ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3201

София, 19.06. 2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева ч. гр. дело № 1591 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. Т. Т., приподписана от адв. Е. П., против определение № 1971/31.01.2025 г. на Софийски градски съд, постановено по в. ч.гр. д. № 5826 по описа за 2024 г., с което е оставена без уважение частна жалба вх. №125258 от 16.04.2024 г. от Д. Т. Т. срещу определение № 13709 от 28.03.2024 г., постановено по гр. д. № 55096/2023 г. на Софийски районен съд, с което е върната като нередовна, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, подадената искова молба с вх. № 277961/06.10.2023 г. и е прекратено производството по делото.

Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 1 и на ал. 4 ГПК.

За да потвърди обжалваното определение за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: производството по гр. д. № 55096/2023 г. по описа на Софийски районен съд, е образувано по искова молба от Д. Т. Т. срещу Административен съд София - град, за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди в общ размер на 36 000 лв.; в исковата молба е изложено, че с разпореждане № 6067/17.07.2023 г., постановено по адм. дело № 6644/2023 г. на АССГ, за пореден път му се отказва достъп до правосъдие и се погазва Конституцията, ЗОДОВ и ЕКЗПЧОС; с разпореждане № 23953 от 13.02.2024 г., постановено по гр. д. № 55096/2023г. първоинстанционният съд е дал подробни и ясни указания до ищеца за отстраняване на нередовности на исковата молба – да посочи конкретно от кои/какви действия или бездействия на ответника счита, че произтичат претендираните вреди; да посочи поотделно размерите на предявените искове за обезщетение на претърпените имуществени и неимуществени вреди; времевия период, за които същите се претендират и да уточни периода на претендираната лихва за забава; с молба с вх. № 91796 от 20.03.2024 г., ищецът Д. Т. Т., е посочил, че разпореждането е „малоумно“ и сочените разпоредби не съществуват в ГПК („чл. 127, т. 4 и т. 5“); с определение № 13709 от 28.03.2024 г. първоинстанционният съд е върнал исковата молба поради неизпълнение на дадените указания и е прекратил производството по делото. На основание чл. 272 ГПК, въззивният съд е препратил към мотивите на СРС, като е изложил и допълнителни съображения, че видно от обстоятелствената част на исковата молба и приложените доказателства, предявените искове са такива за присъждане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди в общ размер на 36 000 лв., като ищецът не е посочил поотделно размера на всеки иск, което води до невъзможност да се определи родовата подсъдност; относно искането за отвод на съдията от първоинстанционния съд, е посочил, че въззивният съд не разполага с правомощия да отведе същия; констатирал е, че депозираната на 20.03.2024 г. от ищеца молба е действие, което е нередовно по смисъла на чл. 100а ГПК, но доколкото същата е подадена в производство по отстраняване на нередовности на исковата молба по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, вр. чл. 101, ал. 1 ГПК, е приел, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 101, ал. 2 ГПК; посочил е, че с частната жалба ищецът не сочи обстоятелства, които да конкретизират исковата молба, а изразява недоволство от съда в цялост и по този начин исковите претенции са останали неясни и неконкретизирани; С оглед изложеното, въззивният съд е формирал извод, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е върнал исковата молба поради неизпълнение на дадените указания за отстраняване на констатираните нередовности.

С частната си жалба Д. Т. се е позовал на нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, без посочване на кой от трите допълнителни критерии се иска допускане на касационно обжалване, като е формулирал следните въпроси: 1/ Оценката на описанието на обстоятелствата, на които се основават исковете по ЗОДОВ на гражданите срещу държавата, по кой критерий трябва да се извършва от съдилищата по отношение на чл. 100а, ал. 1 ГПК и в тази връзка какъв е обхвата на приложното поле на ал. 2 на чл. 100а ГПК по отношение на горното и във връзка с практиката на СЕС по чл. 11, чл. 20, чл. 21 и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и практиката на ЕСПЧ по чл. 6, чл. 10 и чл. 14 от Конвенцията – ЕКЗПЧОС; 2/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, длъжни ли са българските съдилища безпрекословно да спазват основния правен принцип за забрана за отказ от правосъдие; 3/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, длъжни ли са съдилищата в РБ безпрекословно да спазват императивно установената в ЗОДОВ родова компетентност или всеки районен съд като СРС може да съди всеки административен съд като АССГ, както е в настоящия казус; 4/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, задължени ли са съдилищата да изпращат исковете на ищците по ЗОДОВ на родово компетентния съд, както е разпоредено в ЗОДОВ или не; 5/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, какви са пречките за валидното упражняване на правото на иск пред съда или то е неотменимо изконно право; 6/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, длъжен ли е въззивен съд като СГС да разпореди на първоинстанционния съд да изпрати иск по ЗОДОВ на родовокомпетентния според ЗОДОВ съд; 7/ Допуска ли практиката на ВКС по искове срещу държавата и в частност срещу съдилища, решаващият съд да може да тълкува свободно разпоредбите на процесуалния закон относно редовността на исковете или съдилищата са ограничени от конкретно разписаните правни норми на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 и двата във връзка с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК; 8/ Каква е европейската съдебна практика и в частност на ЕСПЧ и СЕС по отношение на свободата на изразяване и на правото на лични убеждения в съдебни искове срещу държавата и как трябва тя да се прилага в България според ВКС; 9/ Възможно ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС всички съдилища с години да отказват разглеждане на искове срещу държавата под предлог – нередовност на исковете, както е в настоящия казус и възможно ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС да се отказва достъп до правосъдие, заради нередовност на иск; 10/ Нарушение ли е на практиката на ЕСПЧ и СЕС Тълкувателното решение на ВКС, с което той си е помислил, че се е самоосвободил от отговорност пред тях по недопуснати до касационно обжалване жалби; 11/ Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато ВКС не уведомява жалбоподателя на касационни и частни жалби, че те не са допуснати до касационно обжалване и вследствие на това жалбоподателите са пропуснали сроковете за търсене на обезщетение пред европейските съдилища по правата на човека; 12/ Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато съдилищата в Р. Б. ми налагат политическа цензура и директна омерта по обществено политически въпроси, пряко касаещи обстоятелствата, на които се базират исковете ми по ЗОДОВ срещу държавата и нейните съдилища; 13/ Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато ВКС на Р. Б. откаже да допусне до касационно обжалване – жалба срещу многократен отказ от правосъдие на всички останали по-долустоящи от него съдилища;

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалваното решение. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

От обстоятелствената част на изложението на частния жалбоподателят, съставът на ВКС намира, че може да бъде обобщен и конкретизиран процесуалноправния въпрос дали преценката на съдилищата за редовността на исковите молби по ЗОДОВ, с които са сезирани, следва да бъде законосъобразна и дали в противен случай те не засягат правата на ищците. Така повдигнатия въпрос е обуславящ, тъй като е решаващо произнесен от въззивния съд, но видно от изложените мотиви в обжалваното определение, съдът е извършил преценка за наличието на предпоставките, при които исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, като е приел че указанията на първоинстанционния съд са законосъобразни – ясни, първи и съответстващи на закона и са били са надлежно съобщени на ищеца, но с представената от ищеца молба от 20.03.2024 г. тези указания не са били изпълнени. Посочил е, че макар и последната да представлява действие, което е нередовно по смисъла на чл. 100а ГПК, доколкото молбата е депозирана в производство по отстраняване на нередовности на исковата молба, нормата на чл. 101, ал. 2 ГПК е неприложима. При тези мотиви и доколкото с частната жалба до въззивния съд ищецът не е посочил обстоятелства, които да конкретизират исковата му молба, въззивният съд е приел, че обжалваното пред него определение за връщането й, се явява правилно. Така формираният извод на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС по приложението на нормата на чл. 129, ал. 3 ГПК, а частният жалбоподател не е посочил практика на ВКС, на Конституционния съд и на СЕС в противоположен смисъл, т. е. с изложението не е осъществено някое от основанията за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че въззивният съд не е разглеждал спора по същество, не е постановявал решение и не е извършвал преценка на доказателствата, а е потвърдил акт за връщане на исковата молба, поради което не е формирал изводи дали сезираният съд може да разрешава спор, по който ответник е самият той.

Не се разкрива и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - „очевидната неправилност“, която съгласно практиката на ВКС се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият извод на въззивния съд, че в конкретния случай са налице предпоставките на чл. 129, ал. 3 ГПК, не противоречи на закона и на установената съдебна практика.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1971/31.01.2025 г. на Софийски градски съд, постановено по в. ч.гр. д. № 5826 по описа за 2024 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: