ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1765

София, 08.04.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 3203 по описа за 2024 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Д. О., чрез адвокат К. Т., срещу въззивно решение № 144 от 02.07.2024 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по въззивно гр. д. № 151/2024 г.

Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна Районен съд – Елена, представлявана от председателя на съда П. П., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалвано на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Великотърновски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Великотърновски окръжен съд, отхвърлил иска на М. Д. О. против Районен съд – Елена за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 26 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ за забавено разглеждане на гр. д. № 124/2023 г. на РС - Елена, ведно със законната лихва, считано от 06.11.2023 г. до окончателното издължаване.

За да постанови този резултат въззивният съд установил, че в края на 2022 г. ищецът М. О. предявил против Окръжен съд – В. Т. иск по чл. 2в, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. На 18.11.2022 г. е образувано гр. д. № 810/2022 г. Делото е изпратено на Районен съд – Елена по компетентност на 18.04.2023 г. В същия ден е образувано гр. д. № 124/2023 г. След отвод на съдиите от РС – Елена производството по гр. д. № 124/2023 г. е прекратено и на следващия ден (19.04.2023 г.) делото е изпратено на ОС – В. Т. за определяне на друг равен по степен съд за неговото разглеждане, на осн. чл. 23, ал. 3 ГПК. След отвод на съдиите в района на районните съдилища от района на ОС – В. Т. делото е изпратено за разглеждане в РС – Габрово, като производството е прекратено и делото е изпратено на ОС – Габрово като гр. д. № 416/2023 г. С определение № 710/01.12.2023 г. исковата молба е върната. Въззивният съд е приел, че не е налице необосновано бездействие от страна на РС – Елена по гр. д. № 124/2023 г. във връзка с извършването на процесуалните действия, свързани с направения отвод на съдиите и изпращането на делото на ВТОС на осн. чл. 23 ГПК. Те са били осъществен в кратки и разумни срокове – срокът, който е изтекъл от получаването на делото в РС – Елена до изпращането му на ВТОС, след направените отводи на съдиите от РС – Елена, е по-малък от два дни. Съдът е изяснил, че е уважаването на осъдителен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ предполага установяване от ищеца в процеса, че в пряка причинно-следствена връзка от нарушение на неговото право, като страна по съдебно дело, за разглеждане и решаването му в разумен срок, е да е претърпял твърдените неимуществени вреди; при специалния деликт по чл. 2б ЗОДОВ съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, като следва да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението във всеки конкретен случай. Конкретно по делото съдът е приел, че не е налице основната предпоставка за уважаване на предявения срещу Районен съд Елена иск по чл. 2б ЗОДОВ - не е допуснато от ответника нарушение на правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок.

В касационната си жалба касаторът поставя въпроса длъжен ли е въззивният съд да разреши правния спор като извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, както и на исканията и възраженията, посочени във въззивната жалба – твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., решение № 60265 от 20.12.2021г. по гр. д. № 1701/2021г. на ВКС, 4-то г. о.; решение № 30 от 03.02.2022г. по гр. д. № 1701/2021г. на ВКС съд, 4-то г. о.; решение № 60291 от 20.12.2021г. по гр. д. № 1406/2021г. на ВКС, 3-то г. о.; решение № 161 от 15.03.2021г. по гр. д. № 105/2020г. на ВКС, 3-то г. о. решение № 182 от 19.11.2019г. по гр. д. № 4662/2018г. на ВКС, 3-то г. о; решение № 222 от 12.02.2020г. по гр. д. № 92/2019г. на ВКС, 3-то г. о; решение № 19 от 23.07.2019г. по гр. д. № 2026/2018г. на ВКС, 3-то г. о.; решение № 122 от 28.10.2020г. по гр. д. № 611/2020г. на ВКС, 3-то г. о.; решение № 16 от 02.03.2021г. по гр. д. № 1914-2020г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 306 от 22.10.2019г. по гр. д. № 4482/2017г. на ВКС, 4-то г. о., решение № 48 от 06.04.2020г. по гр. д. № 1610/2019 г. на ВКС, 4-то г. о.; решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010 год. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 324 от 22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о.; решение № 237 от 24.06.2010г. по гр. д. № 826/2009 год. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 66 от 2.04.2015г. по гр. д. № 5813/2014 г., на ВКС, ГК, III г. о., решение № 72 от 18.05.2017г. по гр. д. № 3619/2016 год. на ВКС, ГК, III г. о.; решение № 30 от 07.05.2019г. по гр. д. № 2125/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о.; решение № 73 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 2069/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о.; решение № 50 от 29.04.2022г. по гр. д. № 3559/2021г. на ВКС, ГК, I г. о.; решение № 145/05.08.2021г. по гр. д. № 1178/2020г. на ВКС, ГК, 4-то г. о.; решение № 60224/04.08.2022г. по гр. д. № 914/2021г. на ВКС, ГК, 4-то г. о.; решение № 39 от 30.06.2022г. по т. д. № 56/2021г. на ВКС, ТК, 1-во т. о.

В изложението няма аргументи, а и от съдържането на касационната жалба, не може да се изясни кои относими и допустими обстоятелства, доказателства и доказателствени средства съдът не е обсъдил, съответно кои свидетелски показания е игнорирал. Ето защо, не може да се извърши и преценка дали те са съществено значение за извода на съда за неоснователност на иска. Въпросът е принципно значим по всяко исково производство, защото касае тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, но при тази обща формулировка не може да се прецени значението му за постановеното решение, както и дали разрешенията в цитираната от касатора съдебна практика е по идентични правни въпроси, при разрешаване на аналогични правни спорове, съответно действително ли е налице противоречие на възприетите становища. В случая, дори в касационната жалба, няма конкретни оплаквания: кои доказателства не са били обсъдени, кои доводи не са били взети предвид, поради което съдът, дори и по пътя на уточнението, не би могъл да извлече значимия за изхода на спора правен въпрос. Нещо повече, при подобни бланкетни оплаквания, дори ако касационната жалба бъде допусната до касационно обжалване, касационната инстанция няма възможност да се произнесе по касационното оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата доводи по чл. 281 ГПК, с някои изключения, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус.

Независимо от горното, касационната инстанция установи, че във въззивното производство касаторът-ищец е поискал събиране на доказателства, които са му допуснати от първостепенния съд, но той сам е заявил в открито съдебно заседание в първата инстанция, че не могъл да осигури явяването на свидетелите (без доказателства за извинителни причини), но не поддържа те да бъдат разпитани от районния съд, защото въззивният съд щял да го стори, защото според страната, без законодателно основание, това се следвало поради основанието на предявения иск по ЗОДОВ. Въззивният съд изрично се е произнесъл по доказателственото искане на страната, като намерил, че то е преклудирано, поради което се явява недопустимо; в допълнение посочил, че и доказателствата не са необходими. Няма въпроси, свързани с приложението на чл. 266 ГПК от въззивния съд, а и конкретни оплаквания в касационната жалба.

В касационната жалба страната цитира множество практика на ЕПСЧ, а именно: И. срещу България, № 33977/96, §§ 111-18, 26 юли 2001г.; К. срещу България, № 37104/97, §§ 66-75 и 78-85, 3 април 2003г.; Х. срещу България, № 35436/97, §§ 123 и 124, 31 юли 2003г.; Ал А. срещу България, № 35825/ 97, §§ 92 и 93, 31 юли 2003г.; С.Х.К. срещу България, № 37355/97, §§ 26-39, 23 октомври 2003г.; Я. срещу България, № 39084/97, §§ 204-07, 11 декември 2003г.; Б. срещу България, № 39270/98, §§ 99-104, 8 април 2004г.; Х. срещу България, № 44062/98, §§ 102-07, 8 април 2004г.; В. срещу България, № 42987/98, §§ 84-97, 8 юли 2004г.; Ж. срещу България, № 45563/99, §§ 34-41, 22 юли 2004г.; О. и Ю. срещу България, № № 54178/00 и 59901/00, §§ 23-30, 23 септември 2004г.; К. срещу България, № 39271/98, §§ 82-87, 30 септември 2004г.; Н. срещу България (№ 2), № 40896/98, §§ 79-90, 30 септември 2004г.; М. срещу България, № 40063/98, §§ 143-52, 22 декември 2004г.; И. срещу България, № 48870/99, §§ 53 и 56-62, 22 декември 2004г. и др., но няма конкретни правни въпроси, а дори и конкретни касационни доводи, които биха могли да се отнесат към цитираните решения.

В изложението е поставен въпросът: Нарушава ли се принципът на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, при избора (концентрацията) на ответник, по конкретно дело по предявен иск по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ, а оттам и гаранцията по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, който въпрос е абсолютно неясен, а и няма как да се отнесе към постановеното от въззивната инстанция. Въззивният съд не е задължил страната да предяви иска си срещу друг ответник. Следва да се посочи и това, че свободата на ищеца, като „господар“ на процеса да определя предмета на спора, вкл. насрещната страна, не означава, че той винаги насочва иска си срещу материалнолегитимирана страна. Независимо от посоченото, съображението на въззивния съд, за да отхвърли иска е, че липсва забава в правораздаването по делото. По фактическите и правни изводи във връзка с това заключение също няма нито касационни доводи, нито въпроси и обосновка в изложението.

Въпросът: „какво е съдебното решение на въззивната инстанция при липса на годен правен въпрос, който да се изведе от мотивите на атакуваното въззивно решение, редом с необсъждане на другите елементи от фактическия състав на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и в съпоставка с критериите по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС“, е неотносим към правилността, валидността и допустимостта на който и да е съдебен акт. За всеки твърдян порок, вкл. ако е свързан с оплакване за допуснати процесуални нарушения, поради които решението е останало напълно неясно или неправилно поради други нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила или е необосновано, касаторът е във възможност да постави въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможността да го стори, не е порок на съдебния акт, а е въпрос на организиране на неговата защита.

Следващият правен въпрос е: необсъждането в мотивите на въззивното съдебното решение на всеки от елементи от фактическия състав на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, може ли да се приравни на липса на мотиви. Въпросът е некоректно зададен и на него не би могло да бъде даден еднозначен отговор. Следва да бъде допълнено, че във въззивното производство, което от 2008 г. законодателно е организирано като ограничено, въззивният съд се произнася в рамките на чл. 269 ГПК. Установява релевантните по делото факти, за които има спор във въззивната инстанция, въведен по надлежен ред, съответно обсъжда относимите само към спорните факти обстоятелства. В допълнение, въззивният съд в случая е обсъдил всички допустими, необходими и релевантни доказателства и от наличния доказателствен материал е направил извод за наличието или отсъствието на релевантни факти. Достигнал е до извод, че делото се разглежда в разумен срок, т. е. липсва една от кумулативно предвидените предпоставки от хипотезиса на правната норма, което е обусловило и крайното заключение за неоснователност на иска. Не е и ясно кой елемент от фактическия състав на правната норма е останал необсъден, според касатора, поради което именно искът е отхвърлен.

Касаторът се позовава още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са общи твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 144 от 02.07.2024 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в. гр. д. № 151/2024 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: