ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, № 1588/ 27.05.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти март две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 2796 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД срещу решение № 350 от 31.05.2024 г., постановено по т. д. № 993/ 2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3-ти състав, с което е потвърдено решение № 260326/ 30.08.2023 г., постановено по т. д. № 246/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-5 състав. С първоинстанционното решение „Банка ДСК“ АД е осъдено да заплати на „Б. С. ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/ сумата от 50 000 евро, представляваща стойността на неразрешената платежна операция, извършена с платежно нареждане от 11.09.2020 г. чрез наредено плащане във финансов център Бургас на „Банка ДСК“ АД от лицето И. К. Й. по разплащателна сметка с титуляр „Б. С. ЕООД в полза на „НАТ Транс 80“ ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 857, 64 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата в размер на 50 000 евро, с левова равностойност 97 791, 50 лв., начислено за периода от 12.09.2020 г. до 31.01.2021 г.
В касационната жалба се излага оплакване за недопустимост на обжалваното решение, тъй като са били налице предпоставките за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на преюдициалното за него наказателно дело, което не е направено от въззивния съд. Касаторът посочва, че въззивното решение е и неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Поддържа, че апелативният съд не е обсъдил представения в производството обвинителен акт, от който се установява, че неразрешената платежна операция е извършена в резултат на измамливи действия на две физически лица, което е основание за освобождаване на доставчика на платежната услуга от отговорност за причинените на платеца вреди съгласно чл. 80, ал. 3, предл. 1 ЗПУПС. Въззивният съд не е съобразил и това, че по делото е доказано, че управителката на ищцовото дружество „Б. С. ЕООД е проявила груба небрежност при съхранение на личните си данни в документа за самоличност, като не е уведомила компетентните органи за неговото изгубване, кражба, повреждане или унищожаване, в резултат на което тези данни са използвани от други лица за изготвяне на неавтентично пълномощно, чрез което е направено нареждането на превода от 50 000 евро. Касаторът счита, че това поведение следва да се квалифицира като неизпълнение на задължението на ползвателя на платежни услуги по чл. 75 ЗПУПС да запази персонализираните средства за сигурност на платежния инструмент, което също е основание за освобождаване на доставчика на платежни услуги от отговорност съгласно чл. 80, ал. 3 ЗПУПС. В касационната жалба е направено позоваване на практика на СЕС, като се сочи, че при съобразяване на тълкуването в нея трябва да се приеме, че пълномощното, с което титулярят на банкова сметка упълномощава трето лице да извърши разпореждане със средства от нея, представлява част от уговорената процедура, която се квалифицира като платежен инструмент. Ето защо, когато тази уговорена процедура е спазена, както е в случая, в който при нареждането на превода е представено валидно от формална страна пълномощно, е налице недвусмислено и обективно съгласие за извършване на платежната операция по чл. 70, ал. 3 ЗПУПС и тя следва да се определи като разрешена. Касаторът заявява, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалната норма на чл. 266, ал. 3 ГПК, като е оставил без уважение направено във въззивното производство от тази страна доказателствено искане за изискване на данни за регистрация в регистъра на Нотариалната камара на Р. Б. на пълномощното, което е използвано при нареждане на процесната платежна операция, с което се цели установяването на добросъвестността на банката при изпълнение на задълженията й във връзка с тази операция. Посочва, че апелативният съд неправилно е отказал да приложи правилата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 3 ТЗ, в които са регламентирани предпоставките, при които длъжникът се освобождава от своето задължение, когато изпълни на привиден кредитор. Те намират приложение и при отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешена платежна операция. Доколкото в случая банката е изпълнила нареждането за плащане на лице, което с оглед представеното нотариално заверено пълномощно се е явявало овластено да получи изпълнението по договора за разплащателна сметка, то при прилагане на тези норми се налага изводът, че нейната отговорност за това не може да бъде ангажирана.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Освен това той формулира и четири въпроса, по отношение на които твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касация „Б. С. ЕООД не е подал отговор на касационната жалба.
Третото лице помагач на страната на ответника – Д. С. Р., не е подало отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:
Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане е главен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/, предявен от „Б. С. ЕООД, в качеството му на платец, срещу „Банка ДСК“ АД, като доставчик на платежни услуги, за присъждане на сума в размер на 50 000 евро, представляваща стойността на неразрешена платежна операция, която подлежи на възстановяване от доставчика на платежни услуги на платеца, както и акцесорен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума 3 857, 64 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва. Направил е извод, че от събраните в производството доказателства се установява, че на 11.09.2020 г. е извършена описаната в исковата молба платежна операция по нареждане на сума в размер на 50 000 евро от банковата сметка на ищеца „Б. С. ЕООД по банкова сметка на дружеството „НАТ Транс 80“ ЕООД, както и че тя е наредена от лицето И. К. Й., който се е легитимирал с пълномощно като представител на дружеството-титуляр на сметката, от която се извършва разпореждането с парични средства. Счел е за установено по делото и че това пълномощно е неавтентичен документ, което означава, че от „Б. С. ЕООД не е дадено съгласие за изпълнение на описаната платежна операция. С оглед на това и при прилагане на чл. 7, ал. 1 ЗПУПС въззивният съд е заключил, че тази операция е неразрешена и на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС за ответника, като доставчик на платежни услуги на платеца, е възникнало задължение да възстанови на последния сумата от 50 000 евро. В решението са изложени съображения, че отговорността на банката за възстановяване на средствата, предмет на неразрешената платежна операция, е обективна, не е обусловена от наличието на противоправни действия на неин служител или на трети лица, като за да бъде ангажирана, е необходимо единствено да се докаже, че платежната операция не е наредена от титуляря на платежната сметка, което се установява в случая. Освен това доставчикът на платежни услуги извършва дейност като професионалист и следва при това да използва всички средства да защити интересите на клиентите си, дори такива, надхвърлящи обичайните при полагане на грижата на добрия търговец. С оглед на тези особености е счетено, че общата норма на чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД не намира приложение при ангажиране на отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешена платежна операция. Въззивният съд е достигнал до извода, че отговорността на банката отпада само при предпоставките на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, която норма изисква вредите от неразрешената платежна операция да са причинени или чрез измама от платеца, а не от трети лица, или в резултат на неизпълнение от платеца на някое от задълженията му по чл. 75 ЗПУПС умишлено или при груба небрежност. Приел е, че по делото не се установява да е осъществен някой от тези факти. Посочил е и конкретно, че задължението за съхранение на личните данни в документ за самоличност, на неизпълнението на което се позовава ответникът, не може да се приравни на задължението на платеца по чл. 75 ЗПУПС за запазване на персонализираните средства на платежния инструмент, защото като такъв може да се квалифицира само този, който отговаря на легалната дефиниция на това понятие, дадена в § 1, т. 30 ДР ЗПУПС, какъвто не е документът за самоличност на едно физическо лице. Счел е също, че по делото не са представени никакви доказателства за установяване на твърденията на ответника, че управителят на ищцовото дружество е изгубил личната си карта или че този документ е бил обект на кражба. Предвид изложеното въззивният съд е заключил, че предявените осъдителни искове са изцяло основателни, какъвто извод е направил и първоинстанционният съд.
На първо място, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на решението на Софийски апелативен съд, което представлява основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок на решението е обосновано с това, че към момента на неговото постановяване е била налице отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, а именно висящ преюдициален спор по н. о.х. д. № 3839/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас. Твърди се, че фактът на престъплението, което ще бъде установен в това наказателно производство, е от значение за основателността на заявеното от ответника в процеса възражение за наличие на обстоятелство, което съгласно чл. 80, ал. 3 ЗПУПС изключва отговорността му за извършената неразрешена платежна операция и което е, че вредите от тази операция са причинени чрез измама.
Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г., постановено по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Следователно соченият от касатора порок е от такова естество, че ако е налице, би довел до недопустимост на обжалваното решение, поради което настоящият съдебен състав трябва да се произнесе дали в случая са осъществени предпоставките за спиране на настоящото исково производство до приключване на наказателното дело, което се твърди да е преюдициално за него, и оттам дали има вероятност актът на въззивния съд да е недопустим.
Основанието за спиране на гражданското производство по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. В мотивите на Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Наред с това в константната практика на ВКС се приема, че спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е приложимо и при висящи гражданско и наказателно съдебни производства, като в тази насока са и мотивите по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г., постановено по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. За да се прецени дали висящо наказателно дело е преюдициално за гражданско дело, трябва да се вземе предвид, от една страна, предметът на гражданското производство, а, от друга страна, да се съобразят обективните предели на задължителната сила на влязлата в сила присъда, която ще бъде постановена от наказателния съд и която гражданският съд е длъжен да зачете, които съгласно нормата на чл. 300 ГПК обхващат факта на извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С оглед на това едно наказателно дело би било от значение за изхода на спора по гражданското дело, когато извършването на същото противоправно деяние, което е предмет на повдигнато обвинение, е посочено от страната като правопораждащо обстоятелство на нейно субективно материално гражданско право, което е предявено в исковия процес. В този смисъл е произнасянето в Определение № 736/ 21.10.2014 г., постановено по ч. т.д. № 2642/2014 г. по описа на ВКС, І т. о., което настоящият съдебен състав споделя.
В настоящото производство ответникът е направил възражение, че е налице основание за изключване на неговата отговорност за неразрешена платежна операция, предвидено в чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, като в тази връзка той се позовава на факта, че нареждането на процесния превод на парични средства от банковата сметка на ищцовото дружество е станало чрез измама, извършена от две физически лица, които са М. П. Г. и И. К. Й., на които се установява, че е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4 вр. ал. 2 и ал. 1 НК /документна измама/. Не е спорно, че по това обвинение е образувано н. о.х. д. № 3839/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, което не е приключило до края на устните състезания пред въззивния съд.
В чл. 80, ал. 3 ЗПУПС е предвидено, че платецът понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама. От правилото, регламентирано с тази правна норма, следва, че за да бъде освободен доставчикът на платежните услуги от отговорност да възстанови загубите от неразрешена платежна операция, трябва тези загуби да са причинени в резултат на измама, която е извършена от самия платец, който съгласно § 1, т. 34 от ДР на ЗПУПС е лицето, което е титуляр на платежна сметка и разпорежда изпълнението на платежно нареждане по тази сметка. От установените в производството факти е видно, че платец по процесната платежна операция, за която се иска да бъде ангажирана отговорността на ответника „Банка ДСК“ АД, е дружеството „Б. С. ЕООД, което е титуляр на сметката, от която е наредено да се извърши превод на парични средства. Ето защо и единствено извършени от това юридическо лице действия с цел измама при нареждане на платежната операция биха имали значение за основателността на направеното от ответника възражение по чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, но не и действия на каквито и да е трети лица, които не са основание за освобождаване на ответника от отговорност по силата на специалната норма. Такива трети лица, различни от платеца, са физическите лица М. П. Г. и И. К. Й., на които е повдигнато обвинение в извършване на престъпление, което е предмет на образуваното наказателно производство по н. о.х. д. № 3839/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, поради което дори с влязла в сила присъда по това дело да бъде установено, че те са извършили документна измама, това не би имало никакво значение за настоящото гражданско дело с оглед на предмета на иска и въведените в процеса правоизключващи възражения. Това означава, че не са били налице предпоставките за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК от въззивния съд и няма вероятност постановеното от него решение да е недопустимо, поради което не е осъществено основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
На следващо място, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът посочва, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по четири правни въпроса.
Първият от тях е: Длъжен ли е въззивният съд да събере своевременно направени и ясно формулирани с въззивната жалба доказателствени искания, вкл. да изиска предоставяне на данни от трето неучастващо в спора лице по реда на чл. 192 ГПК, при съответното оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение по отмяна на определението, с което първоначално е било допуснато същото доказателствено искане при първоинстанционното разглеждане на делото? По отношение на този въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като заявява, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика, обективирана в две тълкувателни решения и в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
От формулировката на първия въпрос и изложената към него обосновка за това с оглед на какви произнасяния и действия на въззивния съд се поставя е видно, че той не е свързан с тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, включително на процесуалноправната разпоредба на чл. 266 ГПК, в която са регламентирани предпоставките, при които е допустимо събирането на доказателства във въззивното производство. Отговорът на този въпрос изисква извършване на преценка дали е основателно конкретно направено в производството доказателствено искане за изискване на документи от трето неучастващо в делото лице, което е заявено от ответника в подадената от него въззивна жалба и по което апелативният съд се е произнесъл с определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 08.03.2024 г. Следователно с формулирането на този въпрос касаторът всъщност въвежда оплакване, че произнасянето на въззивния съд по това доказателствено искане е направено при нарушаване на процесуалните правила, установени в чл. 266 ГПК, което води до неправилност на постановеното от него решение. С оглед на това въпросът няма характера на правен, като той е и от значение за правилността на обжалваното решение, което означава, че не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият въпрос, поставен от касатора в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е: Освобождава ли се от отговорност доставчикът на платежни услуги, в качеството му на длъжник по смисъла на чл. 78 ЗПУПС, когато е действал добросъвестно и е изпълнил към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД?
Този въпрос се отнася до приложимостта на правилото на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД към отговорността, която възниква на основание специалната норма на чл. 79, ал. 1 ЗПУПС за доставчика на платежни услуги към платеца да му възстанови стойността на неразрешената платежна операция, поради което има характера на правен. По него има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, който е разгледал възражение на ответника, че нормата на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД трябва да се приложи спрямо процесните отношения и е приел, че тя не намира приложение по отношение на отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешена платежна операция по специалния закон. Това произнасяне е обусловило извода за неоснователност на възражението на ответника и съответно за основателност на предявения главен осъдителен иск. Предвид това по отношение на посочения въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По този въпрос касаторът поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като заявява, че той е решен от въззивния съд в противоречие с разрешението, дадено в три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 237 от 11.01.2019 г. по т. д. № 2687/2017 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 114 от 17.01.2012 г. по т. д. № 839/2010 г. по описа на ВКС, I т. о. и Решение № 787 от 18.11.2010 г. по гр. д. № 1539/2009 г. по описа на ВКС, IV гр. о. В нито едно от тези решения обаче няма произнасяне по това дали нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД намира приложение и по отношение на ангажиране на отговорността на доставчика на платежни услуги при неразрешена платежна операция, която е уредена в специалната разпоредба на чл. 79, ал. 1 ЗПУПС. С оглед на това трябва да се приеме, че в тези актове, на които се позовава касаторът, не е разрешен формулираният от него правен въпрос, поради което те не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория от поставените въпроси касаторът се позовава и на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основанието за допускане на касационен контрол на едно въззивно решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, трябва разглеждането на разрешения с него правен въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или да се отнася до прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони, по което няма създадена съдебна практика или да се налага съществуваща такава да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Формулираният от касатора въпрос се отнася до тълкуване на нормите на ЗПУПС, с които са установени специални правила за сключване и изпълнение на договор за платежни услуги, включително и специални правила, на които е подчинена отговорността за едната страна по този договор, а именно за доставчика на платежни услуги, при извършване на неразрешена платежна операция, сред които са и основанията, при които тази отговорност не се ангажира. Той касае и прилагането на нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД, в която е регламентирана хипотеза, при която длъжникът се освобождава от своето задължение, въпреки че не е изпълнил на кредитора. Всички тези норми са ясни, поради което не се нуждаят от тълкуване. Освен това не е налице непълнота в уредбата на отговорността на доставчика на платежни услуги в ЗПУПС, включително в частта, в която е регламентирано при какви обстоятелства тя се ангажира и при какви тя не възниква за доставчика, които са изрично посочени в специалния закон. Следователно не се налага запълване на непълноти в закона чрез прилагане на друга правна норма, което да изисква да бъде създадена съдебна практика. Въпросът дали разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД е приложима по отношение на отговорността на доставчика на платежни услуги за извършена неразрешена платежна операция следва да се разреши според правилото, че специалният закон изключва приложението на общия, по което има многобройна и непротиворечива съдебна практика, която не се налага да бъде променяна, както и при съобразяване на това, че с уредбата в ЗПУПС на режима на отговорност на доставчиците на платежни услуги за неразрешена платежна операция е транспонирана Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 г. за платежните услуги във вътрешния пазар, в чл. 107 от която е предвидено също по ясен начин, че режимът на тази отговорност е предмет на пълна хармонизация, поради което не е възможно в националното законодателство на държава членка да се предвиждат условия, които да облекчават този хармонизиран режим на отговорност. Ето защо вторият въпрос не покрива и допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Следващият въпрос, поставен от касатора в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е: Освобождава ли се доставчикът на платежни услуги от отговорност по смисъла на чл. 80, ал. 3, изр. 1 ЗПУПС при умишлени измамливи действия от страна на получателя на платежната операция, при условие че наредителят и получателят на платежната операция са ползватели на платежни услуги?
Така поставеният въпрос се отнася до тълкуване на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, която норма урежда основания, при които доставчикът на платежни услуги се освобождава от отговорността, която има към платеца за възстановяване на стойността на неразрешената платежна операция, поради което има характера на правен. По него е налице и произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение. Това означава, че по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Допълнителното основание, на което се позовава касаторът по отношение на този въпрос, е това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС въвежда ясно правило за това при какви факти доставчикът на платежни услуги не отговаря пред платеца за претърпените от него загуби от неразрешена платежна операция, които остават за негова сметка, като едно от основанията за това е когато платецът, а не друго лице, е причинил всички загуби от неразрешената платежна операция чрез измама. Кое лице е платец по смисъла на тази норма е регламентирано в изричната разпоредба на § 1, т. 34 от ДР на ЗПУПС, която също е ясна. Освен че посоченото правило е ясно в частта, с която е регламентирано действието на кое лице по причиняване на вредите с измама води до освобождаване от отговорност, трябва да се посочи, че то отговаря напълно и на нормата на чл. 74 от Директива (ЕС) 2015/2366, която е транспонирана с разпоредбите на ЗПУПС, в която също е предвидено, че платецът понася всички вреди, свързани с неразрешени платежни операции, ако самият платец ги е причинил с цел измама, т. е. доставчикът на платежни услуги се освобождава от отговорност само при извършени от платеца действия с цел измама. След като нормата на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС е ясна и не противоречи на разпоредбата от Директивата, която е транспонирана с нея, то трябва да се приеме, че поставеният въпрос за нейното тълкуване не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира и следния въпрос: Представлява ли нотариално заверено пълномощно за разпореждане със сумите по банкова сметка „платежен инструмент“ по смисъла на § 1, т. 30 от ДР на ЗПУПС и когато същият е редовен от формална външна страна, може ли да се приеме, че платежната операция е разрешена по смисъла на чл. 70, ал. 3 ЗПУПС и че платецът е дал съгласие за нейното извършване?
От мотивите на обжалваното решение е видно, че в него въззивният съд изобщо не се е произнасял по това дали нотариално завереното пълномощно, което е представено пред доставчика на платежни услуги при нареждане на превода на парична сума в размер на 50 000 евро, представлява платежен инструмент по смисъла на § 1, т. 30 от ДР на ЗПУПС, нито е направил извод, че това пълномощно е редовен от формална външна страна документ и съответно не е обсъждал въпроса какви са последиците от това. По отношение на посоченото пълномощно апелативният съд е изложил единствено съображения за това, че то представлява неавтентичен документ и че това е достатъчно, за да се счете, че въз основа на него титулярят на банкова сметка не е дал съгласие за разпореждане със средства от нея. В решението е тълкувана нормата на § 1, т. 30 от ДР на ЗПУПС, в която е дадена легална дефиниция на понятието „платежен инструмент“, единствено във връзка с възражението на ответника, че ищецът не е изпълнил задължението си за запазване на персонализираните средства на платежния инструмент, като е допуснал данни от личната му карта да бъдат узнати от трети лица, а не във връзка с пълномощното, чрез което е извършена процесната неразрешена платежна операция. Ето защо трябва да се приеме, че въззивният съд не се е произнесъл по формулирания въпрос, което означава, че по отношение на него не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване на постановеното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Освен горното следва да бъде посочено, че при обосноваване на допълнителното основание за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол по този въпрос, касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като заявява, че разрешенията, дадени в обжалвания акт, противоречат на едно решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - Решение от 11.07.2024 г. на СЕС по дело С-409/ 22, постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски апелативен съд. В това решение е прието, че когато платежна транзакция е изпълнена въз основа на нотариално заверено пълномощно от титуляря на банковата сметка, върху което е положен апостил, и титулярят на сметката оспорва валидността на това пълномощно и следователно че е дал съгласието си за тази платежна транзакция, фактът, че това пълномощно е редовно от формална страна, не е достатъчен, за да се приеме, че тази транзакция е била разрешена, а доставчикът на платежни услуги трябва да докаже, че посредством посоченото пълномощно ползвателят на платежни услуги е изразил надлежно своето съгласие за въпросната платежна транзакция според уговорения ред за даване на съгласие. В мотивите на обжалваното решение липсва направен извод, че за да се приеме за разрешена една платежна операция, е необходимо единствено да бъде установено, че нотариално завереното пълномощно, което е представено пред доставчика на платежни услуги при нейното извършване, е редовно от формална страна. Въззивният съд е взел предвид, че процесната платежна операция е извършена чрез такова пълномощно, че неговата автентичност е оспорена от титуляря на сметката, както и че в процеса е доказано, че то е неавтентичен документ и въз основа на това е заключил, че извършената чрез него платежна операция е неразрешена. Следователно съдът не е отчел представянето на нотариално завереното пълномощно за факт, който е достатъчен за извода за надлежно изразено съгласие при липса на представени от доставчика на платежни услуги каквито и да е други доказателства за това. Ето защо и произнасянето на въззивния съд в обжалвания акт не противоречи на тълкуването на правото на ЕС, уреждащо отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешени платежни операции, дадено в Решение от 11.07.2024 г. на СЕС по дело С-409/ 22. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на обсъждания въпрос не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По изложените съображения следва да се заключи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 302 от 18.07.2024 г., постановено по в. т.д. № 288/2024 г. по описа на Апелативен съд – П..
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 350 от 31.05.2024 г., постановено по т. д. № 993/ 2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3-ти състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.