ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3531
София, 07.07.2025 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 4494 по описа за 2024г. взе предвид следното:
Производството е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ от М. М. И., чрез адвокат М. С., срещу въззивното решение на Апелативен съд – София №671/05.06.2024г. по в. гр. д. №3163/2021г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, и необоснованост.
Насрещната страна К. В. К. (наследник по закон на С. Е. И., поч. на 23.07.2024г., конституирана с определение №2553/10.10.2024г. по в. гр. д.№3163/2021г. на СГС) с писмени отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез адвокат Д. Х., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационното обжалване, тъй като при разглеждане на делото не са допуснати процесуални нарушения, а поставените въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсва основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и поради очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.
2/ касационна жалба от Е. Е. И., чрез адвокат П. С., срещу въззивното решение на Апелативен съд – София №671/05.06.2024г. по в. гр. д. №3163/2021г.
В жалбата са изложени доводи за очевидна недопустимост на обжалваното решение, постановено в противоречие с действащото законодателство и практиката на ВКС.
Насрещната страна К. В. К., редовно призована, не е депозирала писмен отговор и не изразява становище по жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивното решение е постановено по реда на чл. 218з от ГПК (отм.), след отменителното решение № 60211/07.10.2021г. по гр. д. №2913/2020г. на ВКС, ІІІ г. о. и връщане на делото за разглеждане от друг състав на съда по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, с указания за конституиране на М. М. като страна в производството и извършване на процесуалните действия с нейно участие.
Със същото въззивният съд развалил, договора за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент, находящ се на целия първи (партерен) етаж в жилищна сграда с административен адрес [населено място], [улица], със застроена площ от 146,47 кв. м., ведно със зимнични помещения № 4 и № 5 и тавански помещения № 1, № 4, № 5, ведно с 54,4/100 ид. части от общите части на сградата и 48/100 ид. части от урегулирания поземлен имот, в който е изградена сградата, сключен с нотариален акт № 138 т. I, рег. № 13921, дело № 130/2002 г. на нотариус С. К., рег.№ 270 от НК, район на действие СРС, между Е. Е. И., като продавач, действаща чрез пълномощника си Е. Е. И. и Е. Е. И. и М. М. И., като купувачи, на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД.
В изпълнение на дадените от касационния съд указания, при новото разглеждане на делото, с определение от 28.10.2021 г., съдът конституирал М. М. И. като ответник и въззивник в производството, дал възможност на страната да изрази становище по предявения иск и дали желае повтаряне на извършените без нейно участие процесуални действия.
Въз основа на направеното искане от ново конституираната страна, въззивният съд повторил извършените процесуални действия, като: приел писмените доказателства; открил производство по оспорване на споразумение от 21.02.2001 г. и разписка от 11.01.2002 г. (л. 247 и 248 от гр. д. № 1102/2002 г. на СГС, ГО, 1 състав, приложени и на л. 98 и 99 от гр. д. 3256/2017 г. на САС) относно подписа на Е. Е. И.; допуснал повторно изслушване на вещите лица К. В. И., В. Д. Б., В. В. Ц. и преразпит на свидетелите Ж. К. М.-Н. и Ц. С. С..
С обжалваното решение, въззивният съд приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: С договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 138 т. 1, рег. № 13921, н. д. №130/2002 г. на нотариус С. К., рег.№ 270 от НК, район на действие СРС, Е. Е. И., чрез пълномощника си Е. Е. И., прехвърлила на Е. Е. И. собствения си подробно описан недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], за сумата от 85 039,10лв. Договорът бил сключен по време на брака на купувача Е. Е. И. и М. М. И..
Съдът констатирал, че ищцата Е. Е. И. починала в хода на производството, на 27.04.2005 г. и била заместена от нейния правоприемник – С. И. Д., въз основа на универсално саморъчно завещание от 22.10.2002 г. Приел, че с влязлото в сила решение по гр. д. № 9303/2020 г. на Софийски градски съд били отхвърлени исковете на Е. И. срещу С. Д. за оспорване на съставеното в нейна полза универсално завещание от 22.10.2002 г. от Е. Е. И..
Посочил, че в хода на производството Е. И. представил завещание от майка си Е. И. в своя полза от 15.04.2005 г. Същото било оспорено с предявения иск по гр. дело № 1102/2002 г. на Софийски градски съд. С постановеното по него и влязло в сила решение била призната нищожността на саморъчното завещание на Е. И. от 15.04.05 г., направено в полза на Е. И..
Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод, че въпросът за активната легитимация на С. Д., като наследник на починалата ищца Е. Е. И., бил разрешен със сила на пресъдено нещо между страните в производството, поради което не подлежал на повторно разглеждане.
По наведените възражения за недопустимост, въззивният съд приел, че е надлежно сезиран с иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, по следните съображения: Искането за изменение на иска, обективирано в молбата на адвокат Х., пълномощник на С. Д. (л. 80 от гр. д. №1102/2002 г. СГС) било процесуално допустимо, като направено преди даване ход на делото и преди първото по делото заседание. Изложил, че предметът на производството бил съобразен с решение № 60211/07.10.2021 г. по гр. д. 2913/2020 г. на ВКС, III г. о., което било задължително за въззивния съд.
По същество на спора, съдът посочил, че за уважаване на иска за разваляне на процесния договор за покупко-продажба, следва да бъде установено неизпълнение на поетите от ответника задължения по него, резултат от причина, за която той отговаря.
Въз основа на тези принципни съображения, съдът посочил, че в процесния договор било постигнато съгласие за продажба на собствения на Е. Е. И. недвижим имот срещу задължението на ответника – купувач Е. И. да заплати договорената цена в размер на 85 039,10лв. Посочил, че при сключване на договора продавачът бил представляван от пълномощника си Е. И., който направил изявление от нейно име за получаване на продажната цена напълно и в брой.
Приел, че с пълномощното, въз основа на което бил сключен процесният договор, Е. И. упълномощила Е. И. (неин син) и адвокат С. заедно и поотделно да я представляват във връзка с нейни недвижими имоти, между които бил и имотът на [улица], в [населено място]. Със същото упълномощените лица били овластени да управляват, владеят и да се разпореждат едноактово под всякаква форма и чрез всякакви сделки с имотите, включително като учредяват ограничени вещни права, но изключително в интерес на представляваната, както и да договарят при тези сделки и по отношение на тези имоти сами със себе си или с лица, които представляват на основание на настоящото пълномощно или на друго основание. Съдът отбелязал, че в пълномощното липсвало овластяване на упълномощените лица да получават продажната цена по договорените сделки. С оглед на това направил извод, че дори при такова овластяване, ответникът, като купувач, дължи плащане на цената и доказване на този факт, а не установяване на отчет по мандатната сделка. Приел още, че предвид съвместяване на двете качества – продавач и купувач, изявлението на ответника И. в нотариалният акт за получаване на цената напълно и в брой, било изгодно за него, поради което заключил, че негова е тежестта за установяване на плащането по пътя на пълното и главно доказване. Развил и съображения, че при оспорване обективираното в нотариалния акт изявление за плащане и получаване на цената, верността на съдържащите се в него изявления следва да бъде преценена с оглед събраните по делото доказателства, доколкото в процесния нотариалният акт и в пълномощното за сключването му липсва изявление за получаване на продажната цена изхождащо лично от продавача Е. И..
Съдът посочил, че за установяване факта на плащането, по делото били представени споразумение от 21.02.2001 г. и разписка от 11.01.2002 г., които били оспорени относно положените от Е. И. подписи. Съдът кредитирал заключението по допуснатата пред него тройна съдебно-графологична експертиза, от което приел за установено, че подписите, поставени под споразумението от 21.02.2001 г. и под разписка от 11.01.2002 г., не били изпълнени от Е. И.. Отбелязал, че вещите лица са направили категоричен извод в заключението си, който бил аргументиран, обоснован и не бил разколебан от другите представени по делото доказателства. Отбелязал, че по подадения от адвокат С. сигнал за корупционни действия на вещите лица във връзка с изготвяне на заключението, Софийска градска прокуратура отказала да образува производство поради липса на достатъчно данни за престъпление, поради което направил извод, че не са налице пречки за кредитиране на заключението.
Въззивният съд приел още, че плащането на цената по процесния договор за покупко-продажба не се установявало и от показанията на разпитаните по делото свидетели. В тази връзка посочил, че свидетелят С. изрично заявил, че не е присъствал лично при предаване на парите на Е.. Кредитирал показанията му като последователни, от които приел, че той е бил запознат с представеното споразумение, но в него липсвало удостоверяване на плащането на цената, а само поемане на задължение за това в рамките на една година от деня на подписването му, но не по-късно от 30.02.2002 г. Съдът посочил, че показанията на свидетелката М., макар и противоречиви в определени техни части, били обективни и почивали на преките й впечатления за здравословното състояние на Е. И. и за трудните отношения между майка и син в посочения период. Приел, че същите са подкрепени от останалите събрани писмени доказателства. Направил извод, че от тези показания не може да се установи фактът на извършвани или неизвършвани плащания, както и отчитане на пари между представител и представляван по договора за покупко-продажба.
Въз основа на изложеното, съдът заключил, че плащането на цената по процесния договор за продажба не било доказано. Допълнително посочил, че изявлението на ищцата Е. И., че не е получила уговорената цена било направено още с исковата молба (подадена на 28.08.2002 г.), а ответникът оспорил това обстоятелство едва в съдебното заседание на 10.06.2014 г., когато представил споразумението и разписката. Приел, че късното представяне на доказателствата за плащане следвало да се тълкува като косвено доказателство, че същата била съставена за целите на процеса. Отбелязал, че в хода на производството не било предложено изпълнение по договора, поради което направил извод, че в продължение на 22 години ответникът е имал възможност, но не е изпълнил задължението си. Посочените обстоятелства обосновали извода на съда, че неизпълнението се дължи на причина, за която длъжникът/купувач отговаря, съобразно правилото на чл. 81, ал. 2 ЗЗД. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за разваляне на процесния договор за покупко-продажба поради виновно неизпълнение на задължението за плащане на цената за основателен.
Касаторите са навели доводи за недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустимо предявен иск.
Трайно установена е практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл. 209 от ГПК (отм.), според която решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. Разяснено е още, че предмет на делото е спорното материално субективно право /претендирано или отричано от ищеца/, очертано от основанието и петитума на иска. Задължение на страната е да посочи точно и ясно фактическите твърдения, с които обосновава наличието на твърдяното материално право, въз основа на които съдът определя правната квалификация на искането, без да е обвързан от становищата и квалификацията дадени от страните. Съдът е длъжен да разгледа и да се произнесе по предмета, с който е сезиран в исковата молба /уточнен след дадени указания/ или изменен след надлежно направено искане. Разяснено е още, че неправилната квалификация на предявеното субективно материално право от първата инстанция, сама по себе си не означава, че постановеното решение е недопустимо. То е такова, когато съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран /страни, петитум или обстоятелства, на които страната не се е позовала/. Когато съдът е разгледал въведените в производството факти, по заявения петитум и по отношение на страните в производството, не е налице произнасяне по непредявен иск, дори правната квалификация на същия да е неправилна. Неправилната квалификация може да доведе до неправилно прилагане на материалния закон, когато съдът не е определил надлежно относимата към конкретното правоотношение правна норма или до процесуално нарушение, ако поради грешната квалификация не са разгледани и обсъдени определени възражения и доказателства, приети като неотносими към определения от съда фактически състав; до неправилно разпределение на доказателствената тежест, вследствие на което определени факти и обстоятелства са останали недоказани в хода на производството, респ. до нарушено право на защита.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочените разяснения. В исковата молба, въз основа на която е образувано производството, ищцата е навела твърдения за липса на заплатена цена по сключения между страните договор за покупко-продажба („не съм получавала суми от продажбата на жилището ми“) и е отправила искане за разваляне на договора. Въведените в производството правопораждащи юридически факти обуславят правната квалификация на иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, който е бил разгледан от въззивния съд. С оглед на изложеното, не са налице основания за допускане на обжалването поради недопустимост на обжалваното решение.
Касаторът М. И. е поставила въпроси, както следва: 1/ За приложението на чл. 116 от ГПК (отм.) и допустимостта на изменението на иска, когато с искането се изменя както основанието, така и петитума на предявения иск. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №175/05.12.2011г. по т. д.№943/2010г. на ІІ т. о.; решение №142/14.01.2021г. по гр. д.№3067/2019г. на ІV г. о.; решение №244/09.02.2018г. по т. д.№ 2/2012г. на ІІ т. о.; решение №60281/21.04.2022г. по гр. д.№3512/2020г. на ІV г. о.; решение №99/01.07.2020г. по гр. д.№22/2020г. на ІІІ г. о.; и 2/ Следва ли правоприемникът да излиза извън пределите на търсената от праводателя защита? Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение №141/14.07.2016г. по гр. д.№7446/2014г. на ВКС, IV г. о.; решение №100/13.11.2017г. по гр. д.№4276/2016г. на ВКС, II г. о.
Касаторът Е. И. е поставил въпросите: 1/ Допустимо ли е обективно съединяване на искове от ищеца, посредством предявяване на нов иск във висящ процес чрез института на чл. 116 от ГПК (отм.)? Твърди, че въззивното решение противоречи на решение №473/01.06.2010г. по гр. д.№1537/2009г. на ВКС, ІV г. о. и 2/ Допустимо ли е правоприемник във висящ процес да въвежда ново спорно право? Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение №100/13.11.2017г. по гр. д.№4276/2016г. на ВКС, II г. о. и решение №175/05.12.2011г. по т. д.№943/2010г. на ВКС, II т. о.
Поставените от страните въпроси, макар и обуславящи правните изводи на въззивния съд, са обхванати от задължителните указания на ВКС по чл. 218з, ал. 1 ГПК (отм). при предходното разглеждане на делото, поради което не могат да се повдигат отново. Съгласно чл. 218и, ал. 2 ГПК (отм.) второто въззивно решение може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото.
Касаторът М. М. И. обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и по следните правни въпроси: 1/ За неблагоприятните последици на чл. 101 от ГПК (отм.) за страната, която е представила писмен документ в ксерокопие, но не е представила оригинал по искане на другата страна. Навела е довод за противоречие на решението с практиката на ВКС в решение № 95/07.05.2013г. по гр. д.№662/2012г. на II г. о.; решение №133/05.11.2010г. по т. д.№73/2010г. на I т. о.; решение №260/14.07.2010г. по гр. д.№91/2009г. Във връзка с този въпрос страната изложила твърдения, че при разглеждане на делото въззивният съд не е изискал оригинала на завещанието на Е. И. от 22.10.2022г. и протокола за обявяването му, поради което е допуснал съществено процесуално нарушение. 2/ Налице ли е нарушение на закона и противоречие със задължителната практика на ВКС при отказ на съда да задължи страната да представи оригинали на документи, от които се ползва страна и които са поискани от другата страна с оглед активната легитимация? Твърди противоречие с решение №479/30.09.2009г. по гр. д.№4953/2008г. на ВКС; решение №260/14.07.2010г. по гр. д.№91/2009г. на ВКС; решение №60283/15.03.2022г. по гр. д.№785/2021г. на ВКС, IV г. о.
Въззивният съд, на когото делото било върнато за ново разглеждане от касационната инстанция, е имал указания за конституиране на неучаствалия в производството другар на ответника (М. М. И.), както и за извършване на процесуалните действия с нейно участие. Съдът е изпълнил дадените му задължителни указания, като при повтаряне на процесуалните действия е отказал да задължи ищцата, правоприемник по завещание на починалата Е. И., да представи оригинала на съставеното в нейна полза завещание и протокола за обявяването му. Отказът бил обоснован с влязлото в сила решение по гр. д.№9303/2020г. на Софийски градски съд, с което спорът за действителността на завещанието бил разрешен със сила на пресъдено нещо. Този извод на въззивния съд е съобразен с разпоредбите на чл. 42 до чл. 44 от Закона за наследството уреждащи основанията и реда за оспорване на завещанията – само по исков ред. Ето защо, по тези въпроси не е налице посочената от касаторите допълнителна предпоставка за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В изложението на М. М. И. са поставени и въпросите: 1/ За равнопоставеността на страните в гражданския процес. Наведен е довод, че съдът следва да предостави възможност на всяка страна в производството да изрази възраженията си по доводите на другата, като в конкретния случай въззивният съд е повторил извършените преди конституирането на касатора процесуални действия само формално. Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение №219/14.02.2012г. по т. д.№837/2010г. на II т. о.; т. 17 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; 2/ При конституиране на нова страна, като необходим другар по делото, може ли да се представят доказателства и да се правят доказателствени искания, които не са нови, но са от съществено значение за разкриване на обективната истина и правилното решаване на спора? По този въпрос се претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като отговорът би довел до обективно, всестранно и точно прилагане на закона.
Тези въпроси са некоректно зададени и не са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Същите са обосновани с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол.
Касаторът М. М. И. е формулирала и въпросите: 1/ За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в с решение №15/30.01.2015г. по гр. д.№4604/2014г. на IV г. о.; решение № 12/11.02.2022г. по гр. д.№2032/2021г. на IV г. о.; решение №101/03.06.2015г. по гр. д.№1740/2014г. на I г. о.; решение №145/07.01.2019г. по гр. д.№811/2018г. на IIг. о.; решение №28/06.03.2019г. по т. д.№205/2018г. на II т. о. 2/ Допустимо ли е възприемането на косвени свидетелски показания, за да се формира вътрешно убеждение при явно зачитане на противоречията в отговорите на свидетеля. Твърди, че въпросът е по същество на спора, но е от изключително значение за развитието на правото. Наведен е и довод, че явното пристрастие на решаващия съд по отношение на свидетелските показания е основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Посочените въпроси, макар и некоректно зададени, се свеждат до следното: за задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото; за задължението на съда да обсъди събраните доказателства в тяхната цялост; да обсъди свидетелските показания, като обоснове защо кредитира част от тях, а други не и какви факти приема за установени от същите; да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата; за начина, по който може да бъде извършено доказването в производството.
Същите са принципно значими за производството и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл. 235, ал. 2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него; да обоснове защо кредитира част от свидетелските показания тях, а други не и какви факти приема за установени от същите; да изложи мотиви за обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, както и да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата.
Трайно установена е и съдебната практика, според която пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и само при косвени доказателства, когато те са несъмнено установени, достоверни и от тях може да се изведе обоснован извод за наличие на главния факт. Прието е, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на пряко, така и на косвено доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК.
В конкретния случай въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В същото съдът е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства (свидетелски показания; заключението по допуснатата експертиза, обясненията на страните, представените писмени доказателства); обосновал се е защо кредитира част от свидетелските показания, а други не, като е съобразил евентуалната заинтересованост на свидетелите, дали същите имат преки впечатления за установяваните обстоятелства, както и противоречието им с останалите доказателства, посочил е какви факти приема за установени от тях; изложил е мотиви за годността на експертизата, която кредитирал заедно с обясненията на вещите лица дадени в съдебно заседание, по вътрешно убеждение и в съвкупност с останалите доказателства. Изложил е мотиви по наведените от страните в производството доводи и възражения свързани с основателността на предявените искове. Искането за допускане на касационното обжалване отново е обосновано с несъгласието на страната с изводите на съда и преценката на доказателствата, които, както беше посочено, не съставляват основания за допускане на касационното обжалване.
Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава и липса на посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва обосновка на това основание, а именно за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване.
Последните поставени от страните въпроси, са както следва: от касатора М. М. И.: Следва ли съдът да спре процеса служебно до изясняване на наследниците по закон и изслушването на становището им? Твърди, че същият е разрешен в противоречие с решение №141/14.07.2016г. по гр. д.№7446/2014г. на ВКС, IV г. о.; решение №100/13.11.2017г. по гр. д.№4276/2016г. на ВКС, II г. о.; от касатора Е. Е. И.: Допустимо ли е конституирането на правоприемник в процеса преди произнасянето на съда по преюдициалния спор при конкуренция на правата между наследника по закон и завещание? Направил е искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Трайно установена и непротиворечива е и практиката на ВКС, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице при висящо производство по спор, който е преюдициален на този, по който производството се спира. Преюдициален е спорът, решението по който ще разреши със сила на пресъдено нещо права или факти, които са обуславящи за субективното право по спряното производство /в този смисъл е и ТР №8/2014г. на ОСГТК на ВКС и ТР №2/2019г. на ОСГТК на ВКС/. Със спирането се цели съобразяване на решението по обуславящото дело, което е от значение за правилното решаване на спора по спряното производство.
Така дадените разрешения са относими и към настоящото производство и са надлежно съобразени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Същият е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 9303/2020г. на Софийски градски съд, с което е разрешен спорът за действителността на съставеното от Е. Е. И. саморъчно завещание от 22.10.2002г., като е спрял производството по делото до приключването му с влязъл в сила съдебен акт.
Предвид изложеното, по поставените въпроси не са налице сочените от касаторите основания за допускане на обжалването в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Касаторът Е. Е. И. е направил искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК поради очевидна неправилност на решението, тъй като същото е постановено в противоречие с действащото законодателство и въведените процедури по контрол и отмяна на съдебни актове и трайно установената практика.
Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
На основание чл. 78 от ГПК и направеното искане касаторите М. М. И. и Е. Е. И. следва да бъдат осъдени да заплатят на К. В. К. сумата от 2500лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №671/05.06.2024г. постановено от Апелативен съд – София по в. гр. д. №3163/2021г.
ОСЪЖДА М. М. И., ЕГН [ЕГН] и Е. Е. И., ЕГН [ЕГН] да заплатят на К. В. К., ЕГН [ЕГН] сумата от 2500лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: