ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3403

София, 27.06.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 04.06.2025 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 4076/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на К. П. П., чрез адв. М. С., срещу решение № 129 от 12.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 187/2024 г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което е потвърдено решение № 540 от 11.12.2023 г., постановено по гр. д. № 95 по описа за 2023 г. на Районен съд - Габрово, с което са отхвърлени исковете на К. П. П. срещу „Д. С. ЕООД и „Цочева“ ЕООД за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят сумата 10 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди поради злоупотреба с личните му данни и сумата 10 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди поради уронване на доброто име и достойнството му чрез коментари в социалните мрежи, както и е отхвърлен искът на К. П. П. срещу „Д. С. ЕООД за сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди поради незаконосъобразното му заснемане.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен процесуалноправният въпрос за приложението на чл. 146, ал. 2 ГПК, по който се поддържа противоречие с решение № 98 от 09.05.2012 г. по гр. д. № 318/2011 г. на ВКС, IV г. о.

От ответника по жалбата „Д. С. ЕООД, чрез адв. А. И., е постъпил писмен отговор, с който е оспорена касационната жалба и се твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

От ответника по жалбата „Цочева“ ЕООД, чрез адв. Д. К., е депозиран писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ищец по делото срещу въззивно съдебно решение, постановено по искове с цена над 5 000 лв. всеки от тях.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че производството по гр. дело № 95/2023 г. на Районен съд – Габрово е образувано по предявените от К. П. П. искове срещу „Д. С. ЕООД и „Цочева“ ЕООД за солидарно заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, настъпили вследствие злоупотреба с личните му данни и поради уронване на доброто му име и достойнство чрез коментари в социалните мрежи, както и иск срещу „Д. С. ЕООД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди поради незаконосъобразното му заснемане. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че „Д. С. ЕООД стопанисва ресторант „Рест” в гр. Габрово, а счетоводното обслужване на дружеството се осъществява от „Цочева” ЕООД. През пролетта на 2021 г. след проведено интервю, Д. С. решил да назначи ищеца на позицията „работник – кухня“. Ищецът предоставил своите лични данни и необходимите документи за изготвяне на трудов договор, в това число и декларация - съгласие за обработка на лични данни чрез автоматизирани системи и/или на хартия, във връзка с подаване на документи за сключване на трудов договор, както и други документи във връзка с бъдещото трудовото правоотношение. На 20.03.2021 г. в ресторант „Рест“ Д. С. се срещнал с ищеца и му предоставил за подпис предварително изготвен и подписан от работодателя трудов договор № 2/20.03.201 г. Не е спорно по делото, че „Цочева“ ЕООД е изготвило документите във връзка с трудовото правоотношение с ищеца. Ищецът не подписал договора, а го взел задно с другите документи, приложени в досието, за да се запознае с тях вкъщи. Независимо че договорът не бил подписан от работника, на същата дата работодателят го регистрирал в НАП. На 22.03.2021 г. ищецът започнал да осъществява трудовите си функции в ресторант „Рест“, без да му бъде връчено уведомлението по чл. 62, ал. 3 от КТ. Въпреки напомнянията от служители на ресторанта той не представил подписан трудов договор и останалите документи.

Прието е за установено също, че от 23.03.2021 г. в изпълнение на заповед на Министъра на здравеопазването ресторантът престанал да приема клиенти и до 10.04.2021г. голяма част от персонала на заведението, включително ищецът, били в неплатен отпуск. След като ресторантът възобновил работа, ищецът отработил пълен работен ден, отново без да представи подписани от него документи. На 12.04.2021 г. трудовото правоотношение било прекратено. За времето, през което ищецът упражнявал трудовите си функции, в ресторанта е осъществявано видеонаблюдение чрез камери, като още при влизане в обекта е налице обозначителна табела, указваща това.

Съдът е посочил, че свидетелят И. Ц. /приятел на ищеца/, е заявил, че не е виждал в социалните мрежи публикации и коментари по повод К. П., нито ищецът е споделял с него за такива. От показанията на свидетелката Д. Н. – салонен управител в ресторант „Рест“ , е установено, че в социалните мрежи е създадена група на ресторанта, на която тя е един от администраторите. В тази група са публикувани коментари от страна на ищеца, които съдържали заплахи, затова тя го блокирала, но не е отговаряла на коментарите му.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е счел, че не е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по първия иск, защото обработването на личните данни на ищеца от ответниците не е противоправно. Съдът е изложил мотиви, че съгласно чл. 6 от Общия регламент относно защитата на данните /ОРЗД/, обработването на лични данни е законосъобразно, само ако и доколкото е приложимо поне едно от следните условия: a) субектът на данните е дал съгласие за обработване на личните му данни за една или повече конкретни цели; б) обработването е необходимо за изпълнението на договор, по който субектът на данните е страна, или за предприемане на стъпки по искане на субекта на данните преди сключването на договор; в) обработването е необходимо за спазването на законово задължение, което се прилага спрямо администратора. В преамбюла на Регламента изрично е посочено, че правото на защита на личните данни не е абсолютно право, а трябва да бъде разглеждано във връзка с функцията му в обществото и да бъде в равновесие с другите основни права съгласно принципа на пропорционалност. Обработването на данни следва да е законосъобразно, когато то е необходимо в контекста на договор или при намерение за сключване на договор, а когато обработването се извършва в съответствие с правно задължение, наложено на администратора на лични данни, или когато обработването е необходимо за изпълнението на задача от обществен интерес или при упражняване на официални правомощия, за обработването следва да има основание в правото на Съюза или в правото на държава членка. В случая ищецът е предоставил доброволно личните си данни на Д. С. ЕООД с цел сключването на трудов договор. Работодателят е изготвил такъв, подписал го е и го е предал на ищеца за подпис, но той него е подписал, като се е явявал на работа и е полагал труд, поради което за дружеството е възникнало законово задължение по чл. 62, ал. 5 КТ да изпрати уведомление до НАП и дружеството го е изпълнило. Съдът е посочил, че съществуването на трудовото правоотношение е установено и от Главна инспекция по труда с писмо от 05.07.2021 г., като дружеството доброволно е изпълнило задължението си да го обяви пред НАП, поради което липсва нарушение по чл. 6, § 2, б. б от ОРЗД - данните на ищеца да са обработени последващо за друга цел, различна от тази, за която са събрани. Освен това, въззивният съд е намерил, че не е установено по делото ищецът да е претърпял неимуществени вреди в резултат от извършените действия по обработка на личните му данни по повод сключването на трудовия договор.

Въззивният съд е стигнал до извода, че не е осъществен фактическият състав на непозволено увреждане и във връзка с осъществяваното видеонаблюдение в ресторанта, тъй като не е налице противоправно поведение от страна на дружеството – работодател. Приел е, че в чл. 24 от Закона за частната охранителна дейност е предвидено, че охраната на обекти - недвижими имоти е дейност по осигуряване на пропускателен режим в охранявания обект, по опазване на телесната неприкосновеност на физически лица, пребиваващи в обекта и физическа защита от противоправни посегателства на имуществото, находящо се в него, както и по тяхното предотвратяване, като тази охрана може да включва и извършване на видеонаблюдение при спазване на изискванията за защита на личните данни. Според преамбюла на ОРЗД законните интереси на даден администратор, включително на администратор, пред когото може да бъдат разкрити лични данни, или на трета страна, могат да предоставят правно основание за обработването на лични данни, при условие че интересите или основните права и свободи на съответния субект на данни нямат преимущество, като се вземат предвид основателните очаквания на субектите на данни въз основа на техните взаимоотношения с администратора. Такъв законен интерес може да е налице, когато например между субекта на данни и администратора съществува определено взаимоотношение, например когато субектът на данни е клиент или подчинен на администратора. Съдът е приел, че в случая за „Д. С. ЕООД като собственик на ресторант е налице законен интерес от обработването на лични данни посредством видеонаблюдение, с цел осъществяването на контрол на достъпа в работните помещения на заведението за опазване на общественото здраве и на имуществото, контрол за спазване на работното време и трудовата дисциплина и осигуряване на физическата безопасност на територията на обекта. За субектите на данни следва да са налице основателни очаквания, че данните им ще бъдат обработени чрез видеонаблюдение, като личните им права и свободи нямат преимущество пред законния интерес на администратора. С оглед на това, въззивният съд е приел, че организираното видеонаблюдение на територията на ресторант „Рест” е в съответствие със законовите изисквания и няма противоправен характер. Посочил е, също, че не са събрани доказателства и за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на това, че е бил обект на видеонаблюдение в ресторанта.

Въззивният съд е счел за неоснователен и третия предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди поради уронване на доброто име и достойнството му чрез коментари в социалните мрежи, тъй като не са събрани никакви доказателства, от които да се установи осъществяването на това деяние от страна на служители на работодателя.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Поставеният въпрос за приложението на чл. 146, ал. 2 ГПК не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото той не е във връзка с решаващите мотиви на съда, които са, че в случая не е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане, тъй като изобщо не е установено противоправно поведение от страна на ответниците. Въпросът е относим към допълнително изложените от съда съображения, че освен че не е налице първата предпоставка от фактическия състав на непозволеното увреждане, то по делото не е доказано и че ищецът е претърпял неимуществени вреди в резултат от действията на ответниците. След като основният мотив на съда е, че липсва противоправно деяние от страна на ответниците, то и отговорът на въпроса за приложението на чл. 146, ал. 2 ГПК, обоснован с доводи, че въззивният съд не е отстранил пропуска на първоинстанционния съд да му укаже, че не сочи доказателства в подкрепа на твърденията си за претърпените вреди, не е от обусляващо значение за крайния изход от спора и по него не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираното от касатора решение № 98 от 09.05.2012 г. по гр. д. № 318/2011 г. на ВКС, IV г. о. В това решение е прието, че в първото заседание по делото в общия исков процес, след доклада, съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства – чл. 146, ал. 2 ГПК. Това са всички факти, от които произтичат претендираните права и възражения, които съдът включва в доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК. Кои са фактите съдът определя от твърденията на насрещните страни въз основа на правната квалификация на всички права, претендирани от ищеца и насрещните права и възражения на ответника. Когато съдът, в нарушение на задълженията си по чл. 146, ал. 2 ГПК не е указал на страните за кои от твърдяните факти не сочат доказателства, процесуалният закон предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и във въззивното производство. В тази хипотеза са налице предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК – при своевременно заявено искане за това, въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата, които не са били събрани поради допуснати процесуални нарушения в първоинстанционното производство. В случая К. П. не е изложил твърдения във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, както и не е направил искане за събиране на доказателства за установяване на претърпените от него вреди. Напротив, релевирал е единствено доводи, че не той следва да доказва наличието на претърпени вреди, а цялата доказателствена тежест е на ответните страни – да докажат законосъобразната обработка на лични данни.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на „Цочева“ ЕООД следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1200 лв.

Разноски в полза на „Д. С. ЕООД не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 129 от 12.06.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 187/2024 г. по описа на Окръжен съд– Габрово.

ОСЪЖДА К. П. П. да заплати на „Цочева“ ЕООД с ЕИК: 107520780 на основание чл. 78 ГПК сумата 1200 лв. /хиляда и двеста лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.