Р Е Ш Е Н И Е

№ 262

София 13.05.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в открито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: М. Р.

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря К. Г.

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 2008 по описа за 2024г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК.

Касационно обжалване е допуснато с определение № 176 от 17.01.2025г. по касационната жалба на С. Т. В. от [населено място], подадена чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно решение № 40 от 21.02.2024г. по в. гр. д. № 513/2023г. на Окръжен съд Смолян, с което е потвърдено решение № 321 от 26.07.2023г. по гр. д.№ 364/2023г. на Районен съд Смолян като са отхвърлени исковете й против ОУ„Проф. д-р А. З. [населено място] за заплащане на сумите от 7 435лв., представляваща обезщетение по чл. 222 КТ за още четири месеца, и 1 226.78лв. лихва за забава за периода 1.09.2021г.-17.04.2023г., ведно със законната лихва, считано от 18.05.2023г. и са присъдени разноски.

Касационното обжалване е допуснато по въпрос, касаещ приложението на нормите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, във връзка със задължението на въззивния съд да обсъди и разгледа всички доводи и възражения на страната, относими към предмета на спора, да направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства и въз основа на тях да изведе фактическите си и правни изводи по съществото на спора, за който е преценено, че е възможно да е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, съдържаща се в решение по гр. д. № 5258/2023г. на ІV г. о.

В проведеното открито съдебно заседание, страните се представляват. Процесуалният представител на касатора желае обжалвания въззивен акт да бъде отменен и вместо това постановен друг, с който предявените искове да бъдат уважени. Претендира направените разноски в общ размер от 3 498лв. по списък, който представя.

Процесуалният представител на ответната страна счита жалбата за неоснователна, а въззивния акт – за правилен. Счита, че не е спазен срока за въззивно обжалване, доколкото допълнението към подадената въззивна жалба е входирано в съда два месеца след изтичане на срока. В тази връзка счита, че съдът не е следвало да се произнася по изложените в допълнението доводи. По съществото на спора намира, че липсва законово основание за присъждане на претендираната сума. Изискванията на чл. 222, ал. 3 КТ не са налице, защото от ангажираните по делото доказателства следва извод, че ищцата не е придобила стажа си нито при „същия работодател“, нито в „същата група предприятия“ по смисъла на закона. Не може да се приеме и наличие на дискриминация, защото не се касае за лица в сходно положение. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в настоящата инстанция в размер на 1 200лв., съгласно представен списък.

Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното:

По въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване е налице трайно установена съдебна практика /например решения по гр. д.№ 5258/2023г. на ІV г. о.,гр. д.№ 2124/2024г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 2066/2024г. на І г. о., която се споделя от настоящия състав/, съгласно която съдът е длъжен /съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК/ да установи действителното състояние на спорното право, като при постановяване на решението си следва да отчете всички посочени от страните факти и възражения. Съдът е длъжен да изложи мотиви по тях, да изведе правните си доводи след съобразяване с възраженията на страните, от които те черпят своите права, съобразно събраните по искания на страните доказателства. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователно направеното възражение за нередовност на подадената въззивна жалба. В случая С. В. е била уведомена за постановения първоинстанционен акт на 15.09.2023г. На 27.09.2023г. /в законоустановения срок/ тя е подала бланкетна въззивна жалба. Същата, обаче е била оставена без движение с разпореждане № 1649 от 28.09.2023г. С него съдът е дал указания в 7-дневен срок страната да отстрани констатирана нередовност, която се изразява в: „излагане на фактически твърдения в какво се състои порочността на обжалваното решение“ и подаване на въззивна жалба с преписи за насрещната страна. За указанията С. В. е уведомена на 14.11.2023г. и в предоставеният й срок, на 20.11.2023г.,е подала изисканото „допълнение на въззивна жалба“, по което и се е произнесъл въззивния съд. При тези факти не може да се счете, че въззивният съд се е произнесъл по просрочена жалба. Приложима е разпоредбата на чл. 62, ал. 3 ГПК, съгласно която: „Когато съдът определи по-дълъг от установения в закон срок, извършеното действие след законния, но преди изтичане на определения от съда срок, не се смята за просрочено“. След отстраняване на констатираните от нередовности с изпълнение на дадените указания, сезиращата жалба не може да се приеме за бланкетна и съдът дължи произнасяне по всички, считащи се вече за своевременно, наведени доводи.

В конкретният случай не е имало спор по фактите:

Ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и със заповед № АТС 01-1073 от 1.07.2021г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ, трудовото й правоотношение е прекратено. Изплатено й е обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на две брутни заплати.

Тя има 34 годишен трудов стаж, от които педагогически през периода 1980г.-2013г. и 2016г.-2021г./18години/, а през 2012г.-2015г. стажът й е в социалната сфера. Нейният стаж конкретно е от 9 години, 7 месеца и 27 работни дни /от 10.05.2005г. до 1.12.2012г./,придобит на длъжност „старши учител“в „Професионална гимназия по туризъм“ [населено място], която се финансира от държавния бюджет и 5 години, 6 месеца и 4дни, на същата длъжност, но в друго учебно заведение, което е общинска институция - ОУ„Проф. д-р А. З. Смолян.

Ищцата е твърдяла, че през последните 20 години е заемала педагогическа длъжност /без по-малко от три години, когато стажът й е в социалната сфера/, поради което има право на шест заплати обезщетение.

Въззивният съд е отхвърлил иска й с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за присъждане допълнително още на 4 работни заплати /или общо шест/, защото е приел, че за нея не е налице законовото изискване изискуемият се 10 годишен стаж да е при един и същ работодател. Независимо, че се касае за полаган труд на една и съща длъжност /“старши учител“/, която е изпълнявана в идентично по своя характер място на работа - училище, въззивнят съд е приел, че не може да се счете, че за ищцата е налице и изискването на закона за наличие на 10 годишен трудов стаж през последните 20 години в същата група предприятия. Това е така, защото понятието „група предприятия“ е легално. Съгласно §1, т. 2а от КТ /ДВ бр. 107/2020г./ „група предприятия“ е понятие, по смисъла на §1, т. 5 от ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност и означава: „Две или повече свързани предприятия, като: едното предприятие по отношение на другото предприятие пряко или непряко притежава преимуществен дял от записания капитал на второто предприятие, контролира по-голяма част от гласовете, свързани с емитирания от второто предприятие акционерен капитал, има право да назначава повече от половината членове на административния, управителния или надзорния орган на второто предприятие, или предприятията се намират под единното управление на предприятието майка“. В мотивите си, въззивният съд изрично е посочил, че стажът на ищцата не отговаря както на изискванията на ПМС № 31/94г. за увеличаване в някои случаи размера на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ, така и на чл. 219, ал. 6 от Закона за предучилищното и училищното образование /ЗПУО/, които изискват служителят „през последните 10 години от трудовия си стаж“ да е заемали „длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование“. Посочено, че е недопустимо съчетаването на предпоставките на по-либералния режим по ПМС № 31/94г. и чл. 219, ал. 6 ЗПУО с този по чл. 222, ал. 3 КТ.

Настоящият съдебен състав не споделя тези изводи.

Законовите предпоставки за присъждане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ са три: 1. Прекратяване на трудовото правоотношение, независимо на какво основание, 2. Към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и 3. Да е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години стаж през последните 20 години. Първите две предпоставки са налице по отношение на ищцата. Спорът е за наличието на третата. Редакцията на цитираната норма е обнародвана в ДВ бр. 107 от 2020г. В старата си редакция /преди изм. от 2020г./, спорното в случая изискване на нормата е – работникът или служителят да е „работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж“. Или – изразената от законодателя воля за промяна е в две насоки. Първата е, че към думите„същия работодател“ е добавено още и „в същата група предприятия“ и втората е, че изискуемият се стаж е определен на 10 години и той следва да е придобит не през последните 10, а през последните 20 години. Следва да се има пред вид, че още през 1994г. с Постановление № 31 на МС от 11.02.1994г. за увеличаване в някои случаи размера на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ е предвидено /в чл. 1/, че „при прекратяване на трудовото правоотношение след 1.01.1993г. на работник или служител от организациите на бюджетна издръжка, след като е придобил право на пенсия за изслужено време и старост, независимо от основанието за прекратяване, обезщетението му по чл. 222, ал. 3 КТ се увеличава в общ размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от шест месеца, когато независимо от осъществените преобразования, закриване, откриване, сливане или разделяне на организациите и звената на бюджетна издръжка, работникът или служителят е работил през последните 10 години от трудовия си стаж в една и съща по отношение на изпълняваните основни функции и задачи, организация или звено на бюджетна издръжка“. Така посочените норми са общи и са в отлика със специалната норма на чл. 219, ал. 6 от Закона за предучилищното и училищното образование, приложима само относно „педагогическите специалисти, които през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование“, за които е прието, че при прекратяване на трудовото им правоотношение, за тях обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ да е в размер на „десет брутни работни заплати“. Доколкото ищцата макар и да е била педагогически специалист, не е заемала през последните 10 години от трудовия си стаж педагогическа длъжност /заемала е 5 години, 6 месеца и 4 дни/, тя няма право на обезщетение от 10 заплати, съгласно специалния закон. Тя обаче има право на 6 заплати, защото според настоящият съдебен състав – нормите на Постановление № 31 на МС от 11.02.1994г. и на чл. 222, ал. 3 КТ следва да се тълкуват във взаимовръзка и при отчитане на изразената от законодателя воля за промяна с направеното изменение от 2020г. Както е посочено и в мотивите на решение по гр. д.№ 2809/2017г. на ІV г. о. на ВКС – Постановление № 31 на МС от 11.02.1994г. урежда случаи, при които – въпреки, че лицата /които са работници или служители от организациите и звената на бюджетна издръжка/ през последните 10 години от трудовия си стаж не са работили при един и същ работодател, а при различни –имат право на обезщетение в размер на шест работни заплати. Посочено е, че целта на законодателя е била да съобрази обстоятелството, че причините поради които лицата не са работили при един и същ работодател поначало са обективни и не зависят от волята им - преобразования, закриване, откриване, сливане или разделяне на организациите и звената на бюджетна издръжка. Следователно, при съобразяване на смисъла и целта на разпоредбата на чл. 1 от Постановление № 31 на МС от 11.02.1994г. и съобразявайки изразената воля на законодателя да разшири обхвата на нормата на чл. 222, ал. 3 КТ след направените през 2020г. изменения, съдържащото се в нея понятие „при същия работодател“, следва да се тълкува комплексно. Както е посочено и в горецитираното решение по гр. д.№ 2809/2017г. на ІV г. о. на ВКС - Постановление № 31 на МС от 11.02.1994г. визира „бюджетни организации“. Това понятие е легално и неговото определение е дадено с §1, т. 1 от ДР на Закона за публичните финанси и то включва: „всички юридически лица, чиито бюджети се включват в държавния бюджет, в бюджетите на общините, в бюджетите на социалноосигурителните фондове, както и всички останали юридически лица, чиито средства, постъпления и плащания се включват в консолидираната фискална програма по силата на нормативен акт или по реда на чл. 171“.В това определение попадат училищата, които са институции в системата на предучилищното и училищното образование, независимо дали са с финансирани от държавния бюджет или от общински. Следователно изскуемите се съгласно чл. 222, ал. 3 КТ предпоставки са налице за ищцата, която през последните 20 години има изискуемият се 10 години стаж при същия работодател, като под „същия работодател“ се има пред вид съдържанието на понятието, посочено в Постановление № 31 на МС от 11.02.1994г. Обратното тълкуване би било в противоречие с целта и смисъла на горецитираните норми и би довело до необосновано различно третиране на лица в сходно положение. Това е така, защото ако се тълкува нормата на чл. 222, ал. 3 КТ в обратният от приетия от настоящия състав смисъл, то тогава ще се стигне до положение, че работник или служител от организация и звено на бюджетна издръжка, който има стаж от 10 години при идентичен работодател, ще получи обезщетение в размер на 6 заплати, а такъв работник или служител /като ищцата/, който за последните 20 години има 15 години трудов стаж, но при различни – няма да получи. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен и вместо това постановен друг, с който предявения иск да бъде уважен. С оглед направеното искане, сумата следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска. Следва да се уважи и искането за присъждане на обезщетение за забава за периода от 1.09.2021г. до 17.04.2023г. в размер на 1 226.78лв.

С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на касаторката, следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 3 498лв., включващи адвокатско възнаграждение за всяка една от инстанциите по 1 166лв., реалното заплащане на които е установено с договори, в които сумите са посочени като платени, както следва: договор от 20.04.2023г. /стр. 23 гр. д.№ 364/23г. на СРС/, договор от 14.12.2023г. /стр. 58 по в. гр. д.№513/2023г. на СОС/ и договор от 1.04.2024г. /стр. 67 по гр. д.№ 2008/2024г. на ВКС/.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 40 от 21.02.2024г. по в. гр. д. № 513/2023г. на Окръжен съд Смолян и потвърденото с него решение № 321 от 26.07.2023г. по гр. д.№ 364/2023г. на Районен съд Смолян и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА Основно училище Проф. д-р „А. З. [населено място] с адрес: [населено място], [улица] да заплати на С. Т. В. от [населено място], [улица] сумата от 7 435лв./седем хиляди четиристотин тридесет и пет лева/, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ за период от още четири месеца, ведно със законната лихва считано от 18.05.2023г., както и сумата от 1 226.78лв./хиляда двеста двадесет и шест лева и седемдесет и осем стотинки/, представляваща лихва за забава за периода от 1.09.2021г. до 17.04.2023г., както 3 498лв. /три хиляди четиристотин деветдесет и осем лева/, направен разноски за адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Основно училище проф. д-з „А. З. [населено място] с адрес: [населено място], [улица] да заплати държавна такса по сметка на Върховен касационен съд в размер на 347лв. /триста четиридесет и седем лева/.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: