ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1581

[населено място], 23.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Г. И.

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. дело № 2797 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. Б. Ел-Ф., чрез адвокат М. М., обжалва решение № 820 от 10.07.2024 г. по в. гр. д. № 87/2024 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VII-състав, с което е потвърдено решение № 5378 от 24.10.2023 г. по гр. д. № 3335/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-17 състав, с което настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „Д. К. Б. АД, [населено място], на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, сумата от 29 666,45 лв., представляваща усвоената и непогасена част от кредитен лимит по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта Diners Club и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от 23.12.2016 г. и сумата от 15 623,26 лв. - лихви по извлечения за периода 01.01.2020 г. – 31.03.2022 г.

В касационната жалба сочи основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението, представено на основание чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се позовава на правните основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Сочи и следния правен въпрос, който бил основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество, да прецени всички по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона? – противоречие с: решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр. д. № 814/1999 г. на ВКС, V гр. о.; решение № 222 от 30.01.2015 г. по т. д. № 3466/2013 г. на ВКС, I т. о. и др.

В срока, предвиден в чл. 287 от ГПК, не е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба „Д. К. Б. АД (в ликвидация), [населено място].

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че производството по делото е било образувано по искова молба на „Д. К. Б. АД срещу М. Б. Ел-Ф. за осъждането му да заплати сумата от 29 666,45 лв, представляваща главница по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта Diners Club и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) и сумата 15 623,26 лв. - лихви, считано от 01.01.2020 г. до 31.03.2022 г.

Представените доказателства в първата инстанция били писмени и гласни - заключение (основно и допълнително) по допусната съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ).

Въззивният състав е приел обжалваното първоинстанционно решение за валидно, допустимо и правилно, като е препратил към мотивите му на основание чл. 272 от ГПК.

По отношение на оплакването във въззивната жалба, че първинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, въззивният състав е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127, т. 4 и т. 5 от ГПК. Не било необходимо да се посочват всички извършени транзакции и тегления в брой за времето на действие на договора между страните. Прието е, че са индивидуализирани вземанията на кредитора и твърдението му, ответникът не е изпълнил точно задължението си да връща на уговорените падежи дължимите суми и да заплаща уговорената лихва. Индивидуализиран е отпуснатият кредит и времето на действие на договора, както и периода на забава и дължимите лихви. В контекста на диспозитивното начало в гражданския процес, очертан с нормата на чл. 6 от ГПК, съдът е приел, че е длъжен да разгледа подобно искане за защита, вместо задължително да изисква обособяване на търсените вземания на по-малки суми и по подпериоди, както било посочено във въззивната жалба. Също така съдът е приел, че съгласно основното и допълнителното заключение по изслушаната пред Софийски градски съд ССчЕ, са посочени размерите на отделните задължения в рамките на глобално търсените суми за главница и лихва, както и за това на кои дати те са възникнали. Според въззивния състав, произходът на отделните задължения бил различен и това било посочено от вещото лице - за плащания на сметки, за извършване на покупки, част от сумите били усвоени като плащания на POS-терминал, други - като виртуални разплащания в Интернет. Освен това, с нередовните погасявания от страна на М. Б. Ел-Ф. се е процедирало, като възникналите задължения са се погасявали по правилото на чл. 76 от ЗЗД, доколкото погашенията не са стигали да обслужват целия дълг, главница и лихви. Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд липсва оспорване на транзакции и суми, които да не са били ползвани от Ел-Ф. или да са недължими на някое друго основание.

Въззивният съд е възприел изложените в исковата молба твърдения, че последната издадена кредитна карта, на основание процесния договор, била получена от ответника на 27.12.2016 г. и била валидна до м. декември 2019 г., като в съдебното решение на първоинстанционния съд е прието, че преиздадената карта била със срок на валидност от 01.01.2019 г. до 31.12.2021 г. Въззивният съд е възприел твърденията на ищеца за наличие на сключен договор за револвираща международна кредитна карта от 23.12.2016 г., установени с представените документи. Приел е, че страните били в дълготрайни отношения още от 2008 г. съгласно представения по делото договор между тях от 12.12.2008 г. Приел е, че не е необходимо да се специфицира броя на конкретните издадени карти, „пластики”, т. е. кредитни карти да са били издавани и предавани на лицето и на какви основания, по чие искане. Прието е, че исковата молба ясно конкретизира основанието, на което ищецът претендира заплащане на сумите, връщане на получена на основание договор за кредит сума, както и заплащане на уговорените лихви.

Въззивният съд, възприема мотивите на първоинстанционния съд, че договорът за международна кредитна карта Diners Club и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт), е обвързвал валидно двете страни за целия посочен в исковата молба период от време. Въззивният съд е приел, че договорът между страните е сключен на 23.12.2016 г и е действал за посочения период, като е имало и предходен договор от 2008 г. Освен това е прието, че срокът за ползване на кредитния лимит е 31.12.2021 г.

По отношение на оплакването за неспазване на материалния закон и по-конкретно - на правилата за изчисляване на погасителната давност на вземанията на въззиваемото дружество, доколкото възражения за подобна изтекла давност, били направени още с отговора на исковата молба, е прието, че оплакването е неоснователно. Процесните вземания били възникнали по договор за издаване на кредитна карта, кредит овърдрафт, по който кредитният лимит бил усвояван чрез тегления и плащания. За връщането му не бил изготвен погасителен план, а се дължала месечна погасителна вноска. Срокът за ползването на овърдрафта бил до 31.12.2021 г., предвид служебно подновения срок на валидност на картата.

Според въззивния състав, основания за обявяване на кредита за предсрочно изискуем били налице към момента, в който кредитният лимит бил превишен и ответникът е изпаднал в забава за връщането му. Независимо, че ищецът не е предприел действия по довеждане до знанието на ответника, че обявява цялата главница за изискуема преди 31.12.2021 г., в приложение на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, изискуемостта била настъпила в момента, в който е възникнало правото на кредитора да търси вземането си. Установено е, че последното плащане на 16.01.2020 г. не е било достатъчно за погасяване на револвиращата лихва в размер на 477,08 лв., дължима на 01.02.2020 г., а от 01.03.2020 г. била начислена и лихва за просрочие. Прието е, че от този момент се е породило правото на ищеца по т. 13.1 от общите условия да обяви ползвания овърдрафт за изцяло и предсрочно изискуем, след писмено уведомление на длъжника в срок. До завеждането на исковата молба - 31.03.2022 г. не била изтекла петгодишната погасителна давност за вземането за главница от 29 666,45 лв. Не били погасени по давност и претендираните от ищеца акцесорни вземания за лихви по издадени извлечения за периода 01.01.2020 г. - 31.03.2022 г.

Поради това, въззивният състав е отхвърлил подадената въззивна жалба и е потвърдил оспореното първоинстанционно решение като валидно, допустимо и правилно.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. С оглед твърдението за евентуална недопустимост на съдебното решение, като произнесено по недопустим иск с оглед липсата на редовна искова молба, настоящият съдебен състав намира, че липсват основания, от които да се направи извод, че решението е евентуално недопустимо. В исковата молба са посочени всички обстоятелства, които са релевантни за определяне на вземането, чиято защита търси ищецът. Обстоятелството, че не са индивидуализирани всички карти, като пластики, издадени към процесния договор за кредитна карта, не променя този извод. Изрично в исковата молба са посочени обстоятелствата, че след сключения договор между страните на 12.12.2008 г., по време на действие на договора, поради изтичане на срока на валидност, пластиката била преиздавана периодично и последната получена от длъжника пластика е тази, от 27.12.2016 г. След получаването на тази пластика, в следващите периоди, ответникът бил получавал и кредитната си карта в запечатан плик, заедно с ПИН код на картата и от този момент е имал на разположение възможността в рамките на уговорения кредитен лимит да използва предоставените му парични средства. Така изложените обстоятелства съдържат твърдението за преиздаване на кредитна карта и действие на сключения между страните договор за срока, посочен в него и подновяваване на същия по взаимно съгласие на страните, изразено чрез техните действия. Непосочването на датата на преиздаване на всяка кредитна карта не може да се приеме, че е основание за евентуална нередовност на исковата молба. Обстоятелствата очертават възникналите облигационни отношения между страните. Това обуславя извод, че основанието на вземането е посочено подробно, индивидуализирани са вземането за главница и вземанията за лихви. Въззивният съд е разгледал твърденията на ищеца и липсва основание да се приеме, че е налице евентуално произнасяне като са съобразени различни от посочените в исковата молба факти. Поради така изложените обстоятелства не може да се приеме, че е налице вероятност въззивното съдебно решение да е недопустимо поради нередовност на исковата молба и поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД.

По отношение на соченото основание за допускане на касационно обжалване, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, на основание чл. 280, ал. 2 , пр. 3 от ГПК, касаторът твърди по отношение на изводите на съда за наличие на сключен и действащ договор . Твърдението е за явна необоснованост на съдебното решение при наличие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Съгласно трайната практика по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основанието очевидна неправилност на въззивното решение ще е налице тогава когато от самия акт, без извършване на същинска проверка на основанията съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, може да се направи извод, че е налице неправилност на въззивното решение. Такива основания могат да са приложение на норма, която не е действаща, извън действителното съдържание на нормата, в обратен на действителния смисъл; както и необоснованост поради нарушение на формалната логика, при вътрешнопротиворечиви мотиви, както и поради съществени процесуални нарушения, които могат да се установят от мотивите на въззивното решение. Касаторът не твърди такива нарушения, допуснати от въззивния съд. Поради това не може да се приеме наличие на основание очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав не установи наличие на соченото нарушение. Соченото от касатора основание може да се провери само на основание чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.

По отношение на формулирания от касатора правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че този въпрос е свързан с твърдените от касатора допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, изразяващи се в необсъждане на доводите във въззивната жалба, конкретно препращане към мотивите на първоинстанционния съд относно разглеждането на възражението за погасителна давност и с оглед изводите на въззивния съд за наличие на тригодишна давност относно вземанията за лихви, извод, който не бил направен от първоинстанционния съд, като последният бил посочил, че давностният срок за погасяване на вземанията по договора за банков кредит е 5 годишен. По същество касаторът оспорва извода на въззивния съд за наличие на сключен договор за издаване на револвираща международна кредитна карта DINERS CLUB и предоставяне на кредитен лимит между „Дайнърс клуб България“ и М. Б. Ел Ф.. Поставеният процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд за определяне предмета на спора и предмета на въззивно обжалване, очертан с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, да обсъди спорните доказателства и изложи мотиви за анализ на тези доказателства и кои факти въз основа на тези доказателства приема за установени. Този правен въпрос не е разрешен в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество съдебни решения, сред които решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, , решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, , решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I ТО, решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО, както и сочените от касатора съдебни решения (с изключение на решение № 1488/08.11.1999 г. по гр. д. 814/1999 г. на V ГО на ВКС). Съгласно задължителната и трайна практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти и доказателства/, когато страните спорят относно конкретни факти и доказателства и пред въззивната инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и изложените в отговора на въззивната жалба съображения всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В случая липсва отклонение при разрешаване на поставения правен въпрос от посочената задължителна и трайна практика на ВКС. С оглед обсъдените доказателства въззивният съд е приел, че следва да се възприемат изложените от първоинстанционния съд мотиви относно наличието на сключен договор, времето му на действие, предмета на договора, издадените кредитни карти, както и установените ползвания на парични суми, отпуснати с кредита. Съдът е направил извод, че договорът е подновен до 31.12.2021 г., като е посочил, че с получаването на кредитната карта страните са се съгласили, че сключеният през 2016 г. договор е продължен до 31.12.2021 г. по взаимно съгласие на страните чрез издаване и приемане на нова кредитна карта, със срок на валидност до 31.12.2021 г. Установено е и ползване на отпуснатия кредитен лимит от кредитополучателя. Това е обосновало извод за наличие на договорно правоотношение между страните и въз основа на него възникнало задължение за кредитополучателя, въззивният жалбоподател да върне получената сума. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата и е препратил към изводите на първоинстанционния съд, с което е изложил мотиви, в съответствие със задължението си, предвидено в чл. 236, ал. 2 от ГПК.

По отношение на изложените обстоятелства, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, относно приложение на погасителната давност, следва да се отбележи, че те са свързани с оплакванията за неправилност на въззивното съдебно решение съобразно тезата на касационния жалбоподател. Въззивният съд е изложил мотиви, че главницата се погасява с петгодишна давност, на основание чл. 110 от ЗЗД, като давностният срок започва да тече след възникване на изискуемост на вземането, на основание чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, което е свързал с падежа на задължението. Въззивният съд е посочил, че вземанията за лихви за процесния период 01.01.2020 г. до 31.03.2022 г. не са погасени по давност, предвид на обстоятелството, че исковата молба е подадена на 31.03.2022 г. Въззивният съд не е приел, че има уговорено погасяване на задълженията на отделни вноски с предварително определен падеж на задължението. Съгласно уговореното е прието, че договорът е револвиращ и с оглед установените факти по делото е прието, че е налице неизпълнение на задължението след последното плащане на 16.01.2020 г., което не е било достатъчно да погаси задълженията. Въззивният съд е счел, че от този момент е породено правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, като изтичането на срока на договора е станало на 31.03.2021 г. Взета е предвид спецификата на уговореното между страните относно задължението на кредитополучателя на определени дати да погасява задължението, като внесе използваните средства и евентуално дължимите лихви, в случай, че не възстанови сумата в определения гратисен период. След като са преценени доказателствата е направен извод, че неизпълнението е на задължението за връщане на посочената сума, като не са спазени сроковете за това и с оглед задължението да се върне до определена дата целия лимит по отпуснатия кредит, е посочено, че от датата на изискуемост на задължението не е изтекла 5 годишната давност за главницата, съответно е прието, че не е изтекла и давност за лихвата. Не може да се приеме, че въззивният съд не е изложил съображения за това. Тезата на касатора, че въззивният съд не е обсъдил възражението за давност, не съответства на изложените мотиви от въззивния съд. Не може да се приеме, че при разрешаване на посочения правен въпрос, въззивният съд се е отклонил от посочените задължения, така както са разяснени в задължителната и трайна практика на ВКС. По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице допълнително соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 820 от 10.07.2024 г. по в. гр. д. № 87/2024 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VII-състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: