ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1504

[населено място], 20.05.2025г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Т. колегия Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова ч. т.д.№260/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „Герис консулт“ ЕООД срещу определение №396/21.11.24 г. по в. ч.т. д. № 580/24 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна частната жалба на дружеството срещу разпореждане №141/28.06.24 г. по т. д. № 56/2024 г. на Окръжен съд – Кърджали за прекратяване на производството по делото с връщане на исковата му молба, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 694 ал. 3 т. 2 ТЗ за установяване несъществуване на вземане на НАП, в качеството му на кредитор на ЕТ“С.- С. Г.“, включено в списъка на приетите вземания с определение по чл. 692 ал. 4 ТЗ в размер на 40 746,03 лв.

В частната касационна жалба е наведено оплакване за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, като се моли за неговата отмяна. Частният касатор счита за неправилен формирания от въззивният съд извод за недопустимост на предявения от него иск, поради забраната на чл. 164 ал. 4 ДОПК. Според него актът за установяване на задължения по декларация от 17.11.2023 г. на [община] не е същински административен акт по смисъла на чл. 21 ал. 1 АПК и няма изпълнителна сила, а е подготвителен акт за пристъпване към принудително изпълнение и е само калкулация на една публичноправна претенция; приемането на публично правните вземания въз основа на влезли в сила актове не се прилага за текущи задължения, а кредиторите - държавата и общините, представлявани от НАП, не следва да бъдат поставяни в привилегировано положение по отношение приемане на тези вземания. Поддържа се в частната касационна жалба, че единствената възможност на частния касатор да оспори констатациите в акта за установяване на задължения по декларация, съставен от [община], доколкото не е страна по него, е да стори това в производството по чл. 694 ал. 3 т. 2 ТЗ, тъй като в противен случай съществува опасност в производството по несъстоятелност да се приемат несъществуващи вземания, които не биха могли да бъдат оспорени от останалите кредитори, а това би довело до увреждане на интересите им.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал. 3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал. 4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал. 3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си ВКС взе предвид следното:

За да постанови атакуваното определение, Пловдивски апелативен съд е приел, че с предявения иск са оспорени предявени от Национална агенция за приходите в производството по несъстоятелност на търговеца ЕТ „С. - С. Г.“ публични вземания за местни данъци и такси битови отпадъци, основание за които са акт за установяване на задължения по декларация № 625/17.11.2023 г. на [община] за задължения за периода 2022 г. - 2023 г. /вкл./, възникнали след датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, и подадени декларации. Посочил е, че това е административен акт, за който съгласно чл. 107 ал. 4 ДОПК е предвидено обжалване в 14-дневен срок пред решаващия орган, а след влизането му в сила същият подлежи на принудително изпълнение, като в случая процедурата по издаването му е спазена. Съобразил е, че с известие за доставяне актът е връчен на 22.11.2023 г. на синдика на ЕТ „С.- С. Г.“ /н/ и в законоустановения 14-дневен срок не е бил обжалван, поради което е влязъл в сила на 07.12.2023 г. Заключил е, че, съгласно чл. 165 ДОПК, влезлият в сила акт представлява изпълнително основание. Съобразявайки разпоредбата на чл. 164 ал. 4 ДОПК, съставът е приел, че синдикът е бил длъжен незабавно да включи вземането, установено с влезлия в сила акт, в списъка на приетите от него вземания така, както е предявено, а това вземане не може да бъде оспорено по реда на част четвърта от Търговския закон. Посочил е, че тази забрана е приложима в настоящата хипотеза, тъй като вземането на НАП е основано на административен акт, с който са установени публични задължения, като по отношение на издаването му, обжалването му и събирането му е налице точно определена законова процедура, като възражения срещу определения с него размер биха могли да се направят само чрез обжалване на акта пред органа и в сроковете по чл. 107 ДОПК и в евентуално бъдещо съдебно производство пред съответния административен съд. Констатирал е, че в случая такова производство не се е развило, тъй като връченият акт не е бил обжалван. Допълнително съставът се е обосновал, прилагайки аналогия с разпоредбата на чл. 691 ТЗ, според която не могат да бъдат оспорвани вземанията, установени с влезли в сила съдебни решения, постановени след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, по което е взел участие синдика, като е посочил, че участието на синдика в производството по установяване на вземането, е гаранция за защита на масата на несъстоятелността, а по този начин - индиректно и за интересите на кредиторите.Така аргументиран, съдът е заключил, че предявеният иск е недопустим, поради което е оставил без уважение като неоснователна частната жалба против първоинстанционния съдебен акт за прекратяване на производството и връщане на исковата молба.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК частният касатор се позовава на приложното поле по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК,твърдейки, че с атакувания съдебен акт въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 147/ 26.02.1997 г. по гр. д. № 6226/96 г. на V г. о. на ВКС; определение № 99/14.03.2022 г. по ч. т.д. № 280/2022 г. на І т. о. на ВКС; определение № 4/09.01.2002 по ч. гр. д. № 591/2001 г. на V г. о. на ВКС. Поддържайки приложимост на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, касаторът я свързва с формулиран от него въпрос „Следва ли публичноправните кредитори да представят своите претенции във вид, който наподобява влезли в сила публичноправни актове и същите да се приемат безусловно?“

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274 ал. 3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Според дадените в същата точка задължителни указания, посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на частния касатор. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията му и от сочените в частната касационна жалба факти и обстоятелства.

Тъй като в случая частният касатор не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК с наведеното от него твърдение за противоречие със съдебната практика на ВКС /която е и неотносима към решаващите изводи на въззивния съд/, а изложените от него аргументи съставляват по своята същност доводи за неправилност на обжалваното определение, относими към основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, достъпът до касация при общата и допълнителната предпоставки на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК се явява необоснован.

Формулираният от него единствен конкретен въпрос, свързван с предпоставката по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, не осъществява общото основание за допускане на касационен контрол, тъй като изразява виждането на частния касатор относно същността на публичноправния акт, легитимиращ НАП като кредитор в производството по несъстоятелност и няма връзка с обуславящия крайния изход на делото извод на въззивната инстанция. Изводът за недопустимост на предявения от частния касатор иск е мотивиран с приложимост в настоящия случай на забраната на чл. 164 ал. 4 ДОПК да бъдат оспорвани в производството по несъстоятелност установени с влезли в сила актове за публични вземания. Освен че въпрос, свързан с този извод, частният касатор не е поставил, което изключва възможността настоящият състав да приеме, че е изпълнено изискването на чл. 280 ал. 1 ГПК, решаващият извод на въззивния съд кореспондира и с практиката на ВКС, обективирана в постановеното определение по чл. 274 ал. 3 ГПК по ч. т.д.№433/20г. на ІІ т. о. на ВКС, с което се приема, че е допустимо с иск по чл. 694 ТЗ да се оспорва само надлежното упражняване на правото на НАП на принудително изпълнение в производството по несъстоятелност на публичноправни вземания, установени с влязъл в сила акт /с оглед спазване на преклузивните срокове за предявяване на вземанията/, като забраната на чл. 164 ал. 4 ДОПК се отнася до възможността да се оспорва съществуването, основанието и размера на установеното с влезлия в сила акт публично вземане с оглед специфичния ред и начин на установяването му, а в случая с исковата молба е оспорено именно съществуването на вземането.

С оглед изложеното, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира, че следва да бъде отказан достъпът до касационно обжалване на определението на Пловдивски апелативен съд.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 396 от 21.11.2024 г. по в. ч.т. д. № 580/2024 г. на Пловдивски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: