ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1855

Гр. С., 11.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: А. Б. ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 7/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Я. И. Ц. от [населено място], чрез особен представител адвокат Д. Ц. срещу решение № 4619 от 31.07.2024 г. по в. гр. дело № 9222/2022 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, IV-В състав, с което е потвърдено решение № 20034412 от 09.05.2022 г. по гр. дело № 18561/2021 г. на Софийски районен съд, допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 20045172 от 29.06.2022 г. по същото дело, и Я. И. Ц. е осъден да заплати на „Д. Застраховане“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 400 лв., представляваща направените във въззивното производство разноски.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът е осъден да заплати на ищцовото застрахователно дружество на основание чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ сумата 20 000 лв., част от сума с общ размер 63 054, 62 лв., представляваща изплатено от застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите обезщетение за вреди от пътно–транспортно произшествие, причинено от ответника на 19.08.2015 г. при управление на автобус „Р. М. с рег. [рег. номер на МПС] , собственост на ЕТ „П. П.“, без свидетелство за управление, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 г. до окончателното й плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 420 лв. – разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд в нарушение на критерия за справедливост, икономическата конюнктура в страната, при несъобразяване с нивата на застрахователните лимити и неотчитане на установени обстоятелства е определил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че е пасивно легитимиран да отговаря по предявения срещу него обратен иск поради това, че не е изпълнено предвиденото в чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ основание – да е управлявал моторно превозно средство без свидетелство за управление. Поддържа, че липсата на свидетелство за управление на МПС по смисъла на чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ не е равнозначно на липса на конкретна категория за управление на МПС, каквато е твърдяната от застрахователя хипотеза.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът при определяне на обезщетение за неимуществени вреди да анализира и съпостави всички задължителни критерии по приложението на чл. 52 ЗЗД с установените по конкретното дело обстоятелства?

2. Как се тълкува разпоредбата на чл. 274, ал. 2 КЗ, обуславяща правото на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на регресен иск срещу деликвента?

Касаторът поддържа, че първият въпрос от изложението е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1975 г., както и с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, II т. о. по: т. д. № 705/2011 г., т. д. № 211/2009 г., т. д. № 1948/2013 г., т. д. № 795/2008 г., т. д. № 1197/2021 г., определение по гр. д. № 4694/2022 г., т. д. № 1896/2014 г., т. д. № 1781/2018 г., т. д. № 236/2018 г., т. д. № 50179/2016 г., т. д. № 612/2021 г., т. д. № 1197/2021 г., т. д. № 2403/2020 г. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът излага и доводи за очевидна неправилност на решението на въззивната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./.

Ответникът „Д. Застраховане“ АД оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките по чл. 280 и чл. 281 ГПК, тъй като касаторът не е посочил пороци на въззивното решение, които да обусловят неговата отмяна. Излага доводи, че решението е постановено в съответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и е съобразено с установената съдебна практика на ВКС, както и че изводът на въззивния съд за наличие на основанието по чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ е правилен. Претендира присъждане разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, предвиден в чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното:

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният от „Д. Застраховане“ АД против Я. И. Ц. иск по чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./, въззивният съд е приел, че са доказани елементите от фактическия състав на чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ - валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, осъществен деликт от застрахованото лице, липса на свидетелство за управление на МПС, плащане на застрахователното обезщетение от ищеца – застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на увреденото лице. Въз основа на това е стигнал до извод, че за ответника Я. Ц. е възникнало задължение да заплати на застрахователя претендираната с иска сума, представляваща изплатено обезщетение на Д. С. Г. за вреди от пътно–транспортно произшествие, причинено от ответника по иска на 19.08.2015 г. при управление на автобус без необходимото свидетелство за правоуправление – категория „Д“.

Възивният съд е приел за неоснователно възражението, че ответникът Я. И. Ц. /настоящ касатор/ не е пасивно легитимиран по предявения срещу него обратен иск, като е съобразил безспорното по делото обстоятелство, че между застрахователното дружество и собственика на управляваното от Я. Ц. МПС в деня на произшествието е налице валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и се е позовал на разпоредбата на чл. 257, ал. 2 КЗ /отм./, съгласно която застраховано лице е не само собственикът на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, но и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание.

Доводите на ответника по иска, че нормата чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ обхваща единствено хипотезата, при която водачът изобщо не притежава свидетелство за управление на МПС, също са приети за неоснователни по съображения, изводими от разпоредбата на чл. 150а ЗДвП, че за управление на автобус е необходимо притежание на свидетелство за управление от категория „Д“, като липсата на такова също попада в приложното поле на чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г. и множество решения на ВКС, част от които са посочени от касатора, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредения и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение съобразно правомощията, предвидени в чл. 272 ГПК, като по този начин ги е направил свои собствени, отчел е вида на причинените вреди, степента и продължителността на болките и страданията, възстановителния период и перспективите за окончателно оздравяване.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при определяне на размера на обезщетението. В конкретния случай въззивната инстанция, като е съобразила, че пътно-транспортното произшествие и вредите са причинени на увреденото лице на 19.08.2015 г., не е допуснала нарушение на константната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по втория материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същият не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК поради това, че е формулиран много общо, без отчитане на конкретния случай. С въведените в т. 2 от изложението доводи касаторът изразява несъгласието си с извода на въззивния съд за основателност на иска по чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ поради липса на свидетелство за управление на МПС от съответната категория. Несъгласието на касатора с направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ТЗ.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Поради липса на твърдените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба /ищец/ направените разноски за касационното производство в размер 500 лв., представляващи платено възнаграждение за особен представител на касатора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК - възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство в размер 300 лв., а на основание чл. 77 ГПК по сметка на ВКС държавна такса в размер 30 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4619 от 31.07.2024 г. по в. гр. д. № 9222/2022 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, IV-В състав.

ОСЪЖДА Я. И. Ц. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. Г, ет. 4, ап. 12 да заплати на „Д. застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 500 лв. /петстотин лева/, представляващи направени разноски за касационното производство - платено възнаграждение за особен представител на касатора, и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв. /триста лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

ОСЪЖДА Я. И. Ц. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. Г, ет. 4, ап. 12 да заплати по сметка на Върховен касационен съд на Р. Б. на основание чл. 77 ГПК сума в размер 30 лв. /тридесет лева/ - държавна такса за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.