ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2761

гр. София, 30.05.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети април две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3331/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. К., К. К. И. и А. К. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 172 от 21.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2261/2023 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1536 от 09.05.2023 г. по гр. д. № 7252/2021 г. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите срещу П. П. Н. иск с правна кварификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР за приемане за установено, че ищците, като съсобственици на идеална част от поземлен имот с идентификатор ***, с адрес [населено място], [улица], са собственици на реална част от 3 кв. м при граници: имоти с идентификатори ***, *** и ***, оцветена в жълт цвят на скицата на л. 38 от първоинстанционното дело, е заснета неправилно като част от имот с идентификатор № ***, както и че е налице грешка в КККР за тази част, одобрени със заповед № РД-18-194 от 27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК.

Със същото решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. П. Н. срещу касаторите насрещен иск и вместо него е приел за установено, че П. П. Н. е собственик на реална част от 2 кв. м при граници: имоти с идентификатори *** и ***, заключена между точки 1, 2 и 3 и оцветена в оранжев цвят на скицата на л. 70 от първоинстанционното дело, както и че е налице грешка в КККР за тази част, заснета неправилно като част от имот с идентификатор ***.

Въззивният съд е приел, че няма спор между страните относно придобивните способи, посредством които ищците по първоначалния иск А. А. К., К. К. И. и А. К. И. се легитимират за собственици на 1/2 ид. част от имот с идентификатор *** по КК на [населено място], а ответницата по този иск П. П. Н. притежава съседния имот с идентификатор ***. Спорът между тях се свежда до това коя страна е собственик на реална част от 3 кв. м, оцветена в жълт цвят на скицата на л. 38 от първоинстанционното дело, която е заснета като част от имот с идентификатор ***, и на реална част от 2 кв. м, оцветена в оранжев цвят на скицата на л. 70 от първоинстанционното дело, заснета като част от имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-194 от 27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК. Изложени са съображения, че целта на производството по предявения иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР е да бъде разрешен спор за действително притежаваните от собствениците на съседни имоти вещни права и за фактическото местоположение на границата между имотите не само с оглед на това как същата е била материализирана на място към момента на придобиване на собствеността, но и с оглед правните последици на извършените впоследствие промени, за да може да се прецени дали заснетата по последния план граница между тези имоти съответства на тази, която сочат действителните права на спорещите страни, тъй като изготвената и одобрена кадастрална карта следва да отразява действителното местоположение и площ на имотите. От значение е не само обстоятелството какъв обем от права са придобили и притежавали страните към момента на първоначалното нанасяне на имота в КП, но и доколко последващите промени в границата между имотите, включително и в КК, са били извършени в съответствие с изискванията на закона или се дължат на допусната при нанасянето на границата грешка.

От заключението на вещото лице инж. В. А. /първа експертиза/ е установено, че вътрешните граници на имота, предмет на нот. акт № 113/1972 г., нот. акт № 59/1982 г. и договор за доброволна делба от 31.03.1993 г., не са променяни през годините; последният регулационен план /РП/ досежно процесните имоти е от 1992 г., допълнен през 1993 г., като за изработването му е използван КП от 1969 г.; общата граница между двата процесни имота не е отразена правилно в кадастралната карта /КК/, като най-голямата разлика е по-голяма от допустимата по чл. 18, ал. 4, т. 1 от Наредба № РД-02020-5 от 15.12.2016 г. към ЗКИР, като ПИ с идентификатор *** навлиза в ПИ с идентификатор *** с 6 кв. м поради неправилното ситуиране на находящата се в ПИ с идентификатор *** сграда и факта, че границата между имотите минава по стената на същата. На комбинираните скици към експертизата с виолетов цвят е посочена материализираната на място ограда между двата имота. Границите по КК не съвпадат с тези по РП, тъй като КК е изработена на базата на преки геодезически измервания, съобразявайки се със ситуационните елементи на място.

Вещото лице М. Ч. по втората приета пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза сочи, че отразеният в КК ПИ с идентификатор *** е идентичен с този, описан от ищците въз основа на представените по делото докупенти за собственост. Кадастралната карта, одобрена през 2019 г., е изработена въз основа на последния действащ кадастрален и регулационен план от 1992 г., като отразената между двата имота граница е възможно най-близка до границата по предходните планове, по които същата е била на 1 м източно от сградата на ответницата. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че границата между имотите е била права линия, но след построяването на намиращата се в имота на ищците сграда се е изместила. Понастоящем действителната граница между имотите е такава, каквато е отразена в КК, като същата се намира по точки 3, 1 и 4 от скицата на л. 70 от първоинстанционното дело.

Според заключението на вещото лице Л. И. /трета експертиза/ границите на имотите по плановете преди КК не са променяни; при съпоставяне между одобрената КК и представените по делото документи за собственост имотът на ищците не е идентичен само по отношение на западната си граница, явяваща се тази с имота на ответницата. Границата между имотите на страните не е отразена правилно в одобрената КК, доколкото е налице несъответствие между действителното й положение и отразеното в КП от 1965 г., актуализиран през 1969 г. Разликите досежно границата между процесните имоти са по-големи от допустимите такива по смисъла на чл. 18, ал. 4 от Наредба № РД-02020-5 от 15.12.2016 г., като правилно е отразена границата, която върви по линията на намиращите се в имотите сгради, но частта, която е извън обхвата на сградите не е отразена по измерване, доколкото оградата съществува на място; посочено е несъответствието между КП от 1965 г., послужил за основа на последващия регулационен план от 1992 г., и одобрената КК, отразено в приложение № 3 към експертизата, като същото между точки 1, 2 и 5 е 0,88 кв. м, а по точки 2, 3, 4 и 5 - 4,72 кв. м; в приложение № 4 е отразено несъответствието между КП от 1965 г. и извършеното на място геодезическо заснемане, като същото е от 7,68 кв. м. Съгласно комбинирана скица /приложение № 1/ границата по КП от 1969 г. и по РП от 1992 г. съвпада.

По делото на страната на ищците са разпитани свидетелите Д. И. Т. и Х. И. Т. /племенници на ответника П. Н./. Свидетелят Д. Т. е заявил, че границата между процесните имоти не е изменяна и същата винаги е „била на калкан и е имало една обща ограда“, като наблюденията му са за периода от 1980 г. до около 2000 г. Свидетелят Х. Т. е посочил, че двете къщи, които са се намирали в процесните имоти към 80-те години, винаги са били „плътно една до друга“. Разяснява, че и след построяването на сградата, находяща се в имота на ищците, същата е долепена до къщата на ответната страна, като през годините общата имотна граница не е била променяна. На страната на ответника показания е дал свидетелят В. Д., който сочи, че към 1975 г. между къщите, намиращи се в двата имота, е имало ограда от дървени платна, като при извършването на строежа на сградата в имота на ищците, същата е била „залепена“ за къщата на ответника.

Въз основа на заключенията на трите вещи лица и след съпоставянето на КП от 1965 г. и КК съдът е приел, че е налице разлика поради неправилното ситуиране на находящата се в ПИ *** сграда /на ищците по първоначалния иск/, която навлиза в имота на ответницата, което е изместило фактическата граница между имотите, още повече, че и от съпоставката с РП от 1992 г. /изготвен на база КП от 1965 г./ се констатира, че границата между двата имота е била на изток от тази по КК. Съдът е приел за достоверно извършеното на място геодезическо заснемане, като по същото разликата в площта е 7,68 кв. м, която площ по действащата КК попада в границите на имот с идентификатор ***. С оглед на това е направен извод, че отразеното в одобрената КК не съответства на действителния пространствен обхват на правото на собственост на ответницата върху имот с идентификатор ***, като е налице навлизане на имотната граница между поземлени имоти с идентификатори *** и *** в последния, т. е. процесната реална част от 3 кв. м, оцветена в жълт цвят на скицата на л. 38, както и процесната реална част от 2 кв. м, оцветена в оранжев цвят на скицата на л. 70, са част от имота на ответницата.

Във връзка с направеното в отговора на насрещния иск възражение за придобиване по давност от страна на А. А. К., К. К. И. и А. К. И. на процесната реална част от 2 кв. м с твърдения, че техният наследодател е осъществявал владение върху нея от 1989 г., което владение те са присъединили към своето, установено след смъртта му през 2010 г., са изложени съображения, че при действието на чл. 59 ЗТСУ /отм./ до изменението му през 2000 г. реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, а след изменението уредбата е аналогична на тази в ЗУТ. При действието на ЗУТ реална част от УПИ може да се придобие по давност само, ако отговаря на изискванията за минимални размери по чл. 19 (чл. 200, ал. 1 ЗУТ), както и в случаите на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Придобиване по давност при условията на чл. 200, ал. 2 ЗУТ е възможно само, ако се касае за хипотезата на одобрен подробен устройствен план по чл. 17, с който се урегулират неурегулирани дотогава поземлени имоти. Разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ се отнася и за хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ, при която границите на УПИ се променят с план за регулация въз основа на съгласие на собствениците им, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. С оглед на това е прието, че на давността по чл. 200, ал. 2 ЗУТ може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот при посочените по-горе условия, но не може да се позовава на придобивна давност върху реална част от УПИ собственик на УПИ, който е завладял реална част от съседен УПИ и е осъществявал владение повече от 10 години. В случая не се касае и за хипотезата на § 8, ал. 2 ПР ЗУТ, доколкото обстоятелството, че ищецът се позовава на владение върху реална част от съседен УПИ не винаги се свързва с института на придобивната давност, като случая нито има наведени доводи за придаваеми части по ДРП, нито от събраните по делото доказателства се установява наличието на такива. Включването на спорната част от 2 кв. м в границите на ПИ с идентификатор *** не променя горния извод, тъй като одобряването на кадастралната карта няма за последица промяна в пространствените предели на правото на собственост, когато реална част от УПИ погрешно е включена в съседен ПИ. Ирелевантно за принадлежността на правото на собственост е и обстоятелството къде фактически е била поставена оградата между двата имота - дали по регулационната граница или навътре в имота на собствениците на УПИ, тъй като поставянето на ограда на място, различно от границите на имота по РП, също няма за последица промяна в пространствените предели на притежаваното право на собственост върху УПИ. По тези съображения първоначалният иск е приет за неоснователен, а насрещният – за основатален.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за приложението на дворищната регулация и какви са критериите, по които се установяват границите на поземлените имоти в кадастралната карта. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата П. П. Н. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/.

В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените от касаторите свързани въпроси са формулирани общотеоретично и не кореспондират на съображенията на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение. Като се посочи по-горе, за да отхвърли първоначалния, респ. за да уважи насрещния иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР съдът е приел, че съгласно действалите до приемането на кадастралната карта кадастрални и регулационни планове границата между процесните имоти не е променяна, респ. не са налице придаваеми части от единия имот към другия, поради което съдът не се е произнасял по въпроса кога следва да се счита приложен дворищнорегулационният план. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Поради това посочената от касаторите практика на ВС и ВКС – ТР № 3/1993 г. на ОСГК, ТР № 3/2010 г. на ОСГК, решение № 117 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 2781/2018 г., І г. о., и решение № 196 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 2151/2016 г., І г. о., е неотносима към настоящия случай, респ. противоречие на обжалваното решение с нея не съществува.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Доводът на касаторите за недопустимост на решението по насрещния иск, тъй като е насочен само срещу част от съсобствениците на притежавания тях имот, не могат да бъдат споделени. Съгласно практиката на ВКС /решение № 73 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 3789/2019 г., І г. о./ искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР може да бъде предявен само от част от съсобствениците на имота, като постановеното решение ще ползва и останалите по начина, по който същите биха се ползвали и от акта по чл. 54, ал. 1 ЗКИР при липса на спор за материално право, като другарството би могло да бъде необходимо с оглед естеството на спора за материално право, но не е задължително. Липсва основание да се приеме, че това не се отнася и за ответниците по този иск, т. е. че предявяването му срещу всички съсобственици на имота е условие за допустимост на процеса.

Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната непрпавилност е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По отношение искането на касаторите за спиране на производството по настоящото дело поради иницииран от тях иск по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство при изготвяне заключенията на СТЕ следва да се отбележи, че съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 8, Върховният касационен съд не може да постанови спиране на производството на това основание.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 900 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 172 от 21.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2261/2023 г. на Варненския окръжен съд.

О с ъ ж д а А. А. К., К. К. И. и А. К. И. да заплатят на П. П. Н. сумата 900 лв. /деветстотин лева/ разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: