ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1864
[населено място],11.06.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1562 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „С. Т. П. АД срещу решение № 24 от 13.02.2024 г. по в. т.д. № 196/2023 г. на Апелативен съд – В. Т. С него е потвърдено решение №260007 от 19.06.2023г. по т. д. №101/2020г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е отхвърлен искът на касатора срещу „Уолтопия“ АД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 525 639, 95 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, претендирана въз основа на уговорка по три сделки за учредяване право на строеж (нот. акт № 5, том I, peг. № 1854, дело №5/2014г. от 28.03.2014г. на нотариус с peг. № 375 от регистъра на НК; нот. акт №33, том I, peг.№7965, дело № 31/2014г. от 19.12.2014г. на нотариус с peг. №375 от регистъра на НК и нот. акт №22, том I, peг. № 3143, дело №21/2016г. от 28.07.2016г. на нотариус с рeг. №375 от регистъра на НК), с която е поето задължение за заплащане на припадаща се част от таксите за управление и поддръжка на инфраструктурата и общите части на „Научно-технологичен парк“, дължими за 2017, 2018, 2019 и 2020 година, както и предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 525 639,95 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, претендирана като сума, с която ответното дружество се обогатило за сметка на ищеца, поради заплащане (извършване на разходи) от „С. Т. П. АД на припадащите се на „Уолтопия“ АД дялове от разходите по управление и поддръжка на инфраструктурата и общите части на „Научно-технологичния парк“.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Жалбоподателят поддържа, че съгласно клаузите в представените по делото нотариални актове ответникът „Уолтопия“ АД се е задължил да заплаща таксите за управление и поддръжка на инфраструктурата и общите части на терена на „Научно-технологичен парк“ – [населено място] („Парка“). Твърди, че облигационното отношение е валидно възникнало, доколкото липсват пороци във волеизявленията на страните и същите са породили правно действие, като непредставянето на вътрешните правила, съгласувани между страните, не се отразява на действителността на правоотношението. Навежда доводи, че отделни уговорки от договора следва да се тълкуват във връзка едни с други, като в процесния случай задължението за заплащане на такси за управление и поддръжка на Парка не следва да се тълкува за уговорено само в тежест на касатора. Твърди, че съдът е нарушил разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, тъй като не е изследвал действителната воля на страните и цялостното съдържание на нотариалните актове. Счита, че въззивният съд не е обсъдил всички релевантни за спора доказателства. Счита за неправилен извода на апелативния съд, че неприемането на вътрешни правила е пречка за установяване на размера на дължимата такса за поддръжка, което е основание за отхвърляне на предявения иск. Навежда доводи, че е нарушена разпоредбата на чл. 162 от ГПК, съгласно която когато искът е установен по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът е длъжен да определи размера по своя преценка или с помощта на вещо лице. Излага аргументи, че ако се приеме изводът на въззивния съд за липса на изискуемост на претенцията на договорно основание по главния иск, то единствената възможност за възстановяване на направените от касатора разходи за поддръжка е чрез иск по чл. 59 от ЗЗД. Твърди, че са налице всички предпоставки за уважаване на този иск, тъй като е установена връзката между обедняването и обогатяването, като всички разходи, поети изцяло от „С. Т. П. АД, са довели именно до отпадане или погасяване на имуществени задължения на „Уолтопия“ АД.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Зависи ли действителността на поето облигационно задължение за заплащане на такси за управление и поддръжка на общ терен, обективирано в нотариален акт, с който се учредява право на строеж, от последващи уговорки между страните във вътрешните им отношения?; 2. Обвързани ли са страните по един договор от уговореното между тях, ако след това не представят приети между тях вътрешни правила по повод вече възникнало задължение?; 3. Следва ли, когато не може да се установи размерът на дължимата такса за управление и поддръжка, да се приеме, че такава не следва да се дължи?; 4. В случай, че съдът приеме, че не е налице възникнало облигационно правоотношение, кредиторът има ли право да търси съразмерно частта за разноските, които е направил във връзка с поддръжката на общ терен, на основание чл. 59 от ЗЗД, доколкото длъжникът е спестил разходи? Твърди, че въпросите по т. 1 и т. 2 са решени в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС, формирана с Тълкувателно решение №1 от 27.04.2022г. по тълк. д. №1/2020г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №4 от 29.04.2015г. по тълк. д. №4/2014г., ОСГТК на ВКС, решение № 79 от 25.07.2012г. по гр. д. №538/2012г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 84 от 16.02.2011г. по т. д. №594/2010г. на ВКС, ТК, II т. о.; въпросът по т. 3 е решен в противоречие с решение №133 от 18.06.2014г. по гр. д.№5247/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., с решение №141 от 08.10.2015г. по т. д.№2140/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №192 от 13.10.2015г. по гр. д.№2189/2015г. на ВКС, ГК, I г. о.; а въпросът по т. 4 – в противоречие с постановките на ППВС №1/28.05.1979г., както и с практиката, намерила израз в решение №97 от 01.08.2014г. по гр. д. №1250/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 24 от 01.06.2016г. по гр. д. №2968/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 252 от 23.01.2015г. по гр. д. №2858/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. Поддържа, че въпросите по т. 3 и т. 4 са от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение.
Ответникът по касация „Уолтопия“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че ищецът „С. Т. П. АД е учредил в полза на „Уолтопия“ АД право на строеж за изграждане на административна сграда с обществени функции върху принадлежащия му терен - реална част от имот с идентификатор 68134.4081.9520, като впоследствие построената сграда след въвеждането в експлоатация е станала изключителна собственост на „Уолтопия“ АД. Констатирал е, че при сключване на договора последното дружество се е задължило да извърши за своя сметка подобрения в околосградното пространство, включително като осигури средства за изграждане на прилежащи пешеходни алеи и тротоари, път за достъп с превозни средства, открити паркоместа и зелени площи, като е безспорно между страните, че в тази част договорът е изпълнен и не е предмет на делото. Въззивният съд е установил също, че в т. 8 от нот. акт № 5, том I, peг. №1854, дело №5/2014г. от 28.03.2014г. на нотариус с peг. №375 от регистъра на НК и т. 7 от нот. акт №33, том I, peг.№7965, дело № 31/2014г. от 19.12.2014г. на нотариус с peг. №375 от регистъра на НК се съдържа уговорка, съгласно която „Уолтопия“ АД се задължава да заплаща таксите за управление и поддръжка на инфраструктурата и общите части на терена на „Научно - технологичен парк“ [населено място], съгласно общите вътрешни правила за поддръжка и управление на парка, които ще бъдат изработени и приети преди завършване и въвеждане в експлоатация на елементите на площадковата техническа инфраструктура и парка. В същите клаузи е предвидено, че таксите ще се определят по идентичен начин за всички собственици, наематели и ползватели на обекти в рамките на терена на проекта НТП на принципа на разпределение на реалните разходи за управление и поддръжка между тях и ще се дължат след въвеждането на обект „Площадкова техническа инфраструктура“ в експлоатация. Споделил е изводите на окръжния съд, че уговореното задължение за заплащане на такси е формулирано общо и не поражда дължимо за ответника поведение да престира на ищеца конкретни парични суми, както и че не е налице спестяване на разходи, за да е основателен евентуалният иск по чл. 59 от ЗЗД. Приел е, че първоинстанционният съд е установил действителната обща воля на страните чрез въведените в чл. 20 от ЗЗД критерии и правилно е формирал извода, че ответникът е поел ангажимент да участва в разпределението на икономическата тежест за заплащане на таксите за управление и поддръжка на инфраструктурата и общите части, но това разпределение ще се реализира чрез подлежащи на приемане вътрешни правила, без които за ответника не възниква конкретно задължение за плащане, както и че по пътя на тълкуването не може да бъде изменено/подменено съдържанието на договора или да бъдат създадени права/задължения за контрагентите. Счел е за неоснователно и възражението относно вътрешно противоречие в изводите на първата инстанция и неприлагане разпоредбата на чл. 162 от ГПК. Приел е, че възникването на задължението за плащане е обвързано от две условия - да е дължимо (което става с въвеждането в експлоатация на обект „Площадкова техническа инфраструктура и парк“) и да е конкретизирано - с изработване и приемане на общи вътрешни правила, т. е. без тяхното приемане не възниква задължение в тежест на ответника за заплащане на конкретни суми пари на ищеца. Аргументирал е, че обстоятелството, че правилата, визирани в договора, не са приети, не води до нищожност поради липса на основание на уговорката, а до недължимост/недоказаност на конкретното парично задължение.Изложил е мотиви, че процесната клауза, с която е поето задължението следва да се тълкува в цялост с уговорките в договора – построяване на сграда и участие в разходите за поддържане на околната среда около сградата, което не сочи на липса на основание. Приел е, че не е налице и нищожност поради накърняване на добрите нрави, тъй като договорът е сключен между търговци и дори нееквивалентност на престациите или неравноправност на клаузите не може да доведе до този порок. По отношение на евентуалния иск по чл. 59 от ЗЗД апелативният съд е приел, че не е установено обогатяване на „Уолтопия“ АД за сметка на другата страна със спестени разходи. Отчел е, че „Уолтопия“ АД е собственик на сградата, но не притежава идеални части от терена, върху който същата е построена, за да са налице „общи части“ и задължение да плаща такси за управление и поддръжка на същия. Приел е, че задължението на „Уолтопия“ АД по т. 8 и т. 7 от нотариални актове №5/2014г. и №33/2014г. е договорно, а не нормативно задължение на съсобственик, следователно без тази уговорка дружеството няма задължение да участва в поддръжката на инфраструктурата и терена на парка. Също така е посочил, че по делото не е доказано кои разходи са били необходими, нито, че ответникът е следвало да ги понесе от собственото си имущество. Навел е доводи, че на основание чл. 64 от ЗС „Уолтопия“ АД като собственик на построената сграда има право на ползване на земята, доколкото е необходимо за използването на постройката, като това не води до неоснователно обогатяване със спестяване на разходи за поддръжка на целият имот. Констатирал е, че няма данни собственикът на имота „С. Т. П. АД да е лишен от ползването му, нито „Уолтопия“ АД да го ползва извън правото си на преминаване. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че не е осъществен фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД.
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първите два въпроса от изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК не съставляват правни въпроси, доколкото не са свързани с тълкуването на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполагат преценка на доказателствата по делото и пряк отговор дали изводите на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл. 79 ал. 1 от ЗЗД са правилни. Наред с това въпросите не съответстват изцяло на изводите на въззивния съд, който не е отрекъл, че между страните са сключени валидни договори, по силата на които ответникът е поел задължение за заплащане на такси за управление и поддръжка на инфраструктурата и терена на „Научно – технологичен парк“ [населено място]. Изразеното от съда становище е, че съгласно уговореното между страните видът и размерът на дължимите такси ще бъде определен с общите вътрешни правила за поддръжка и управление на парка, като до приемането на тези правила паричното задължение не е конкретизирано. Съответно изводът му е, че не са осъществени всички предпоставки, при наличието на които се поражда задължението за заплащане на такси, а не за недействителност на правоотношението между страните или липса на облигационна връзка между тях. По тези съображения неотносимо към решаващите мотиви на въззивния съд е ТР №1 от 27.04.2022г. по тълк. д. №1/2020г., ОСГТК на ВКС, на което касаторът се позовава. Същото касае хипотезите, в които съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна. В конкретния случай доводи за нищожност на уговорката за заплащане на такси са въведени не от касатора - ищец в производството, а от ответника „Уолтопия“ АД, като са счетени за неоснователни от въззивния съд.
Не е налице и допуснато от въззивния съд противоречие с посоченото от касатора ТР №4 от 29.04.2015г. по тълк. д. №4/2014г., ОСГТК на ВКС, в мотивите на което е посочено, че договорите не могат да бъдат изменяни без взаимно съгласие на страните ако няма основания за това, предвидени в закона. Касаторът се позовава на разясненията в него с довода, че не е налице предвидено в закон основание, което да обуславя извода, че „Уолтопия“ АД не следва да изпълнява своето задължение за заплащане на такси, поради непредставяне на вътрешни правила, съгласувани между страните. Неоснователно касаторът приравнява становището на съда, че не са възникнали всички уговорени от страните предпоставки, обуславящи възникването и изискуемостта на задължението за заплащане на такси за управление и поддръжка, с изменение на сключения между страните договор. В конкретния случай въззивният съд е анализирал уговорките в т. 8 от нот. акт №5/2014г., том І, рег.№1854, дело №5/2014г. на нотариус Л. Б. и в т. 7 от нот. акт №33/2014г., том І, рег.№7965, дело №31/2014г. на нотариус Л. Б., във връзка с останалите уговорки по договорите за учредяване на право на строеж, като е отчел целта на договорите и интересите на страните по тях. Тълкуването е извършено при спазване на изяснените в практиката на ВКС критерии на чл. 20 от ЗЗД. Що се отнася до изводите, до които съдът е достигнал в резултат на тълкуването, то тяхната правилност не подлежи на проверка в производството по допускане на касационното обжалване. Изцяло в съответствие с практиката по приложението на чл. 20 от ЗЗД е и приетото от въззивния съд, че съдът не може по пътя на тълкуването да създаде липсващите в договорите правила, за които е уговорено, че ще бъдат изработени и приети преди завършване и въвеждане в експлоатация на елементите на площадковата инфраструктура и парка.
Въпросът по т. 3 от изложението също не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК – той не предполага еднозначен отговор по приложението на правна норма или правен принцип, независимо от фактическите обстоятелства по спора. Наред с това същият не отразява решаващите изводи на въззивния съд, който не е приел, че ответникът е освободен от задължението за заплащане на такси, а че същото ще се породи когато размерът му бъде конкретизиран по установения в договора ред. Неотносима към фактическите констатации на въззивния съд е цитираната от касатора практика по приложението чл. 162 от ГПК. Посочените решения касаят хипотези, в които искът е установен по основание – налице е възникнало вземане, чийто размер може да бъде установен посредством специалните знания на вещо лице, докато в случая съдът е приел, че вземането не е възникнало, защото не са конкретизирани по уговорения между страните ред видът на таксите и припадащата се част от тях, която ответникът дължи.
Четвъртият въпрос в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК също не отговаря на общия критерий за достъп до касационно обжалване, доколкото не се явява обуславящ за изводите на въззивния съд за неоснователност на иска по чл. 59 от ЗЗД. По начина, по който е формулиран, въпросът предпоставя, че между страните не е възникнало облигационно правоотношение, което не съответства на изразеното от съда становище, че между страните съществува валидно правоотношение по силата на договорите, обективирани в нот. акт №5/2014г., том І, рег.№1854, дело №5/2014г. на нотариус Л. Б. и в т. 7 от нот. акт №33/2014г., том І, рег.№7965, дело №31/2014г. на нотариус Л. Б.. Съдът изрично е посочил, че клаузите в т. 8 от нот. акт №5/2014г. и т. 7 от нот. акт №33/2014г., по силата на които ответникът е поел договорно задължение да участва в разпределението на разходи за управление и поддръжка на инфраструктурата при принципни положения/, не са нищожни поради липса на основание и противоречие с добрите нрави и съответно обвързват страните. Наред с това съдът е изложил и допълнителен аргумент относно извода си за неоснователност на иска по чл. 59 от ЗЗД, а именно, че като собственик на сграда в чужд имот, „Уолтопия“ АД има право на преминаване до сградата, но не и право на ползване върху целия чужд имот, поради което и за него не е налице спестяване на разходи за поддръжка на целия имот. Предвид липсата на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъдат обсъждани посочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 от ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280 ал. 2 предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал. 2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения /необосновано кредитиране на част от доказателствата, събрани в рамките на първоинстанционното производство, необосновано игнориране на действителната воля на страните и необсъждане на доводите на касатора/ съставляват основания за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 от ГПК, но не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал. 2 предл. 3 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 и чл. 280 ал. 2 пр. 2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация „Уолтопия“ АД следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 14 460 лв. с ДДС, уговарянето и заплащането на които се установява с представените по делото договор за правна защита и съдействие от 13.01.2021г., фактура №4522/18.06.2024г. и преводно нареждане от 11.07.2024г.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 24 от 13.02.2024г. по в. т.д. №196/2023г. на Апелативен съд – В. Т.
ОСЪЖДА „СОФИЯ ТЕХ ПАРК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ет. 2, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, да заплати на „УОЛТОПИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], сумата от 14 460 лв. /четиринадесет хиляди четиристотин и шестдесет лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.