ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1131гр. София, 10.04.2025 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1915 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Банка ДСК“ АД и Д. С. Р. срещу решение № 1055 от 01.08.2023г. по в. гр. д. № 2546/22г. на САС, 12 състав.
Касаторът „Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 262189 от 30.06.2022г. по гр. д. № 5475/2020г. на СГС, I-18 състав е отхвърлен предявеният от него против Д. С. Р. иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за възнаградителна лихва по т. 7 от договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г. за разликата над 15 112,05 лева за периода от 12.06.2012г. до 12.04.2013г. до размера от 18 449,55 евро за периода от 12.06.2012г. до 05.03.2018г. като погасен по давност.
Касаторът Д. С. Р., представляван от адв. К. С., обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че касаторът дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД сумата 46 350,63 лева – предсрочна изискуема главница по договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г., както и възнаградителна лихва в размер на сумата 15 112,05 лева за периода от 12.04.2013г. до 05.03.2018г.
Касаторът – ищец „Банка ДСК“ АД излага доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част, тъй като изводът на съда за погасяване по давност на вземането за договорна лихва за сумата от 3337,50 евро е в противоречие с материалния закон и практиката на ВКС, според която при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 5 от 21.01.2022г. по т. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50173 от 13.10.2022г. по гр. д. № 4674/2021г. на ВКС, III т. о., решение № 65 от 06.07.2018г. по т. д. № 1556/2017г. на ВКС, ТО, решение № 28 от 05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011г. на ВКС, III г. о., решение № 261 от 12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010г. на ВКС, IV г. о.
Постъпил е отговор на подадената от касатора - ищец касационна жалба от Д. С. Р., в който се прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол в обжалваната от тази страна част поради липса на надлежно формулиран правен въпрос. Излагат се и съображения за неоснователност на подадената от ищеца касационна жалба.
Касаторът - ответник Д. С. Р. излага оплакване за недопустимост на въззивното решение поради наличие на формирана сила на пресъдено нещо по спора с решение от 12.02.2016г. по гр. д. № 11816/2013г. на СГС, I-13 състав, постановено по спор между същите страни и на същото основание. Поддържа още, че въззивният съд не е съобразил, че претендираните от ищеца вземания са погасени по давност, тъй като настъпилата предсрочна изискуемост му е била съобщена още през 2013г. в рамките на предходното съдебно производство, завършило с влязло в законна сила отхвърлително решение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Относно силата на пресъдено нещо на влязло в законна сила съдебно решение.
2. Относно правното основание на предявения установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуване на парично вземане по договор за банков кредит.
3. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит?
Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по първите два въпроса в противоречие с ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 44 от 07.02.2012г. по гр. д. № 1188/2011г. на ВКС, IV г. о., решение № 133 от 26.10.2011г. по т. д. № 133/2011г. на ВКС, II г. о., решение № 472 от 12.01.2012г. по гр. д. № 1712/2010г. на ВКС, IV г. о. и решение № 610 от 09.12.2008г. по т. д. № 391/2008г. на ВКС, I т. о., а по третия въпрос – в противоречие с решение № 45 от 17.06.2020г. по т. д. № 237/2019г. на ВКС, II т. о., решение № 161 от 08.02.2016г. по т. д. № 1153/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 90 от 31.03.2014г. по гр. д. № 6629/2013г. на ВКС, IV г. о.
Постъпил е отговор на касационната жалба на ответника от „Банка ДСК“ АД, с който се прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 03.06.2008г. е бил валидно сключен между страните договор за ипотечен кредит, по силата на който ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е предоставил на ответника кредитен ресурс в размер на 50 000 евро със срок за издължаване на кредита 360 месеца на месечни анюитетни вноски съгласно подписан между страните погасителен план, при договорена възнаградителна лихва в общ размер от 6,79% към датата на сключване на договора, обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот. Взел е предвид, че във връзка с това договорно правоотношение между страните е било постановено влязло в сила съдебно решение - решение от 12.02.2016г., постановено по гр. д.№11816/2013г. на СГС, I-13 състав, влязло в сила на 11.03.2016г., с което е прието за установено по предявен от „Банка ДСК“ ЕАД иск по чл. 422 от ГПК против Д. Р., че по процесния договор ответникът дължи на ищеца сумата 1309,18 евро, представляваща главница по извлечение от счетоводните книги на банката от 07.06.2013г. за изискуеми 6 вноски с падежи 05.07.2011г., 05.08.2011г., 05.09.2011г. и 05.10.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.06.2013г. до окончателното плащане, като са отхвърлени искът за установяване вземане на ищеца за главница за разликата над размера, включен в посочените изискуеми анюитетни вноски, до претендирания размер от 48 403,98 евро поради ненастъпила предсрочна изискуемост на остатъка от главницата по кредита; исковете за установяване на вземане в размер на 6708,14 евро за договорна лихва за периода от 12.07.2011г. до 06.06.2013г., за сумата от 6292,48 евро за санкционираща лихва за периода от 18.02.2012г. до 06.06.2013г. и за заемни такси в размер на 289,60 лв.
Въззивният съд е намерил, че не е налице недопустимост на спора поради разрешаването му със сила на пресъдено нещо. Изложил е съображения, че отхвърлените с посоченото решение претенции на ищеца са били основани на факта на възникнала предсрочна изискуемост на дата, различна от претендираната в настоящото производство, и се претендира неплащане на падеж на задължения по договора за различен период от претендирания в настоящото производство, поради което предявените искове се основават на нови факти, които не са преклудирани в проведеното производство по гр. д.№11816/2013 г. на СГС.
Въззивният съд е приел за установено от приетите заключения на ССЕ, че общата сума на извършените от ответника плащания по кредита е в размер на 16 692,83 евро, като последното плащане за погасяване на задълженията по кредита е извършено на 10.04.2012г., след която дата не са извършвани плащания от длъжника. Взел е предвид, че със сила на пресъдено нещо, формирана между страните с влязлото в сила решение от 12.02.2016г. по гр. д.№11816/2013г. на СГС, I-13 състав, е установено, че към 07.06.2013г. все още не са били погасени изискуемите задължения за главница, включени във вноски с падежи 05.07.2011г., 05.08.2011г., 05.09.2011г. и 05.10.2011г. Приел е за установено, че претендираните от ищеца 69 падежирали анюитетни вноски за периода от 05.07.2012г. до 05.03.2018г. не са заплатени от длъжника, поради което към 16.03.2018г., когато ищецът е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с изпращането на покана – уведомление изх. № 01-20-01977/16.03.2018г., са били налице предпоставките за това по чл. 20.2 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити във вр. чл. 11 от договора, а именно – забава на плащанията за главница и/или лихва над 90 дни. Приел е за установено, че покана – уведомление вх.№014547/20.03.2018г. по описа на ЧСИ № 844 С. Я. е била връчена лично на кредитополучателя на 26.03.2018г. С оглед установеното обстоятелство, че към момента на връчване на поканата ответникът е бил напълно незрящ, въззивният съд е намерил за основателно възражението за нередовно връчване на поканата – уведомление до длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на непадежиралия остатък от главницата по договора за кредит от 03.06.2008г. На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК въззивният съд е взел предвид настъпилото редовно връчване на ответника на поканата - уведомление, съставляваща приложение към исковата молба, в хода на исковото производство по настоящото дело, и поради това е достигнал до извод, че към момента на приключване на съдебното дирене пред първостепенния съд са настъпили последиците на предсрочната изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит.
Въззивният съд е зачел формираната между страните сила на пресъдено нещо с решение от 12.02.2016г. по гр. д.№11816/2013г. на СГС, I-13 състав и е приел за установено от фактическа и правна страна, че не съществуват задълженията за договорна лихва за част от претендирания период – от 12.06.2012г. до 06.06.2013г., както и задължения за санкционираща лихва за част от претендирания период – от 06.07.2012г. до 06.06.2013г.
Посочил е, че с решение № I-44-158/05.09.2017г. по гр. д.№5292/2014г. на СРС, I-44 с-в, влязло в сила на 10.10.2017г., са прогласени за нищожни клаузите на чл. 7 и чл. 14 от сключения между страните договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г., както и клаузите на т. 9.1, т. 9.4 и т. 24.3 от приложимите към договора Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити в частта, касаеща правото на банката едностранно да променя договорения лихвен процент, като е отхвърлен искът за прогласяване на нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 11 от договора и чл. 20.2 от общите условия. Поради това е намерил за неоснователно възражението за наличие на сила на пресъдено нещо, с която между страните се установява нищожността на клаузите, регламентиращи правото на банката на възнаградителна лихва за предоставения кредитен ресурс. Отбелязал е, че посочените клаузи са прогласени за нищожни частично – само в частта им, в която се регламентира право на банката едностранно да променя базисния лихвен процент, и чрез него – да прави едностранни промени в приложимия към договора лихвен процент на възнаградителните и санкционните лихви. Приел е, че не е установена нищожност на правото на банката да начислява такси по кредита, а само нищожност на регламентираното право на банката едностранно да променя размера и вида на приложимите към договора банкови такси.
Въззивният съд е приел за частично основателно възражението на ответника за погасяване по давност на претендираните вземания. Приел е, че с влязлото в сила решение от 12.02.2016г. по гр. д.№11816/2013г. на СГС, I-13 състав се отхвърля иска за установяване на вземания за главница по вноски с падежи след 05.10.2011г., както и на договорни лихви с падежи след 12.06.2012г. и на санкциониращи лихви след 06.07.2012г., поради което с отхвърлянето на претенциите за тези вземания на основание чл. 116, б.“б“ от ЗЗД ефектът от прекъсването и спирането на давността с предявяването на иска е отпаднал. Намерил е, че погасителната давност за задълженията за анюитетни вноски с падежи след 05.10.2011г. е започнала да тече за всяка от тях от датата на падежа й, като за анюитетните вноски с падежи от 05.07.2012г. до 05.03.2018г. тя е била прекъсната с предявяването на исковата молба, по която е образувано настоящото производство, но считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК с вх. №3032344/13.04.2018г. Поради това е достигнал до извод, че на основание чл. 110 от ЗЗД са погасени по давност вземанията на ищеца за падежирали анюитетни вноски с падежи, настъпили преди 13.04.2013г., в това число включената в тях главница и договорна възнаградителна лихва, а поради погасяването на главното задължение за главница е погасено и акцесорното задължение за заплащането на обезщетение за забавеното му плащане – т. е. уговорената в чл. 20.1 от приложимите към договора ОУ санкционираща лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 3 процентни пункта, начислявана върху включената в просрочената вноска част от главницата, за периода след изтичане на 7 дни от падежа, до прекратяването на договора от кредитодателя със счетоводното отнасяне на кредита като предсрочно изискуем на 30.03.2018г. Приел е още, че на основание чл. 111, б.“б“ от ЗЗД са погасени по давност вземанията за санкционна лихва, възникнали преди 13.04.2015г. - т. е. дължими за просрочените главници, включени в анюитетните вноски с падежи преди 06.04.2015г., начислени за периода от датата на падежа на съответната вноски до 13.04.2015г. Поради това е достигнал до извод, че се установява съществуването на падежирали и непогасени по давност вземания на ищеца, възникнали на основание процесния договор за кредит (в обхвата на вземанията – предмет на делото пред въззивната инстанция), както следва: вземания за главница, включена в анюитетни вноски с настъпили падежи след 13.04.2013г. до 05.03.2018г. включително; вземане за предсрочно изискуемия остатък от главницата по кредита, изчислен към датата на счетоводното отнасяне на кредита като предсрочно изискуем – 30.03.2018г.; вземания за договорна възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски с настъпили падежи след 13.04.2013г. до 05.03.2018г. включително; вземания за санкционираща лихва, дължими на основание т. 20.1 от ОУ за просрочените главници, включени в анюитетните вноски с падежи след 13.04.2013г. до 06.04.2015г./вкл./, начислени за периода от 13.04.2015г. до 30.03.2018г., както и за просрочените главници, включени в анюитетните вноски с падежи след 06.04.2015г. до 05.03.2018 . /вкл./ за период с начало 7 дни след падежа на всяка просрочена вноска /т. е. от 12-то число на съответния месец, за който се дължи вноската/ до 30.03.2018г.
Приел е, че при лежаща върху ищеца доказателствена тежест да установи по несъмнен начин съществуването на вземане за застрахователни вноски, претенцията за установяване на вземане в размер на 181,13 евро за застраховка на обезпечението се явява изцяло неоснователна.
По отношение на вземането за санкционираща лихва, дължими на основание т. 20.2 от ОУ върху неплатения остатък от главницата за периода от отнасяне на кредита в просрочие до предявяване на вземането по съдебен ред в размер на договорения лихвен процент с 10 пункта надбавка /т. е. в конкретния случай 16,79% за периода от 30.03.2018 г. до 12.04.2018 г./, въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение № I-44-158/05.09.2017 г. по гр. д.№5292/2014 г. на СРС, I-44 с-в, с което е отхвърлен предявеният иск за нищожност на клаузата на т. 20.2 от приложимите към процесния договор Общи условия като неравноправна на основание чл. 143 от ЗЗП поради липса на хипотезите на т. 10 и т. 12. Въззивният съд е приел обаче, че клаузата на т. 20.2 е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на морала и излиза извън присъщата на неустойката санкционна, обезпечителна и обезщетителна функция, тъй като по отношение на санкцията за неизпълнение на задълженията за заплащане на вноските с настъпил падеж в т. 20.1 е уговорена съответна санкционна лихва, чийто размер е в зависимост от размера на неизплатените задължения и периода на забавата. Изтъкнал е, че уговорената санкционна лихва по т. 20.2 се дължи за период след прекратяване на договора, чиято продължителност зависи изцяло от волята на кредитора /кога той ще реши да предяви вземането си пред съда/, не е обусловена от неизпълнената част от задължението, а от целия размер на дълга, в това число – на предсрочно изискуемата част от главницата, уговорена е в размер на 16,79%, който е значително по-висок от размера на законната лихва за забава, а наред с това, за същите вреди в чл. 86 от ЗЗД в полза на кредитора е уредено правото на законна лихва за забава. Добавил е, че дори да се приеме за валидна, клаузата е уговорена в Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, които след едностранното прекратяването на договора за кредит от 03.06.2008г. с обявяването му за предсрочно изискуем не обвързват кредитополучателя. Посочил е, че доколкото до съдебното предявяване на вземането обявяването на предсрочната изискуемост от кредитора не е надлежно съобщено на длъжника, периодът за начисляването на санкционната лихва по т. 20.2 не е започнал да тече. Поради това е достигнал до извод, че не съществува претендираното на основание т. 20.2 от ОУ вземане на банката за санкционна лихва в размер на 167.44 евро.
Въззивният съд е взел предвид, че с влязлото в сила решение № I-44-158/05.09.2017г. по гр. д.№5292/2014г. на СРС, I-44 с-в е установена между страните нищожността на клаузите на чл. 7 и чл. 14 от сключения между страните договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г., както и на клаузите на т. 9.1, т. 9.4 и т. 24.3 от приложимите към договора Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, в частта, касаеща правото на банката едностранно да променя договорения лихвен процент. Посочил е, че сключеното допълнително споразумение от 14.06.2010 г. към процесния договор за кредит е прието за нищожно в мотивите на посоченото влязло в сила решение поради неспазване на изискуемата от закона форма, а именно – липса на надлежно подписване на споразумението от страна на кредитополучател. Намерил е, че това допълнително споразумение се явява нищожно и на основание чл. 366 от ЗЗД, тъй като е основано на прогласените за нищожни клаузи на чл. 7 и чл. 14 от договора и на чл. 9.1, чл. 9.4 и чл. 24.3 от приложимите към договора Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити. Приел е, че установените в настоящото производство съществуващи вземания на ищеца, които не са погасени по давност, следва да бъдат определени по размер съобразно първоначалния погасителен план и действащата към момента на сключването на договора Тарифа за таксите по жилищни и ипотечни кредити в евро.
С оглед формирания извод, че вземанията на ищеца следва да се изчислят по първоначалния погасителен план, който е известен по делото, и в процесния период не са постъпвали плащания от страна на ответника, въззивният съд е приел, че изчислението на задълженията на ответника не изисква специални знания и може да бъде извършено самостоятелно от съда с помощта на онлайн лихвен калкулатор за проста лихва от публична платформа на електронен адрес https://brainstorm.bg/prostalihva/. По отношение на размера на задължението за главница въззивният съд е приел следното: Първата просрочена анюитетна вноска, за която не е настъпило погасяване по давност на задължението, е тази с падеж 05.05.2013 г., посочена под №11 в приложеното към исковата молба извлечение от счетоводните книги на банката, и се явява вноска №60 от първоначалния погасителен план; последната претендирана просрочена анюитетна вноска е тази с падеж 05.03.2018г., която се явява вноска № 118 от първоначалния погасителен план. Съгласно колона 3 на първоначалния погасителен план към датата на падежа на вноска №60 /05.05.2013г./ остатъкът от главницата по кредита е 46 958,54 евро, а към датата на падежа на вноска №118 /05.03.2018г./ остатъкът от главницата е 42858,42 евро. Поради това въззивният съд е приел, че вземането за главница по кредита, включено в анюитетни вноски с настъпили падежи от №61 до №118, е в размер общо на 4100,12 евро, а предсрочно изискуемият остатък от главницата по кредита – по вноските с ненастъпил падеж към момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е 42 858,42 евро, или непогасеното по давност вземане на ищеца за главница е общо в размер на 46 958,54 евро, в това число предсрочно изискуема главница 42 858,42 евро и 4100,12 евро главница с настъпил падеж.
Въззивният съд е приел, че размерът на непогасеното по давност вземане за договорна възнаградителна лихва се определя, като от общия размер на падежиралите анюитетни вноски в периода от 13.04.2013г. до 05.03.2018г. /59 бр. по 325,63 евро всяка от тях/– общо 19 212,17 евро, се извади включената главница по тези вноски – т. е. сумата от 4100,12 евро, и следователно общият размер на непогасеното по давност вземане на ищеца за договорна възнаградителна лихва е в размер на 15 112,05 евро.
Приел е, че вземането за санкционираща лихва, дължима на основание т. 20.1 от ОУ за просрочените главници, включени в анюитетните вноски с падежи след 13.04.2013г. до 06.04.2015г./вкл./, се изчислява, както следва: От размера на главницата към вноска с падеж 05.05.2013г. /46 958,54 евро/ ще се извади главницата към вноска №83 от първоначалния погасителен план с падеж 05.04.2015 г. /45 491,04 евро/ - т. е. общия размер на вноските за главница, включени в анюитетни вноски от №61 /с падеж 05.05.2013г./ до №83 /с падеж 05.04.2015г./, е в размер на 1 467,50 евро. Санкциониращата лихва, която не е погасена по давност, начислена върху главницата по тези вноски за периода от 13.04.2015г. до 30.03.2018г., в размер на 9,79% се изчислява с онлайн лихвен калкулатор от публична платформа на електронен адрес https://brainstorm.bg/prosta-lihva/ и е в размер на 425,82 евро. Приел е, че към тази сума следва да бъдат добавени изчислените санкционни лихви със същия лихвен калкулатор, в размер на 9,79 % /неправилно посочено 6,79%/ върху всяка от вноските за главница, включени в последващите падежирали анюитетни вноски – от №84 /с падеж 05.05.2015 г./ до №118 /с падеж 05.03.2018 г./, като за всяка от тях санкциониращата лихва се изчислява за период с начало 13-то число на месеца, в който е настъпил падежът на съответната вноска, до 30.03.2018г., и същата възлиза на 364,92 евро. Поради това е приел, че общият размер на санкциониращата лихва по т. 20.1 от ОУ се установява в размер на 790,74 евро.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два процесуалноправни въпроса, поставени от касатора – ответник, са свързани с довода му за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на предявените искове с оглед наличието на формирана сила на пресъдено нещо с решение по предходно дело между страните. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 118 от 11.12.2020г. по т. д. № 2278/2019г. на ВКС, I т. о. и решение № 147 от 10.02.2021г. по т. д. № 2356/2019г. на ВКС, II т. о. и др., правото на иск не съществува и предявеният иск е недопустим, ако е налице предвидената в чл. 299, ал. 1 ГПК процесуална пречка – същият правен спор да е решен с влязло в сила съдебно решение. Силата на пресъдено нещо на решението по предходния спор е пречка за съществуването на правото на иск по повторно заведеното дело относно същото материално право, като меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или не съществува, е денят, когато е приключило съдебното дирене, след което решението е влязло в сила. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили след подаване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени. Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право /чл. 298, ал. 1 ГПК/. Съгласно решение № 60102 от 06.10.2021г. по т. д. № 1922/2020г. на ВКС, I т. о., решение № 132 от 13.01.2021г. по т. д. № 2195/2019г. на ВКС, I т. о., решение № 60118 от 15.10.2021г. по т. д. № 2848/2019г. на ВКС, I т. о., решение № 50182 от 24.10.2022г. по гр. д. № 4509/2021г. на ВКС, IV г. о. при отхвърлен с влязло в сила решение иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, по съображения за ненастъпване на предсрочната изискуемост на кредит, на която ищецът се позовава, силата на пресъдено нещо относно отречения факт /отсъствие на предпоставките за отнемане на преимуществото на срока/ се формира към датата на приключване на устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила. Със сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене. Няма пречка в хипотезата на отхвърляне на исковете не поради отричане възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания /преждевременно предявени претенции/, същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов непреклудиран факт – настъпване на изискуемостта на вземанията след края на съдебното дирене по предходното дело.
В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е взел предвид, че отхвърлените с влязло в сила решение, постановено по предходно дело, претенции на ищеца са били основани на факта на възникнала предсрочна изискуемост на дата, различна от претендираната в настоящото производство, и се претендира неплащане на падеж на задължения по договора за различен период от претендирания в настоящото производство, и поради това е приел, че предявените искове се основават на нови факти, които не са преклудирани в проведеното производство по гр. д.№11816/2013 г. на СГС. Следва да се посочи, че производството по посоченото дело е образувано по предявен от „Банка ДСК“ ЕАД против Д. Р. за установяване съществуването на вземане в размер на 48 403,98 лева – главница по договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г. и допълнително споразумение от 14.06.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от 07.06.2013г. до окончателното й изплащане, на вземане в размер на 6708,14 евро – договорна лихва за периода за периода от 18.02.2012г. до 06.06.2013г., на вземане за сумата 6292,48 евро санкционираща лихва за периода от 12.07.2011г. до 06.06.2013г., както и на вземане за заемни такси в размер на 289,60 лева. Искът е основан на твърдения за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита на 05.10.2011г. С постановеното по делото решение от 12.02.2016г., влязло в сила на 11.03.2016г., предявеният иск е уважен за сумата 1309,18 евро – главница за изискуеми вноски с падежи на 05.07.2011г., на 05.08.2011г., на 05.09.2011г. и на 05.10.2011г. и е отхвърлен за останалата част от исковете, тъй като съдът е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Предявените в настоящото производство искове са основани на твърдения за настъпила на 30.03.2018г. предсрочна изискуемост на кредита по договора между страните. Следователно предявените искове се основават на твърдение за нов непреклудиран факт – настъпване на изискуемостта на вземанията след края на съдебното дирене по предходното дело, и поради това не се явяват недопустими на основание чл. 299, ал. 1 ГПК.
Формулираният от касатора – ищец материалноправен въпрос и от касатора – ответник трети материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е разрешен с ТР № 3 от 21.11.2024г. по тълк. д. № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. Даденото разрешение е обосновано със съображения, че в посочената хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените падежи - моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. Прието е, че в случая не става въпрос за частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие. При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската, изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат). Въззивният съд се е произнесъл по формулирания от касаторите въпрос в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – поради очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в посочената част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на процесуалния представител на ответника следва на основание чл. 38, ал. 2 ГПК да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство, изразяващо се в подаване на отговор на касационната жалба, в размер на 350 лева. На касатора-ищец не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение за защита срещу касационната жалба на ответника, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1055 от 01.08.2023г. по в. гр. д. № 2546/22г. на САС, 12 състав.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД да заплати на адв. К. А. С., [населено място], [улица], партер сумата 350 лева /триста и петдесет лева/ - адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: