ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2076/25.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Р.
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЗЛАТИНА РУБИЕВА
като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 2112 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Е. Д. и Д. Е. Д., конституирани на мястото на първоначалния ищец Е. В. Д., починал в хода на процеса, срещу решение № 1506 от 28.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2029/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 1754 от 05.04.2023 г., постановено по гр. д. № 3444/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. В. Д. против „Б. П. ООД и „П. Г. ЕООД иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност по отношение на ищеца на Договор за учредяване на ипотека от 07.12.2018 г., сключен между ответниците, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 44, том XVII, рег. № 32264, дело № 2510/2018 г. на нотариус М. Г., по отношение на описаните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица]. С решението съдът и на основание чл. 81, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК е осъдил въззивниците да заплатят на въззиваемия „Посеви груп“ ЕООД направените разноски пред въззивната инстанция в размер на 5800 лв.
В касационната жалба се поддържа твърдение, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано. Според касаторите е неправилен извода на въззивния съд, че договорът за ипотека е възмезден, тъй като бил учреден за обезпечаване на чужд дълг. В тази връзка е наведено оплакване, че не са били обсъдени и анализирани относимите към спора доказателства, както и възраженията, и оспорванията на страните, че между „Б. П. ООД и И. К. или между „Б. П. ООД и „П. Г. ЕООД нямало данни да е налице облигационна връзка.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните два въпроса: 1. „Какви критерии следва да бъдат взети предвид при определяне на един договор за ипотека като възмезден или безвъзмезден? Възмезден ли е договорът за ипотека, когато ипотекарният длъжник не е страна по главното задължение, което обезпечава ипотеката и липсват облигационни връзки между ипотекарния длъжник и длъжника или кредитора по главното задължение?“ и „Длъжен ли е въззивният съд да формира вътрешното си убеждение, спазвайки правилата на формалната логика, опита и научното знание?“. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че първият въпрос е разрешен от съда в противоречие с решение № 97 от 30.05.2013 г. по гр. д. № 442/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 238 от 15.01.2019 г. по т. д. № 2668/2017 г. на ВКС, I т. о., а вторият въпрос е разрешен от съда в противоречие с решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д .№ 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на ВКС, IV г. о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника „П. Г. ЕООД, в който се поддържа, че въззивното решение е законосъобразно и правилно, както и че не са налице основания за допускането му до касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен конститутивен иск по чл. 135 ЗЗД, с който ищецът цели да възстанови състоянието на имуществото на длъжника си, във вид, в който е било в предходен момент, за да бъде гарантирано правото на ищеца да получи дължимото му се изпълнение.
Съдът е приел, че от представените доказателства е установено, че първоначалният ищец Е. В. Д. е бил кредитор на „Б. П. ООД за следните три вземания: 1. С влязло в сила решение по гр. д. № 6858/2021 г. по описа на Софийския районен съд „Белвю проперти“ ООД е било осъдено да заплатил на Е. Д. сумата от 9000 лв. неустойка за периода от м. 08.2018 г. до м. 01.2020 г. на основание чл. 92 ЗЗД, договорена в предварителен договор от 09.02.2018 г.; 2. С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот - паркомясто 17, подписан на 19.04.2018 г., продавачът „Белвю проперти“ ООД е поел задължение да го прехвърли на купувача Е. Д., като видно от атакувания договор за ипотека паркомястото е било един от ипотекираните обекти в полза на втория ответник; 3. Видно от изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 1518/2021 г. на Софийския градски съд, „Белвю проперти“ ООД е било съдено да заплати на Е. Д. сумата 44 200 лв., получена на отпаднало основание по повод развален на 21.10.2020 г. предварителен договор за покупко-продажба от 16.01.2019 г.
Съдът е посочил, че по делото е представен договор за заем 07.12.2018 г, сключен между „Посеви груп“ ЕООД заемодател и И. К., действащ като кредитополучател и управител и законен представител на ипотекарния длъжник „Белвю проперти“ ООД с предмет предоставяне в заем на сума от заемодателя на заемополучателите. Обсъдил е, че страните са договорили възнаградителна лихва, дължима за целия период на действие на договора. Посочил е, че съгласно чл. 5 от договора за обезпечение на кредита ипотекарният длъжник „Белвю проперти“ ООД следвало да учреди в полза на заемодателя договорна ипотека върху недвижими имоти, находящи се в пететажна сграда, построена на етап груб строеж, в [населено място] в поземлен имот с идентификатор 68134.4337.9917. Бил е представен и нотариален акт от 07.12.2018 г за сключване на договора за учредяване на ипотека. Приел е, че няма спор, че договорът за ипотека, чието прогласяване за относително недействителен спрямо ищеца се иска в настоящия процес, е действителен и е породил целените правни последици.
Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 135 ЗЗД, в която са уредени два фактически състава за относителна недействителност на сделка по отношение на кредитор в зависимост от това дали увреждащата сделка е сключена след или преди оспорената сделка между длъжника и неговия съдоговорител. Обяснил е, че съгласно чл. 135, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, ако първо е възникнало качеството кредитор на ищеца и неговото вземане е възникнало преди сключването на увреждащата сделка, за да се приеме, че сделката е относително недействителна по отношение на кредитора, следва да се установи, че длъжникът и третото лице са знаели за увреждането на кредитора, ако сделката е възмездна, а ако е безвъзмездна това знание следва да се установи само по отношение на длъжника. Посочил е, че съгласно чл. 135, ал. 3 ЗЗД, ако първо е сключена оспорената като увреждаща сделка, а след нея е възникнало вземането на кредитора, за да се приеме, че сделката между длъжника и третото лице е увреждаща и недействителна следва да се установи, че сделката е предназначена да увреди кредитора. Констатирал е, че доколкото е установено, че последното вземане на длъжника по разваления предварителен договор е възникнало след учредяването на ипотеката, предмет на предявения иск, то, за да бъде сделката между ответниците относително недействителна по отношение на ищеца е следвало да се установи, че ипотечната сделка е била предназначена да увреди кредитора. Съдът е направил извод, че не е било установено към момента на сключването на увреждащата сделка 07.12.2018 г. ответниците да са знаели или имали очакване ищецът да сключи с ответника „Белвю проперти“ ООД предварителен договор за покупко-продажба, както и, че този договор ще бъде развален и заплатените средства от ищеца за покупка на имота ще следва да се връщат като заплатени без основание. Поради липсата на елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 3 ЗЗД предявеният иск за прогласяване на относителна недействителност на сделката между ответниците от 07.12.2018 г. за учредяване на ипотека по отношение на паричното вземане на ищеца за платени суми на отпаднало основание – развален предварителен договор от 21.10.2020 г., е бил отхвърлен като неоснователен.
По отношение на останалите две вземания на ищеца - парично за неустойка и непарично - за прогласяване на предварителен договор за окончателен – е било установено, че тези вземания на ищеца са възникнали преди сключването на договора за ипотека между ответниците. В тази връзка съдът е разгледал въпроса дали сделката между ответниците е възмездна или безвъзмездна, като в първия случай е посочил, че следва да се установи и знание на третото лице за увреждането на кредитора. По отношение на възмездността на договора за ипотека, съдът се е позовал на практиката на ВКС, според която договорът за ипотека може да има характер на възмезден договор, когато страните изрично са уговорили срещу учредяването на ипотеката, ипотекарният кредитор да заплати възнаграждение на ипотекарния длъжник, в случаите когато ипотеката се учредява за обезпечаване на чуждо задължение, когато ипотекарният длъжник поема задължение да застрахова ипотекирания имот, когато страните са уговорили срещу учредяването на ипотеката отсрочване или разсрочване на главното задължение, заплащане на по-ниски лихви или други подобни отстъпки. Допълнил е, че съгласно цитираното решениеналице е възмездноств отношенията между страните по договора за ипотека и тогава, когато главният договор, изпълнението на който се обезпечава с ипотеката, изобщо не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека. Съдът е формирал извод, че договорът за ипотека, сключен между ответниците на 07.12.2018 г., е бил възмезден. Аргументирал се е с обстоятелствата, че главният договор за заем, който ипотеката обезпечава, е бил възмезден, тъй като в него е била уговорена възнаградителна лихва. Доколкото ипотеката е акцесорен договор, то тя следвала характера на главния договор. Във връзка с даденото в практиката на ВКС тълкуване, съдът е приел, че с оглед уговорките в договора за заем, то той като главен договор е бил сключен не само срещу задължението на заемателя да върне заема с лихва, но и поради даденото обезпечение - учредяване на ипотека.
Предвид извода, че между главния договор и ипотечния е съществувала връзка на взаимна обусловеност, характеризираща ипотеката като възмездна, съдът е приел, че част от фактическия състав на предявения иск е установяването от страна на ищеца, че третото лице, съдоговорител на длъжника, е знаело за увреждането. Посочил е, че по делото няма доказателства, преки или косвени, водещи до извод, че „Посеви груп“ ООД чрез своите органни представители е имало знание за задълженията на „Белвю проперти“ ООД по отношение на първоначалния ищец. Аргументирал се е с обстоятелствата, че предварителните договори не подлежат на вписване, не са били вписани наложени обезпечителни мерки от страна на първоначалния ищец преди вписването на ипотеката, както и не се установява третото лице да е имало знание към момента на сключване на увреждащата сделка за факта, че „Белвю проперти“ ООД има задължения /парично и непарично/ към ищеца.
В заключение съдът е приел, че поради липсата на елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД претенциите на ищеца за прогласяване на относителна недействителност на договора за ипотека, сключен между ответниците на 07.12.2018 г., по отношение на ищеца като кредитор на парично вземане за неустойка за забава и непарично вземане за обявяване на предварителен договор за окончателен са неоснователни.
Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:
Първият въпрос в частта му относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне на един договор за ипотека като възмезден или безвъзмезден, е от значение за спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК – в частност не е налице твърдяното противоречие с решение № 97/30.05.2013 г. по гр. д. № 442/2012 г. на ВКС, ІV г. о. В цитираното от касаторите решение е прието, че предвид характера му на обезпечителен и акцесорен договор договорът за ипотека не може еднозначно и категорично да бъде класифициран като възмезден или като безвъзмезден договор във всички случаи. В цитираното решение е отбелязано, че посочените в решението хипотези на възмездност не са изчерпателно изброени, а се преценяват за всеки конкретен случай. В същото решение е обяснено, че е налице възмездност в отношенията между страните по договора за ипотека и тогава, когато главният договор между тях, изпълнението на който се обезпечава с ипотеката, изобщо не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека; в тези случаи ипотекарният кредитор сключва главния договор и престира имуществено благо по него на ипотекарния длъжник, не само срещу насрещната престация на последния по главния договор, а и поради наличието на обезпечението – ипотеката, без сключването на акцесорния договор за учредяването на която, не би се сключил и главният договор между същите страни. В настоящия случай, изводът на съда за възмездност на договора за ипотека е основан на преценката му, че на първо място - по главния договор за заем страните са договорили задължението на заемополучателя да заплаща лихва през целия период на договора, което го превръща във възмезден. Посочил е, че акцесорният характер на договора за ипотека като обезпечаващ възмезден договор за заем е основание да се приеме, че ипотеката също има възмезден характер. И на следващо място е приел, че договорът за заем не би бил сключен без учредяването . Тези изводи са направени, след обстоен анализ на съдържанието на двата договора, които са преценени както поотделно, така и в съвкупност. Съдът изрично се е позовал на разгледаното по-горе решение, като изводите му са изцяло съобразени с приетото в него, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Заявените във втората част от първия въпрос оплаквания, основани на доводите на касаторите за безвъзмездност на ипотеката, изразяват несъгласието им с правните изводи на съда по съществото на спора. Противно на твърденията им, въз основа на представените писмени доказателства, съдът е приел, че между ипотекарния кредитор и длъжника, респ. ипотекарния длъжник съществуват облигационни отношения /по договора за заем И. К. действа в двойно качество - лично за себе си и като управител и законен представител на ипотекарния длъжник „Белвю проперти“ ООД/, обуславящи възмездността на ипотеката, като е изложил подробни мотиви в тази насока. Доколкото въпросът се отнася до правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато по него.
В допълнение следва да се посочи, че второто посочено в изложението решение № 238 от 15.01.2019 г. по т. д. № 2668/2017 г. на ВКС, I т. о. е неотносимо към настоящия казус, доколкото касае исковете за попълване на масата на несъстоятелността, като съдът в него е посочил единствено, че съобразява принципните постановки на разгледаното вече решение № 97/30.05.2013 г. по гр. д. № 442/2012 г. на ВКС, ІV г. о.
Вторият въпрос е принципно относим към дейността на въззивната инстанция, въпреки че отново е обоснован в изложението с твърдения относими към касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Съгласно приетото в съдебната практика съдът е длъжен да прецени всички обстоятелства по делото, като формира вътрешното си убеждение при спазване на научните, опитните и логическите правила. Видно от изложените мотиви на въззивния съд, същите са логични, непротиворечиви и последователни, като оценката на доказателствения материал е намерила съответен израз в правните изводи на съда. В този смисъл апелативният съд не е разрешил правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. цитираната от касаторите. Следва да се посочи, че евентуалните грешки на съда при приемане за доказани или недоказани на определени факти или обстоятелства от значение за спора биха имали за последица необоснованост на въззивния акт, но същите не представляват основания за допускане на касационно обжалване.
В заключение, въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси.
С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника са дължими направените от него разноски в размер на 5800 лв. съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 02.04.2024 г., служещ за разписка за действителното им заплащане.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1506 от 28.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2029/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 състав.
ОСЪЖДА В. Е. Д., ЕГН [ЕГН] и Д. Е. Д., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на „П. Г. ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 5800 лв. разноски в производството пред касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.