователно забавяне на изпълнителното производство. Изискването на процесуалния закон за представяне на надлежно обезпечение от касатора е свързано с охрана на интереса на ответната страна, в чиято полза е постановеното невлязло в сила осъдително въззивно решение, притежаващо изпълнително действие.
При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е заключил, че предявеният деликтен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК е неоснователен. Но за пълнота е развил и допълнителни мотиви, с които е обосновал този правен извод – ищецът не притежавал активна материална легитимация в настоящото исково производство, тъй като не той, а трето за спора лице - „Хорцето логистик” ЕООД, е заплатило (наредило) по сметка на ВКС процесната сума от 636284,16 лв., представляваща размера на обезпечението по чл. 282, ал. 2 ГПК (именно на него тази сума била възстановена). Приел е, че нито в исковата молба е наведено съответно фактическо твърдение, нито са събрани доказателства, установяващи обстоятелството, че между „Консервинвест” ООД и „Хорцето логистик” ЕООД са възникнали каквито и да е било облигационни отношения, които да обосноват правните твърдения на ищеца, че именно той е търпял имуществени вреди (под формата на пропуснати ползи), от невъзможността да се разпорежда с паричната сума, внесена за допускане на обезпечението по чл. 282, ал. 2 ГПК. В този смисъл, въззивният съд е счел, че ако някой е претърпял вреди от неоснователното задържане на посочената парична сума по сметка на ВКС за процесния период, това би било платилото я лице - „Хорцето логистик” ЕООД, а не ищецът.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита на твърдени накърнени субективни материални права (арг. чл. 2 ГПК), в случай че тя е редовна (ако с нея са очертани всички правноиндивидуализиращи признаци на предявения иск – процесуалнолегитимираните страни, правопораждащите предявеното спорно материално право юридически факти, и вида и обема на търсената съдебна защита в приложение на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, уреждаща диспозитивното начало в българския граждански процес) и допустима (в случай че са възникнали абсолютните положителни процесуални предпоставки, респ. не са налице отрицателните абсолютни или относителни процесуални предпоставки – т. нар. процесуални пречки, обуславящи пораждането и надлежното упражняване на процесуалното право на иск). С предявения деликтен иск ищецът иска от съда да бъде допуснато с помощта на държавната принуда удовлетворяване на претендираното компенсаторно обезщетение за причинените му имуществени вреди (изразяващи се в пропуснати ползи), които е претърпял при внасяне по сметка на ВКС на обезпечение в размер на сумата от 636284,16 лв. - при спиране на основание чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК на изпълнението на невлязлото в сила осъдително въззивно решение.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по тези правопораждащи спорното материално право юридически факти (основанието на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) и съобразно търсения вид и обем на съдебна защита (петитума на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК), като е отхвърлил деликтен иск с дадена от него правна квалификация по чл. 49 ЗЗД, в съответствие с уреденото в чл. 6, ал. 2 ГПК диспозитивно начало. Дали съдът е дал неправилна правна квалификация на сезиращото го искане за защита на твърдяното накърнено субективно материално право, това обстоятелство не би обусловило недопустимостта, а неправилността на решението (при неправилно приложение на материалния закон).
Въззивният съд е разгледал същите правопораждащи предявеното спорно материално юридически факти – изяснил е, че съобразно действително наведените фактически твърдения и търсения вид и обем на съдебна защита – в отлика от първоинстанционния съд, е сезиран с деликтен иск с правна квалификация по чл. 403, ал. 1 ГПК. Следователно, първоинстанционният съд се е произнесъл по действително заявените в исковата молба правопораждащи предявеното материално право юридически факти (тя отговаря на всички изисквания за нейната редовност), а въззивният съд, като е разгледал същите фактически твърдения, се е произнесъл по действително предявения деликтен иск, поради което неговото решение не се явява вероятно недопустимо.
Първият (материалноправният) въпрос е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика (по т. 1 от ТР № 6/23.10.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2014 г., ОСГТК), която разяснява действителната нормативна цел на внесеното обезпечение по чл. 282, ал. 1 ГПК – „Спирането по чл. 282, ал. 2, изр. първо ГПК има за цел да се избегне принудителното изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивно решение, докато делото е висящо за разглеждане пред ВКС, когато жалбоподателят смята, че касационната му жалба е основателна. Обезпечението по чл. 282, ал. 2 или ал. 3 ГПК следва да е достатъчно да гарантира удовлетворяването на признатото с решението притезание, респ. обезщетяването на ответника по жалбата за вреди от евентуално неоснователно забавяне на изпълнителното производство. Изискването на процесуалния закон за представяне на надлежно обезпечение от страна на касатора е свързано с охрана на интереса на другата страна, в чиято полза е налице постановеното невлязло в законна сила въззивно решение”. Именно до този правен извод е достигнал и въззивният съд, като е приел, че тази обезпечителна мярка е ограничила правната сфера на ответника по обезпечението, като е препятствала възможността му да се възползва от последиците на предварителното изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивното решение, поради което според нормативното правило, уредено в чл. 403, ал. 1 ГПК, именно той би бил материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за претърпени вреди вследствие на обезпечението. Изяснил е, че съгласно чл. 403, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 282, ал. 2 ГПК обезщетение за вреди от допуснато обезпечение може да се търси само от страната, срещу която е допуснато обезпечението, но не и от страната, по чието искане то е наложено - именно поради допуснатото обезпечение по предявен иск ответникът би претърпял неблагоприятно изменение в правната си сфера, дължащо се на поведението на молителя/ищец по обезпечението, тъй като нормата на чл. 403, ал. 1 ГПК признава активна материална легитимация единствено на ответника по обезпечението, който може да претендира вреди от наложеното обезпечение. Обратно, молителят в обезпечителното производство не разполага с такава легитимация, защото той е инициаторът за налагане на обезпечителната мярка, която ограничава правата на ответника по обезпечението, вследствие на което би претърпял вреди.
Разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК предписва, че лицето, което е адресат на необосновано наложени обезпечителни мерки (ответникът), а не правният субект, по чието искане привременната мярка (обезпечението) е била допусната, притежава право на иск за заплащане на обезщетение за причинените му от необосновано допуснатото по искане на молителя/ищеца обезпечение вреди, поради което, за да се достигне до нормативния смисъл на тази правна норма, не се налага тя да бъде тълкувана разширително, корективно или изправително. В този смисъл, не е осъществена и специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (този материалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото). Разпоредбите, уредени в чл. 282, ал. 1 ГПК и чл. 403, ал. 1 ГПК, са ясни и непротиворечиви, като нормативната цел на внесеното обезпечение по чл. 282, ал. 1 ГПК е изяснена и със задължителна съдебна практика.
Вторият материалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), а именно да е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. Както бе изяснено, решаващият правен извод на апелативния съд за неоснователност на предявения деликтен иск е обоснован с недоказаност на активната материалноправна легитимация на ищеца по предявената на основание чл. 403, ал. 1 ГПК претенция, като само за пълнота е развил и допълнителни мотиви относно обстоятелството, че ищецът не притежава предявеното материално право - не той, а трето за спора лице - „Хорцето логистик” ЕООД, е заплатило (наредило) по сметка на ВКС процесната сума от 636284,16 лв., представляваща размера на обезпечението по чл. 282, ал. 2 ГПК (именно на него тази сума била възстановена). От друга страна, по същество с този въпрос се поддържа правен довод за необоснованост на фактическите съждения на въззивния съд – дали правният субект, който е внесъл процесното обезпечение по чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК, е действал от свое име, но изпълнявайки чуждо правно задължение, или като пълномощник, респ. като довереник по мандатно правоотношение при косвено представителство, внасяйки сумата по обезпечението за сметка на ищеца. Но по основателността на този правен довод касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба „Б. П. ЕООД сумата от 16251,60 лв. с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 327/21.05.2024 г., постановено по в. т. д. № 206/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „КОНСЕРВИНВЕСТ” ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „БУЛКОНС ПЪРВОМАЙ” ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 16251,60 лв. с ДДС - съдебни разноски пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено с участието на Народното събрание на Р. Б. – трето лице-помагач на „Б. П. ЕООД.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.