ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1155

гр. София, 11.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 2845 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на длъжника “ЯНАКИ” ЕООД (н.), ЕИК[ЕИК], чрез назначения особен представител адв. Т. П. от САК, против решение № 553/16.09.2024 г. по в. т.д. № 384/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 505/03.04.2024 г. по т. д. № 1624/2023 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение, на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ, е обявена неплатежоспособността и свръхзадължеността на дружеството касатор с начална дата 31.12.2016 г., открито е производство по несъстоятелност на същото, постановено е прекратяване на дейността на предприятието, обявено е дружеството в несъстоятелност и е спряно производството.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че въззивният съд не се е произнесъл по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения. Не е обсъдил оплакването му за неправилно разпределение от първоинстанционния съд на доказателствената тежест относно възражението за погасяване по давност на процесното вземане, като не е указал на молителя, че следва да установи извършването на изпълнителни действия, водещи до спиране и прекъсване на течението на давностния срок. Не са разгледани от въззивния съд аргументите на ответното дружество за неизясняване на делото от фактическа страна, поради неточно изпълнение на искането от третото за делото лице - ЧСИ Ц., която е представила удостоверение, в което липсват данни за датите на извършени изпълнителни действия и молбите, с които са поискани такива. Поддържа се, че вземането по първия изпълнителен лист е погасено с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от датата на влизане в сила на решение № 194/25.01.2016 г. по т. д. № 697/2014 г. на СГС, VI-9 състав, т. е. на 04.05.2021 г. Вземането по втория изпълнителен титул, издаден на 14.06.2016 г., е погасено с изтичане на 5-годишния срок - от 04.05.2016 г. до 04.05.2021 г. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на апелативния съд. Направено е искане и за връщане на делото на СГС за произнасяне по реда на чл. 250, съответно чл. 247 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставен следният въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения и да обсъди събраните във връзка с тези доводи и възражения доказателства?”. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на касацията – т. 1 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и на постоянната такава, обективирана в решение № 50/22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 42/09.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 60249/20.05.2022 г. по гр. д. № 4040/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 30/13.04.2020 г. по гр. д. № 2378/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.

Ответникът по касация НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ оспорва искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба с правно основание чл. 625 ТЗ на Националната агенция за приходите за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество “ЯНАКИ” ЕООД, с твърдението, че има изискуемо вземане срещу последното, произтичащо от неизпълнението на договор № 16/121/02268 от 23.12.2009 г., сключен между търговеца и Държавен фонд “Земеделие” за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по мярка 121 “Модернизиране на земеделските стопанства” по Програма за развитие на селските райони 2007 - 2013 г.”.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество “ЯНАКИ” ЕООД поради неплатежоспособност и свръхзадълженост, е приел от фактическа страна, че за вземането на молителя е издадена на 05.06.2013 г. заповед за изпълнение на основание чл. 417 ГПК по гр. д. № 23566/2013 г. на Софийския районен съд, 62 състав, с която е разпоредено длъжникът “ЯНАКИ” ЕООД да заплати на кредитора Държавен фонд “Земеделие” сумите: 109 299,72 лева - главница, ведно със законната лихва, считано от 31.05.2013 г. до окончателното погасяване на вземането, 2 557,97 лева - лихва за забава за периода от 08.03.2013 г. до 30.05.2013 г., 3 805,73 лева - разноски в заповедното производство. По издадения на 10.06.2013 г. по гр. д. № 23566/2013 г. на Софийския районен съд, 62 състав, изпълнителен лист е образувано изп. дело № 677/2013 г. на ЧСИ Ц.. С решение № 194/25.01.2016 г. по т. д. № 697/2014 г. на Софийския градски съд, VІ-9 състав, влязло в сила на 04.05.2016 г., е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че дружеството дължи на Държавен фонд “Земеделие” сумите по заповедта за незабавно изпълнение. Подробно е обсъдено от въззивната инстанция и приетото заключение на икономическата експертиза, според което ответното дружество не е извършвало дейност и не е изготвяло годишни финансови отчети за периода 31.12.2017 г. - 31.12.2022 г., като анализът на икономическото му състояние обхващал периода 2013 г. - 2016 г., когато е представен последният ГФО в търговския регистър. В хода на изпълнителното производство по сметката на НАП е постъпила сума в общ размер 35 773,94 лева от публична продан на недвижимото имущество на длъжника: на 05.08.2021 г. - 15 383,48 лева и на 28.06.2022 г. - 20 390,46 лева, като неплатеният остатък към 15.01.2024 г. възлиза на 210 462,78 лева. Общият размер на задължението е 461 026,06 лева (250 563,28 лева + 210 462,78 лева).

При тази фактическа установеност апелативният съд е намерил за неоснователни релевираните във въззивната жалба конкретни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Споделил е мотивите на обжалвания акт, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК. Развил е и допълнителни съображения: дружеството не оспорва наличието на частното държавно вземане, произтичащо от невъзстановяване на сумата, предоставена му от Държавен фонд “Земеделие” като безвъзмездна финансова помощ по програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г. Защитната му теза е основана на твърдението, че това вземане е било погасено по давност в хипотезата на чл. 110 ЗЗД, с оглед разясненията в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Счел е, че от мотивите на горецитираното решение на Софийския градски съд се установява, че вземането произтича от развален в хипотезата на чл. 87, ал. 1 вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ и е станало изискуемо на 08.03.2013 г., когато е изтекъл седмодневния срок за доброволно изпълнение, даден от кредитора в писмо с изх. № 01-2600/1805 от 26.02.2013 г., връчено на адресата на 28.02.2013 г. Започналата да тече от тази дата давност е била прекъсната на основание чл. 116, б. “в” ЗЗД с образуването по издадения в заповедното производство изпълнителен лист от 10.06.2013 г. на изпълнително дело № 677/2013 г. на ЧСИ Ц.. Предявяването от длъжника на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК не е довело до спиране на допуснатото незабавно изпълнение (ал. 2), а с оглед крайния изход от спора не е било налице основание за неговото прекратяване (ал. 3). Позовал се е на разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК. С оглед данните по делото е стигнал до извода, че към деня на подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ - 31.08.2023 г., вземането не е било погасено по давност.

Решаващият състав на САС е приел, че се установява и обективната невъзможност на ответника да погаси задължението поради финансово-икономически затруднения, които не са временни, както и поради това, че не разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията си, без опасност за интересите на кредиторите. Намерил е, че съгласно неоспореното заключение на експертизата последният обявен в търговския регистър годишен финансов отчет на дружеството е за 2016 г., поради което към датата на молбата за откриване на производството по несъстоятелност - 31.08.2023 г., длъжникът не е заявил за обявяване в търговския регистър годишните си финансови отчети за последните три години, т. е. налице е предвидената в чл. 608, ал. 2 ТЗ презумпция, която не е оборена. Като е съобразил установено от заключението на експерта, че след 31.12.2016 г. дружеството не е извършвало дейност, апелативният съд е формирал извод, че търговецът е спрял плащанията по смисъла на чл. 608, ал. 3 ТЗ. Преценил е, че от удостоверение с изх. № 1771/09.01.2024 г. по изп. дело № 677/2013 г. на ЧСИ Ц. е видно, че към датата на издаването му задължението към кредитора, подал молба по чл. 625 ТЗ, е останало частично неудовлетворено. Този факт е потвърден и от заключението на вещото лице, според което към 15.01.2024 г. неплатеният остатък на вземането на молителя възлиза на 210 462,78 лева. При това положение въззивната инстанция е стигнала до съждението, че не е оборена и презумпцията по чл. 608, ал. 4 ТЗ.

По изложените съображения и като е взел предвид констатациите в заключението на експертизата относно финансово-икономическото състояние на длъжника, изразено чрез показателите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, въззивният съд е приел, че търговецът е в обективна невъзможност да изпълни изискуемо задължение по частно държавно вземане, като тази невъзможност представлява трайно състояние, а не е израз на моментно финансово затруднение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Поставеният от касатора въпрос е процесуалноправен и е обуславящ за изхода на спора, поради което покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за касационна проверка. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т. о., и други). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и анализ на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

Доводите на касатора за допуснато от апелативния съд отклонение от задължителната и константна практика на касацията не могат да бъдат споделени. В обжалваното решение решаващият състав на САС, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните. Споделил е и мотивите на първата инстанция, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК. Разгледал е оплакванията във въззивната жалба, като е формирал извод за тяхната неоснователност. С оглед доказателствата по делото е прието за несъстоятелно и заявеното от ответника възражение за погасяване на вземането на молителя по давност. Въз основа на конкретните данни е стигнал до заключение, че е налице материалноправна легитимация на молителя да поиска откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество. Следва да се отбележи, че с релевираните доводи за неправилно разпределение на доказателствената тежест относно възражението за погасителна давност касаторът основава теза за нарушено право на насрещната страна в процеса, което не може да обоснове благоприятни последици за самия него. Несъгласието му с мотивите на апелативния съд представлява по същество оплакване срещу законосъобразността на въззивния съдебен акт, което обаче не може да бъде обсъждано в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК, а едва при евентуално осъществяване на касационна проверка. Ето защо, така формулираното питане не покрива поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол, касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК.

Ответникът по касация не претендира разноски в настоящото производство, поради което такива не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 553/16.09.2024 г. по в. т.д. № 384/2024 г. по описа на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА на основание чл. 620, ал. 3 ТЗ вр. с чл. 77 ГПК “ЯНАКИ” ЕООД (н.), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 30 лева (тридесет лева).

ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Т. П. от САК – особен представител на касатора “ЯНАКИ” ЕООД (н.), възнаграждение за касационната инстанция в размер на 500 лева, съгласно внесения депозит по представения от НАП платежен документ от 26.03.2025 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.