О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1851

София, 12.04.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П. ЧЛЕНОВЕ: М. Р. Д. П.

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 4028 по описа за 2024г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.

Образувано е въз основа на подадената от Д. Л. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. касационна жалба против въззивно решение № 33 от 6.03.2024г. по в. гр. д. № 11/2024г. на Окръжен съд Видин, с което е потвърдено решение № 669 от 20.10.2023г. по гр. д.№ 14/2022г. на Районен съд Видин като е отхвърлен иска й против Център за спешна медицинска помощ [населено място], представлявано от доктор П. за заплащане на суматата от 10 000лв., представляваща допълнително възнаграждение за периодите 1.04.2020г. - 31.10.2020г. и 1.12.2020г.- 15.02.2021г., ведно със законната лихва, считано от 7.01.2022г. и са присъдени разноски.

Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срок и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

За да приеме предявения иск с правно основание чл. 128 КТ за неоснователен, въззивният съд се е приел следното: Ищцата през процесния период е заемала длъжността „санитар“. Претендираното от нея възнаграждение е с допълнителен характер и е за постигнати резултати. Касае се за пари, превеждани от Министерството на здравеопазването в изпълнение на проект: ВО05М9ОЗ001-1-099-0001 „Подкрепа на работещи в системата на здравеопазването в условия на заплаха за общественото здраве от COVID-19“ по оперативна програма: „Развитие на човешките ресурси за 2014-2020г.“ Средствата са в размер на допълнително брутно възнаграждение за всеки месец /изплащано в допълнение на основното трудово възнаграждение/, но предназначено само за лица, които отговарят на следните точно определени условия: 1.да са служители на ЦСПМ /медицински и немедицински персонал/, 2. тези служители да са имали пряк досег с пациент с доказан COVID-19, т. е. за съответния месеца да попадат в обхвата на извършване на дейност при неблагоприятни условия и 3. Тази дейност да е извършена през периода на обявеното извънредно положение. Въззивният съд е приел, че ищцата не отговаря на второто изискване, доколкото през процесния период не е доказано тя да е имала поне едно дежурство в месеца, по време на което тя - сама или като член на медицински екип - да е била в пряк досег с пациент с доказан COVID-19. Отделно е посочено, че ищцата не е ангажира доказателства нито за установените графици през периодите, за които претендира допълнително възнаграждение, нито е направила искане за установяване на извършените плащания, доколкото бенефициент на проекта не е била конституираната като ответник страна /ЦСМП/, а Министерството на здравеопазването. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите П. и В., защото е преценил, че са в противоречие с ангажираните писмени доказателства. Счел е, че установеното обстоятелство, че ищцата, изпълнявайки задълженията си по длъжностна характеристика, е извършвала дейност по хигиенизиране на линейките и дезинфекция на оборудване и облекло, не е достатъчно за да се присъди претендираното допълнително възнаграждение, което е целево, с предназначение към лицата, работещи със спешно болните от COVID-19 /т. е. е предназначено е за лица, които са пренасяли болни, диагностицирали са ги или са предприемали действия, пряко свързани с подобряване на здравословното им състояние/. Въззивният съд е констатирал, че видно от исковата молба, ищцата не е навеждала твърдения да е участвала в подобни дейности.

В представеното изложение касаторът се позова на специалното основание за допустимост по л. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. При неправилно разпределение на доказателствената тежест и позоваване на това обстоятелство във въззивната жалба, следва ли въззивният съд да извърши нов доклад, с ново разпределение на доказателствената тежест и неизвършването на тези действия, съставлява ли съществено процесуално нарушение?, 2. Какви са последиците от разпределението на тежестта на доказване и кои доказателства следва да се считат за новооткрити? Касаторът твърди противоречие на въззивния акт с приетото във връзка със задълженията на въззивния съд в ТР № 1/2013г. по т. д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе по предмета на спора, след като подложи на самостоятелна преценка ангажираните доказателства и обсъди защитните тези на страните, съблюдавайки установените с въззивната жалба предели на производството? Позовава се на многобройна практика, която цитира.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Център за спешна медицинска помощ [населено място], представлявано от доктор П., чрез процесуалния представител адвокат С., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, защото първите два поставени въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения с т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са от значение за изхода на спора, а за всички - не е налице посочените от касатора специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съображенията:

Съгласно посочената т. 1 от Тълкувателно решение №1/2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - „правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело“. Първите два поставени от касатора въпроси не отговарят на тези изисквания, защото съдържат условие, което не се установява, а именно че е налице неправилно разпределение на доказателствената тежест от страна на първоинстанционния съд и че пред въззивната инстанция са налице основания за приемане на нови доказателства. В случая – пред вид предявения иск по чл. 128 КТ, съдът е указал на страните, че всяка една от тях трябва да установи твърдените от нея обстоятелства, които за ищцата са - че се е намирала в трудово правоотношение с ответника през процесния период и че претендираната от нея сума й се е дължала, т. е. че са налице предпоставките, изискуеми се за дължимостта на претендираната сума. В този смисъл посоченото от касатора ТР № 1/2013г. по т. д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т. 2/ е неприложимо. Въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция единствено когато констатира - отсъствие, непълнота или неточност на доклада и на дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство, но настоящият случай не е такъв. В исковата си молба ищцата е твърдяла, че изпълнявайки длъжността „санитар“, тя „е работила на първа линия като е почиствала линейките“, „почиствала е гащеризоните на медицинския персонал и на шофьора“, „помагала е на персонала при събличането на гащеризоните“ и е била“изложена на въздействието и възможността да бъде заразена от COVID-19“. Въззивният съд е преценил иска й за неоснователен, именно защото е установил, че твърдените в исковата молба обстоятелства не са достатъчни за присъждане на претендираното възнаграждение, доколкото една от предпоставките за уважаване на претенцията е наличие на пряк досег с пациент с доказан COVID-19, а подобни твърдения нито са навеждани в исковата молба, нито могат да се презумират с оглед изпълняваната от ищцата длъжност „санитар“. В този смисъл на третият поставен от касатора въпрос, който е от значение за изхода на делото, следва да се даде положителен отговор. Въпросът е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, съгласно която въззивният съд следва да се произнесе по предмета на спора, след като подложи на самостоятелна преценка ангажираните доказателства и обсъди защитните тези на страните, съблюдавайки установените с въззивната жалба предели на производството и в случая това е направено.

По изложените съображения, като счита че не са налице посочените основания за допустимост, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 33 от 6.03.2024г. по в. гр. д. № 11/2024г. на Окръжен съд Видин.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: