ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1667
[населено място], 30.05.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№257/25г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Б. М. Б. и ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“АД срещу решение №328/25.09.2024 г. по в. т.д.№320/24 г. на Пловдивски апелативен съд.
С касационната жалба на Б. М. Б. се обжалва въззивното решение в частта, с която апелативният съд е отменил решение №8/19.02.2024г. по т. д.№25/23г. на Окръжен съд Кърджали в частта, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ЕАД е осъдено да му заплати на основание чл. 432 ал. 1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от смъртта на неговия баща М. А. Б., настъпила в резултат на възникнало на 18.05.20г. ПТП, в размер на разликата над 120 000 лв. до 150 000 лв., като в тази му част искът му е отхвърлен. Наведени са оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от този касатор част. Касаторът счита, че при определянето на размера на обезщетението съставът на апелативния съд не е отчел всички специфични обстоятелства, сочещи на установена близка емоционална връзка между ищеца и починалия му баща; формално е цитирал някои критерии, относими към определянето на този размер; не е подложил на прецизен анализ доказателствата, установяващи претърпените и търпими в бъдеще морални вреди от понесената загуба. Касаторът моли жалбата му да бъде допусната до разглеждане по същество и след отмяната на решението в обжалваната от него част, да му бъде присъдено обезщетение в първоначално присъдения от първата инстанция размер от 150 000 лв. Сочи, че обезщетение именно в такъв размер е присъдено на неговата сестра по друго образувано гражданско дело за търпените от нея неимуществени вреди от смъртта на баща им.Претендира разноски за всички инстанции, съобразно изхода на делото.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, която счита за осъществена със следните, формулирани от него, въпроси: 1. При определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди длъжен ли е съдът да извърши прецизна оценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за правилното определяне на обезщетението по справедливост и точното приложение на чл. 52 ЗЗД – вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, особеностите на личните взаимоотношения?; 2. Местоживеенето на починалия при ПТП и увреденото лице определящ критерий ли е за съществуване на изключително близка, трайна и дълбока емоционална връзка между тях?; 3.Съставлява ли нарушение на чл. 52 ЗЗД позоваването в съдебното решение, че обезщетението се определя по справедливост, без да са посочени обстоятелствата и критериите или посочените критерии са упоменати само формално, а не съотнесени към доказателствата по делото, въз основа на които се определя същото?; 4. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?; 5.Съществува ли разлика в критериите и начина на определяне на обезщетение за обезвреда на наследници /деца/ на починал при ПТП, при идентичен съдебен спор, касаещ едно и също застрахователно събитие, разглеждан от различни съдилища в различни съдебни райони, при което се е стигнало до определяне на различен размер на обезщетение за обезвреда на двамата наследника на починалия при едни и същи вреди? По всички тези въпроси, според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешенията, дадени в ППВС №4/61г.,ППВС №5/69г., ППВС №2/84г., ТР №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС,решение №372/14.01.2019г. по т. д.№1199/15г. на ВКС ІІ т. о. /по въпроси 1 и 2/; решение №253/07.03.2018г. по гр. д.№4430/16г. на ІV г. о. на ВКС /по 3 въпрос/, решение №470/16.01.12г. по гр. д.№1318/10г. на ІV г. о. на ВКС и решение №127/09.06.11г. по гр. д.№761/10г. на ІV г. о. на ВКС /по 4 въпрос/. Касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/ касационната инстанция да даде отговор на въпросите: 6.Какъв е критерият, респективно кои са предпоставките за уважаване на пряк иск срещу застраховател обезщетение за вреди, причинени на сестрата на починалия? и 7.При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, длъжен ли е съдът да съобрази психическите и емоционални травми, които се проявяват в резултат на настъпила смъртта на негов брат при ПТП?
Ответникът по тази касационна жалба ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“АД не е депозирал отговор на същата. Становище по нея не е представило и третото лице помагач ЗК“Лев инс“АД.
В касационната жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“АД се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено първоинстанционното осъдително решение, както по отношение на предявения от ищеца Б. М. Б. иск /до размер на присъдените 120 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди/, така и по отношение на иска, предявен от съпругата на починалия при ПТП М. Б. Шинка К. Б., който е уважен в пълния, претендиран от нея, размер от 190 000 лв. Поддържа се, че в тази му част въззивното решение е неправилно, поради допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и необоснованост.Твърди се, че така определените размери на обезщетение не са съобразени с реално претърпените от ищците вреди, тъй като съдът е преекспонирал психическите болки и страдания на ищците, надценил е събраните по делото доказателства, като не е обсъдил обществено-икономическите условия в населеното място, в което е живял загиналият и неговите близки към датата на ПТП, социално-битовите условия, в които живеят и финансовите им възможности. Този касатор формулира искане към касационната инстанция да отмени изцяло въззивното решение в осъдителната му част и да отхвърли исковете, евентуално – да намали размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. Претендира разноски за всички инстанции
Искането си за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол застрахователното дружество-касатор обосновава с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящите изхода на делото въпроси При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях? и Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението към даден период? Поддържа, че при разрешаването на първия от въпросите съдът е допуснал противоречие с практиката на ВКС – ППВС №4/68г. и решения по т. д.№566/10г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№2998/13г. на І т. о. на ВКС, т. д.№3334/13г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№1053/12г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№4391/13г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№3594/13г. на І т. о. на ВКС, т. д.№40/14г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№795/08г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№387/08г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№596/12г. и т. д.№2273/15г. на ІІ т. о. на ВКС. Според касатора произнасянето на касационната инстанция по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото разглеждането им ще допринесе за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика и за създаване на такава според точния смисъл на закона /чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/. Наред с това в изложението касаторът е навел твърдение, че въззивното решение „е очевидно неправилно, тъй като е присъдено високо по размер застрахователно обезщетение при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост, което е основание за допускане на касационното обжалване с оглед разпоредбата на чл. 280 ал. 2 ГПК“.
Насрещните по тази касационна жалба страни Б. М. Б. и Шинка К. Б. също не са се възползвали от правото си на отговор. Не е подаден отговор и от третото лице помагач ЗК“Лев инс“АД.
Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване, при наличието на предпоставките на чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК, съдебен акт, поради което са допустими.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови решението си, Пловдивски апелативен съд е констатирал като безспорно, че на 18.05.2020 г. на разклона за [населено място] общ.Момчилград обл.Кърджали е настъпило ПТП, при което е починал М. А. Б., съпруг и баща на ищците; че вина за причиняването на това ПТП има водачът на лекия автомобил, в който е пътувал пострадалият /при съобразяване и на влязлата в сила присъда/; че гражданската му отговорност е била застрахована при ответното застрахователно дружество; че от ищците са предявени претенции в законоустановения срок, които не са били уважени от дружеството към датата на подаването на исковата молба.
Без да е било спорно между страните, съдът е приел и за установено от заключението на медицинската експертиза наличието на пряка причинно-следствена връзка между смъртта на наследодателя на ищците и настъпилото ПТП. Отчел е обстоятелството, че заявената в процеса позиция на ответното застрахователно дружество е свързана с оспорване дължимостта и размера на претендираните обезщетения за неимуществени вреди и с довод за наличие на съпричиняване от починалия на вредоносния резултат.
Съобразил е, че, според приетото в ППВС № 4/25.05.1961 г., обезщетението за неимуществени вреди, предвидено в чл. 52 от ЗЗД, възмездява страданията и загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредения вследствие на увреждането, като нямат право на обезщетение за неимуществени вреди лица, които са били с починалия в лоши лични отношения, например родители, изоставили децата си, и обратно, защото е явно, че те не понасят никакви неимуществени вреди; че двамата ищци безспорно са в кръга на лицата, на които, съгласно ППВС № 4/25.05.1961 г., ППВС №5/24.11.1969 г. и ППВС № 2/30.11.1984 г. по гр. д. № 2/1984 г., в общия случай се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Кредитирал е показанията на разпитаните по делото като свидетели брат на починалия и съсед на семейството в [населено място], приемайки за установено с тях, че ищцата и починалия й съпруг са били в брак към датата на ПТП и са живеели заедно, без да са се разделяли през цялото време на съвместния им живот; ищецът Б. е работел и живеел със семейството си в [населено място]; отношенията между починалия, неговата съпруга и техния син били много близки и те са били задружно семейство. Не е констатирал обстоятелства, сочещи на влошени лични отношения между починалия и ищците, поради което не е намерил основания да приеме, че те не са търпели неимуществени вреди от смъртта му, съответно, че ответното застрахователно дружество не дължи заплащане на обезщетение за такива техни вреди. Поради това е отказал да уважи като основателна тезата на застрахователното дружество – жалбоподател, че не дължи и не следва да се присъжда изобщо на ищците застрахователно обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди.
По останалите спорни пред въззивния съд въпроси за размерите на дължимото обезщетение и наличието или липсата на съпричиняване от страна на пострадалия съдът отново е обсъдил показанията на същите свидетели, по отношение на които е намерил, че имат преки и непосредствени впечатления от живота на семейството на починалия М. Б.. Въз основа на тях е приел, че семейството е било задружно, били близки, обичали се, били за пример; че съпругата след смъртта му се съсипала, посещавала психолог в болницата в [населено място], вземала и продължава да взема успокоителни лекарства. Тази част от показанията на свидетелите съдът е приел за потвърдена и от заключението на психологичната експертиза, според което, по данни от медицинска документация, ищцата е постъпвала два пъти за лечение в ДПБ-Кърджали; първия път е постъпила скоро след смъртта на съпруга си и е престояла в психиатричната болница в продължение на повече от месец, през което време й е провеждано комбинирано медикаментозно лечение и психотерапия за овладяване на психичното й състояние, определено с окончателна диагноза „умерено тежък депресивен епизод“; година по-късно отново е постъпила за лечение с оплаквания за интензивни потиснатост, тревожност, множество астено-вегетативни изживявания и нарушен сън; при освидетелстването от вещото лице, което е извършено 4 години по-късно, е установено, че ищцата продължава да изразява признаци на умерен депресивен синдром. Кредитирани са от съда изводите на вещото лице, че след трагичния инцидент тя е преживяла интензивен, наситен стрес и шок, който малко след смъртта на съпруга й се е превърнал в тъга, мъка, а впоследствие в гняв и неприемане на случилото се, преобразувани по-късно в депресивна реакция с доминиране на остри негативни емоции като тревожност, страх, депресия с висок интензитет, които са затруднили адаптацията й; че са налице последици за психиката на ищцата, които са в пряка връзка с инцидента, тъй като събитието е възникнало внезапно, стресорът е бил силен, провокиращ състояние на остър дистрес, налице са изразени изживявания на тъга и емоционална потиснатост, изразени разстройства на съня, нарушения в личностовата и социалната сфера на функциониране, психотравменото събитие е довело до психотравмиращи преживявания, които от своя страна са отключили нарушен сън, безапетитие, тежки неврологични и депресивни преживявания, които ищцата контролира с прием на изписана медикаментозна терапия; че претърпените болки и страдания, интерпретирани от гледна точка на клиничната психология, предвид привързаността на ищцата към съпруга й и изградената силна емоционално-доверителна връзка между тях, са създали усложнена реакция на скръб; че към момента на освидетелстване при ищцата не се установява преодоляване на психическата травма от смъртта на нейния съпруг, което сочи, че претърпените страдания от гледна точка на клиничната психология са със значим интензитет и актуални към този момент и макар функционирането да е възстановено, емоционалното състояние все още е с депресивен регистър.
На фона на така установените факти по отношение на психо-емоционалното състояние на ищцата към момента на ПТП и години след него, формирано в резултат от смъртта на съпруга й, съдът е съобразил и други относими към вредите факти - че починалият към момента на смъртта си е бил на 58 години и 6 месеца, а ищцата - на 57 години и 5 месеца, смъртта му е била внезапна и, с оглед на обстоятелствата, особено угнетяваща; че той се е грижил заедно с ищцата за издръжката на семейството, а със смъртта му тя е останала сама и е загубила човека, с когото е прекарала живота си до момента и с когото е имала силна връзка, по трагичен начин във възраст, когато тя все повече има нужда от неговото присъствие и подкрепа, от които е лишена занапред, което допълнително е допринесло интензитетът на болката и страданието да са в много висока степен; че психическата й травма е трайна, продължаваща и с необратими последствия. Съдът е взел предвид характера на деянието /нарушения на правилата за движение, вследствие на което е настъпило ПТП по вина на водача на автомобила, в който е пътувал съпругът на ищцата и е причинена смъртта му/, степента на увреждането /причинени силни душевни болка и непреходно страдание, продължаващи за много дълъг период, които ищцата не може да надмогне, включително след лечение, и продължава да изпитва/, последиците от деянието /разрушаване на семейството на ищцата с отражение върху психиката й, изразяващо се в трайна негативна промяна/, с оглед което е заключил, че справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за ищцата, е този, който е определил и окръжният съд - 190 000 лв. Посочил е, че този размер е съобразен и със социално-икономическата обстановка към датата на ПТП, когато минималната работна заплата в страната е била 610 лв., а лимитът на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ съгласно чл. 492 от КЗ е в размер на 10 420 000 лв. за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите. По тези съображения е намерил за неоснователно оплакването на застрахователното дружество-жалбоподател, че така определеният от окръжния съд размер не е справедлив, а е завишен.
По отношение на претенцията на ищеца Б. Б. съдът е намерил за безспорно, а и установено от данните по делото, че ищецът Б. е едното от децата на починалия; че към датата на настъпването на смъртта на баща му той е бил на 32 години и 5 месеца. Въз основа на свидетелските показания е приел, че между бащата и сина са съществували близки отношения и че смъртта на бащата се е отразила тежко на сина му, а въз основа на данните от психологическата експертиза – че състоянието на ищеца може да се разглежда в контекста на реакция на скръб като отговор на преживяното стресогенно събитие, довело до разстройство в адаптацията – станал е по-затворен, апатичен; че той не е „влязъл“ в психологична проблематика, с клинични стойности, която да нарушава личностното и социалното му функциониране извън рамките на нормално протичаща реакция на скръб, като не е търсил специализирана помощ и не е приемал медикаментозна терапия; че въпреки че продължава да изпитва емоции с депресивен характер като мъка и тъга, свързани с баща му, той възстановява социалното си и личностно функциониране, справяйки се с базисните си социални роли /семейни, професионални и други социални отговорности/. Обобщавайки данните от свидетелските показания и заключението на експертизата, съдът е заключил, че ищецът е преживял тежко загубата на бащата, губейки неговата подкрепа и сигурността, която той му е осигурявал, независимо от вече по-високата му възраст и наличието на собствено семейство, но тази мъка ищецът постепенно е превъзмогнал без лечение и без за него да са останали трайни психологични последици. Отчел е обстоятелството, че ищецът работи и живее със семейството си в друг град /Бургас/, поради което не е споделял с баща си към момента на неговата смърт непосредствено своето ежедневие и житейските грижи, а с оглед зрялата възраст както на бащата, така и на ищеца, е приел, че липсата на родителската подкрепа за ищеца вече не е толкова значима и дълготрайна, както е при малките деца и при млади хора без собствено семейство. Посочил е, че общественото разбиране за справедливост изисква такава обичайно тежка загуба /но без в случая страданието да се отличава с особена продължителност и да е дало значително и трайно отражение върху начина на живот и психичното състояние на ищеца/ да бъде обезщетена надлежно, с определяне на обезщетение, за което не се установява необходимост то да е в завишен размер.
Отново вземайки предвид характера на деянието, внезапното настъпване на смъртта на родителя на ищеца, довела до разрушаване на семейната им връзка с негативно отражение върху живота на ищеца занапред, степента на причинените му болка и страдание от загубата, по отношение на които е отчел като доказани не особено висок интензитет и дълготрайност и липса на трайно влошаване на начина на живот и на психичното състояние на ищеца, съдът е приел, че справедливо при условията на чл. 52 от ЗЗД е обезщетение за ищеца в размер на 120 000 лв., която сума е съобразена и със социалноикономическата обстановка към датата на ПТП, с оглед минималната работна заплата в страната и застрахователните лимити, установени от законодателя в чл. 492 от КЗ за неимуществени и имуществени вреди вследствие смърт. Предвид тези съображения, съдът е намерил въззивната жалба на застрахователя за частично основателна и е намалил определения от окръжния съд размер на обезщетение за този ищец до посочената сума.
Поддържаното от ответното застрахователно дружество пред двете инстанции възражение за намаляване на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди, поради съпричиняване от починалия на вредоносния резултат /доколкото по делото е било установено, че същият е пътувал като пътник в лекия автомобил на предна дясна седалка без поставен обезопасителен колан/ съдът е намерил за неоснователно и недоказано. Посочил е, че, за да бъде уважено, приносът, изразяващ се в извършването или не на определени действия от пострадалото лице, конкретно допринесли за настъпването на вредите, следва да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем. В случая, като е съобразил констатациите и заключенията на вещите лица от медицинската и авто-техническата експертизи относно травмите, причинили смъртта на М. Б. и начина, по който те са били получени, с оглед механизма на настъпване на произшествието, съдът е приел /какъвто е бил и изводът на експертите/, че, при реализирания страничен удар вдясно и предвид дълбоките деформации на купето на лекия автомобил от тази страна, в който пострадалият е бил пътник на предната дясна седалка, травматичните му увреждания биха възникнали както при поставен, така и при непоставен предпазен колан. Поради това е заключил, че поведението на пострадалия, изразяващо се в неизпълнение на изискването за поставяне на предпазния колан, не е допринесло за причиняване на вредоносния резултат - настъпилите травми, довели до смъртта на съпруга на ищцата и баща на ищеца и следователно липсва основание за намаляване на определените размери на обезщетения при предпоставката на чл. 51 ал. 2 ЗЗД.
Настоящият състав на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд намира, че липсват разписаните в закона предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК и възприетото с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените/неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания по чл. 280 ал. 1 т. 1-3 ГПК.
От формулираните в изложението на ищеца Б. Б. въпроси вторият, петият, шестият и седмият не отговарят на общото изискване за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обуславящи изхода на делото, предвид това, че не кореспондират с решаващите изводи на въззивната инстанция за намаляване на размера на присъденото в полза на този ищец застрахователно обезщетение под присъденото такова от окръжния съд. Различното местоживеене на починалия при ПТП и ищеца не е преценявано от съда като самостоятелен критерий, който да е мотивирал състава на апелативния съд да отрече наличието на близка, трайна и дълбока връзка между тях, а това обстоятелство е обсъдено наред с останалите установени по делото факти, че ищецът е имал свой живот и свое семейство, отделно от родителите си, където е изпълнявал своите лични и социални ангажименти, което има отношение към сравнително по-лекото преодоляване на травмата от загубата ; че няма данни смъртта на баща му да е нарушила личностното и социалното му функциониране извън рамките на нормално протичаща реакция на скръб, с търсене на специализирана помощ и приемане на медикаменти; че изпитаните и изпитвани все още емоции на мъка и тъга от загубата не надхвърлят обичайните, както е при ищцата. Последните три въпроса изобщо не са били въвеждани в предмета на делото и по тях съдът не се е произнасял, а шестият и седмият дори не кореспондират с обстоятелствата по делото, тъй като визират сестра и брат на починалия.
Останалите въпроси – първият, третият и четвъртият – са поставени във връзка с критериите, от които съдът следва да се ръководи при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и със задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество да мотивира решението си, като обсъди всички допустими и относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните. Поради това тези въпроси принципно осъществяват общото основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за достъп. Нито един от тях не е разрешен от състава на апелативния съд в противоречие както с цитираната от касатора, така и със служебно известната на състава практика на касационната инстанция.
По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД съдебната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора Постановления на Пленума на ВС и решения на ВКС по чл. 290, включително и решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др., последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат констатирани и съобразени от съда, разглеждащ спора по същество. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, дълбочината и продължителността на търпените морални страдания, отношенията между починалия и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, икономическата конюнктура, която рефлектира върху обществено-оправданата оценка на понятието за справедливост при определяне паричния еквивалент на вредите и пр. Тези обстоятелства следва да бъдат анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им за съдържанието на увреждането. Когато съдът не ги е съобразил или е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите, изводът, че определеният от него размер на обезщетението е справедлив, съгласно изискването на чл. 52 ЗЗД, се явява необоснован.
В случая въззивният съд е направил задълбочен анализ на обстоятелствата, относими към определянето на размера на обезщетението за причинените на ищеца Б. Б. неимуществени вреди от смъртта на баща му и, противно на поддържаната от касатора теза, не е изброил само фактите. Отчел е, че начинът, по който е настъпило увреждането е бил внезапен и стресиращ, смъртта на бащата се е отразила негативно върху сина и му е причинила дълбока скръб и тъга, разрушавайки семейната връзка и лишавайки го от бащина подкрепа, но и че, с оглед възрастта на двамата към момента на събитието и факта, че ищецът е имал свой живот в друго населено място, това му е помогнало да възстанови по-бързо социалното си и личностно функциониране, справяйки се със своите семейни, професионални и други социални отговорности, превъзмогвайки мъката си без лечение и без трайни психологични последици.
По процесуално-правния въпрос за задълженията на въззивния съд с поддържаната от касационната инстанция практика се приема, че от разпоредбата на чл. 153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях. Според т. 3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т. 13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи, че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т. см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр. д.№922/21г. на ІV г. о., по гр. д.№3656/16г. на ІV г. о., по гр. д.№1298/21г. на ІV г. о. и др.
Начинът, по който е процедирал въззивният съд при постановяване на решението си също не противоречи на дадените разрешения. Всички релевантни за спора и установени по делото със съответните доказателства обстоятелства са обсъдени и съобразени от въззивната инстанция. Самият касатор, както в касационната си жалба, така и в изложението си към въпроса не сочи конкретни факти и обстоятелства, които са били от значение за решаването на спора и са били игнорирани от съда, а само се е задоволил бланкетно да посочи, че в мотивите не е извършена „прецизна преценка на фактите и обстоятелствата“. Това, че начинът, по който съдът е анализирал и възприел ангажираните във връзка със спора доказателства, не съвпада с поддържаното от касатора становище по фактите, не може да обуслови извод за приложимост на допълнителната предпоставка за достъп по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, а дали този начин е превилен, е въпрос на преценка едва във втората фаза на производството, достъп до която в конкретния случай не е обоснован.
Липсват обосновани предпоставки за допускане до касационен контрол на решението на Пловдивски апелативен съд и в частта по касационната жалба на ответното застрахователно дружество. В изложението си ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“АД е формулирало два въпроса, от които нито един не кореспондира с доводите му за недължимост изобщо на обезщетения за неимуществени вреди от процесното ПТП и искането му въззивното решение да бъде отменено в частта, потвърждаваща осъдителното решение на първата инстанция. И двата въпроса касаят размера на определените обезщетения, като се свързват с оплакването на този касатор, че съдът не е взел предвид всички обстоятелства като характер на отношенията между загиналия и близките му приживе, „причинените морални и психически страдания, осакатявания, възрастта на правоимащите и техния починал близък и не на последно място – социално-икономическата конюнктура и икономическите условия на живот към даден период от време, стандарта на живот към този период и установената съдебна практика при подобни случаи към 2020г.“.
Не се установява при определяне на размерите на дължимите на Шинка Б. и Б. Б. обезщетения за причинените им от смъртта на техния съпруг и баща неимуществени вреди съставът на въззивния съд да се е отклонил от установената и цитирана по-горе съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 271-чл. 273 ГПК. В мотивите на решението си същият е изследвал всички доказани по делото и относими към критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт обстоятелства, разяснени в ППВС №4/68г. и решенията на ВКС по чл. 290 ГПК. Изложил е конкретни съображения защо приема, че определените от първоинстанционния съд обезщетения от 190 000 лв. за ищцата и до 120 000 лв. за ищеца отговарят на принципа за справедливост, като адекватни на претърпените от тях душевни страдания от загубата на техния близък. Съобразил е в мотивите си както степента на близост между загиналия и преживелите го негови родственици, установена от свидетелските показания, така и тяхната възраст, интензивността и продължителността на търпените от тях страдания по повод загубата /включително е обосновал по-високия размер на обезщетение за съпругата с извънредните и трайни последици от събитието върху психическото й състояние, установени с медицински документи и експертиза/. Съдът е отчел като самостоятелен критерий, в съответствие и с практиката на ВКС, и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, съобразявайки конкретните икономически условия в страната към този релевантен момент, които е преценявал както с оглед установената за страната минимална работна заплата, така и с оглед нивата на застрахователни покрития, установени от законодателя. С редица служебно известни на настоящия съдебен състав решения на ВКС /решение по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., решение по т. д. № 1948/2013 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 2974/2013 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 2143/2014 г., І т. о. , решение по т. д. № 2908/2015 г., І т. о. и др./ се приема, че застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий при определянето на самото обезщетение за неимуществени вреди, а са само ориентир, от значение за преценката на обективния икономически критерий, който съставът по настоящото дело е съобразил и отчел. При наличието на релевантна практика на ВКС, с която дадените от въззивния съд разрешения на двата въпроса кореспондират, не може да приемат за обосновани поддържаните с тях допълнителни предпоставки за достъп както по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, така и тази по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
В изложението към жалбата си срещу въззивното решение касаторът се позовава и на разпоредбата на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК, като твърди наличие на очевидна неправилност на същото в обжалваната от него част. Приложението на това основание не е обосновал със съответни твърдения, а е изтъкнал общо оплакване за завишеност на присъдените обезщетения при неотчитане на всички критерии за справедливост. Доколкото въвеждането от законодателя на понятието „очевидна неправилност“ на въззивния акт като самостоятелен критерий, подлежащ на преценка във фазата за произнасяне по допускането на касационното обжалване, предпоставя доводи за наличие на явна, установима при пръв прочит на решението неправилност /например когато е приложена отменена правна норма или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика/, които са различни от изложените в касационната жалба основания за касиране на решението, липсата на изложени аргументи от такъв характер, които да биха могли да бъдат споделени, не позволява на състава да формира извод за наличие на сочената предпоставка за извършване на селекцията.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №328/25.09.2024 г. по в. т.д.№320/24 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: