ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3588

гр. София 09.07.2025 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 20.11.2024 (двадесети ноември две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2680 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 534/02.05.2024 година, подадена от Е. И. У. и Л. Д. М., против решение № 381/20.03.2024 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 3361/2023 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е отменил изцяло първоинстанционното решение № 464/29.10.2023 на Районен съд Асеновград, четвърти граждански състав, постановено по гр. д. № 924/2022 година, като е постановил друго, с което по иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, предявен от Ж. Е. У. против Е. И. У. и Л. Д. М. е развалил сключеният с нотариален акт № , т. , рег. № , дело № 1099/2008 година на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд А., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара договор, по силата на който М. Е. У. е прехвърлила на Е. И. У. и Л. Д. М. собствеността върху / идеални части от ПИ с идентификатор № по КК на [населено място] с административен адрес на имота с К. [улица], с площ от .00 м2, територия урбанизирана, начина на трайно ползване ниско застрояване, стар идентификатор № /в кв. , парцел, при съседи и до размера от / идеални части от построената в имота сграда с идентификатор № , със застроена площ от .00 м2, на един етаж, с предназначение жилищна сграда еднофамилна, срещу задължението на приобретателите Е. И. У. Л. Д. М. да поемат гледането и издръжката на прехвърлителя, както и да й осигурят нормален и спокоен живот, докато е жива, поради неизпълнение.

В подадената от Е. И. У. и Л. Д. М. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Ж. Е. У. против тях иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по касационната жалба Ж. Е. У. е подала отговор на същата с вх. № 22 061/26.06.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 381/20.03.2024 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 3361/2023 година, по подадената против него от Е. И. У. и Л. Д. М. касационна жалба и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение.

Е. И. У. и Л. Д. М. са били уведомени за обжалваното решение на 27.03.2024 година, а подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 15 534/02.05.2024 година, като е подадена по пощата преди тази дата. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че страните не спорели, а и от преписите от удостоверения за наследници № година на кметството [населено място], [община], област П. и от нотариален акт № , т. , рег. № , дело № 1099/2008 година на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд А., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара се установявало, че М. Е. У. и нейния син И. Е. У. продали на Е. И. У. и Л. Д. М. / идеални части. от описания в акта поземлен имот, както и / идеални части от жилищната сграда срещу задълженията на купувачите да гледат и издържат прехвърлителите, както и че У. била починала на 25.06.2021 година, а нейния съпруг бил починал на 04.05.2008 година. В исковата молба и във въззивната жалба Ж. Е. У. твърдяла, че приобретателите не били полагали дължимите грижи по гледането и издръжката на прехвърлителката М. Е. У., поради което искала договора да бъде развален поради неизпълнението му до посочения в исковата молба размер. За установяване на релевантните по делото обстоятелства били разпитани шестима свидетели. От показанията на посочените от Ж. Е. У. свидетели Г. А., Д. Х. и М. Й. се установявало, че докато М. Е. У. живяла в [населено място], за нея се е грижела дъщеря й Ж. Е. У., с която пазарували заедно, водила я беля на лекар и зъболекар и беля цепила дървата за огрев, както и че бела имало периоди, в които М. У. била живяла сама. Свидетелят А. установява, че внука на прехвърлителката– Е. И. У. бил ремонтирал къщата й преди около десетина години. Тези свидетели установявали, че до преди няколко години М. Е. У. била живяла в [населено място], след което била заживява в [населено място] при своя внук. Доведените от Е. И. У. и Л. Д. М. в производството пред първата инстанция свидетели също установявали обстоятелството, че до 2017–2018 година М. Е. У. била живяла в [населено място], като след това се била преместила в [населено място], при сина и внука си, като във връзка с това били показанията на свидетелите С. С., Н. К. и Е. У., който бил син на М. У. и брат на Ж. Е. У.. Свидетелката С. установявала още, че Л. Д. М. и Е. И. У. били посещавали баба си М. Е. У. всяка седмица, като Е. У. бил обработвал двора в [населено място] и бил цепил дървата за огрев през зимата. Съпругът на свидетелката, заедно с Е. У. били направили ремонт на къщата на М. У., изразяващ се в поставяне на тапети, смяна на дограмата с необходимото „обръщане“ на прозорците. И двете групи свидетели безспорно установявали, че до края на 2017 година М. Е. У. била живяла в [населено място], а Е. И. У. и Л. Д. М.–в [населено място]. При преценката на основателността на предявения иск следвало да се има предвид характера на сключения договор, при който алеаторната престация на приобретателите следвало да се предоставя ежедневно и непрекъснато, изразяваща в грижи и издръжка в натура на кредитора в обем, необходим за задоволяване на нуждите му, като освен място за живеене следвало да осигурява храна, отопление, осветление, медицинско обслужване, лекарства, а също така битовата и личната хигиена.

В конкретния случай било безспорно установено, че от момента на сключването на договора през август 2008 година до края на 2017 година приобретателите били живели в друго населено място, отдалечено на около 50.00 километра от селото, в което живеела прехвърлителката, като през този период същите макар и да посещавали по веднъж седмично жилището на М. Е. У. и да са полагали известни грижи за нея, изпълнението на задълженията не било в необходимия обем, защото очевидно не било ежедневно и то за период от почти десет години, за който не можело да се приеме, че бил незначителен с оглед интереса на кредитора. Обстоятелството, че след 2018 година Е. И. У. и Л. Д. М. били приели М. Е. У. да живее в дома им, не правело изпълнението пълно и точно според нуждите на кредитора. Доколкото по делото били събирани доказателства за вида и обема грижи, които била полагала Ж. Е. У. за своята майка в периода след сключването на договора било уместно да се посочи, че същата, като ищец по предявения по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД иск, не била длъжен да сочи в какво се изразявало неизпълнението, понеже доказателствената тежест за доказване, че било предоставено пълно изпълнение, покриващо изцяло задълженията по договора за издръжка и гледане била на насрещната страна, както правилно бил разпределил доказателствената тежест първоинстанционния съд в доклада си, изготвен по реда на чл. 146 от ГПК. Това налагало извода, че приобретателите не били изпълнявали задълженията си по договора през достатъчно дълъг период, поради което било налице неточно и непълно изпълнение, което обосновавало развалянето на същия договор. Затова предявеният иск бил основателен и следвало да се уважи. Между страните нямало спор, а и от представените удостоверения за наследници се установявало, че М. Е. У. била била в брак с Е. С. У. и съответно починала като вдовица, както и относно наследствената квота на Ж. Е. У., поради което договорът следвало да се развали до / идеални части, по отношение на жилищната сграда според нормата на чл. 9, ал. 1, във връзка с чл. 5, ал. 1 от ЗН, тъй като Ж. Е. У. притежавала непродадената / идеална част по отношение на сградата, която идеална част не била предмет на сключения договор и половината на квотата на нейната майка, а имено / идеални части, което се равнявало на / идеални части, които събрани с нейната / идеална част правели / идеални части или / идеална част, колкото бил общия обем от правото на собственост върху сградата притежаван от Ж. Е. У.. Следователно по отношение на жилището договорът следвало да се развали до размера от / идеални части. По отношение на поземления имот договора следвало да се развали до размера от / идеални части, понеже М. Е. У. била притежавала / идеални части от него, а половината от тази квота възлизала на / идеални части (или / идеална част). Тези части-/ идеални части събрани с притежаваната от Ж. Е. У. / идеална част правели / идеални части или / идеална част, а това била частта от общия обем от правото на собственост в патримониума на Ж. Е. У.. Затова по отношение на поземления имот договорът трябвало да се развали до размера от / идеални части.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. И. У. и Л. Д. М. са поискали въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това необходимо ли е при поемането на задължението за гледане и издръжка приобретателят да предоставя ежедневно и непрекъснато грижи и издръжка, ако кредиторът по договора е в добро здравословно състояние и може да се справя сам с ежедневните си нужди?; за това могат ли наследниците да искат развалянето на договор за прехвърлянето на недвижим имот срещу гледане и издръжка, ако приживе кредиторът е приел престацията като достатъчна и се е считал удовлетворен? и за това кога един алеаторен договор се приема за изпълнен, какви са предпоставките при определяне на уговорения обем на дължимите грижи и издръжка по сключения алеаторен договор и следва ли този обем да бъде съобразен основно с нуждите и волята на прехвърлителя?

Изложени са твърдения, че произнасянето на въззивния съд по така формулираните въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 863/22.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1534/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 15/11.02.2010 година, постановено по гр. д. № 46/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 20/22.07.2015 година, постановено по гр. д. № 1853/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 343/26.05.2004 година, постановено по гр. д. № 609/2003 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 26/06.2009 година, постановено по гр. д. № 5524/2007 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 70/05.07.2011 година, постановено по гр. д. № 612/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 82/05.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1313/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което била налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване.

В решение № 26/06.2009 година, постановено по гр. д. № 5524/2007 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. е прието, че с договора за издръжка и гледане едната страна поема срочното задължение да гледа и издържа другата страна до края на живота й, с обем на грижи и издръжка според договора или обичая, срещу една насрещна престация, изпълнена със сключването на договора-прехвърляне правото на собственост на собствен недвижим имот. Задължението за гледане и издръжка има за предмет една продължителна във времето престация, определена не с конкретен срок, а с определяем срок-моментът, в който лицето, което следва да получава престацията от грижи и издръжка, почине. За да се развали един договор за прехвърляне право на собственост срещу бъдещи грижи и гледане, на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е без значение дали неизпълнението на поетото задължение за издръжка и гледане е пълно или частично, забавено или неточно, тъй като всяка форма на неизпълнение на алеаторното задължение за издръжка и гледане се приравнява по последици на пълно неизпълнение. Наред с това в решение № 70/05.07.2011 година, постановено по гр. д. № 612/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е прието, че поетото задължение за издръжка и гледане е единно и неделимо и следва да се осъществява чрез престиране на грижа и издръжка ежедневно, редовно и в пълен обем, докогато е необходимо. Приемайки, че задължението за издръжка и гледане се дължи във всеки един момент, в който прехвърлителят има нужда от тях съставът на Окръжен съд Пловдив не се е отклонил от така посочената практика на ВКС. Т. отклонение не е допуснато и по отношение на въпроса дали частичното изпълнение обуславя развалянето на договора за издръжка и гледане в неговата цялост. Въпросът дали в периода, за който се твърди неизпълнение прехвърлителят е имал нужда от гледане и издръжка е предмет на доказване по делото от страната, която твърди, че той е можел да се гледа и издържа сам, поради което приобретателят не е престирал такива. Затова първият от поставените от Е. И. У. и Л. Д. М. в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. Още повече, че така както е формулиран въпроса се предполага, че по делото е установено и прието от съда, че прехвърлителката М. Е. У. е можела да се справя сама с ежедневните си нужди, което не е така.

По отношение на обема на дължимите се грижа и издръжка в решение № 863/22.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1534/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че специфичността на съдържанието на задължението за гледане, подчинено на нравствено етични изисквания, следва от постигнатото между страните съгласие с оглед конкретиката на всеки отделен случай; с оглед жизнените и битови нужди на прехвърлителя и възможностите му да се справя сам. Издръжката, ако не е уговорено нещо различно, се дължи винаги в пълния й обем и независимо дали продавачът по алеаторния договор има собствени средства за издръжка-дължимата издръжка не се подчинява на правилата за издръжка, уредени в СК, тъй като се касае за договорно задължение, неизпълнението на което може да доведе до разваляне на договора. Възможностите на длъжника да предостави договореното са без значение-целта на договора е нуждите на прехвърлителя на имота да бъдат обезпечени в обичайните разумни граници, поради което длъжникът не може да се позовава на обективна невъзможност да предостави обещаното по договора. Липсата на парични средства за изпълнение на задължението за издръжка, било в натура, било в пари, не освобождава длъжника от отговорност. Наред с това е посочено, че длъжникът обаче не може да натрапи на кредитора грижи, които той не е готов да приеме; да му наложи начин на живот, който не е готов да следва, макар и по-задоволителен в социално-битов план. Изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не е детайлно уговорено, се определя от действителните нужди на кредитора. Това е прието и в решение № 15/11.02.2010 година, постановено по гр. д. № 46/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. в което е посочено, че обемът и характерът на грижите трябва да отговаря на конкретните нужди на кредитора, като обемът и съдържанието на поетите задължения с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, следва да се определят чрез тълкуване на волята на страните, изразена в договора.

Въпросът за обема на дължимите се грижа и издръжка е предмет и на решение № 82/05.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1313/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., с което е прието, че съдържанието на насрещните права и задължения на прехвърлителя и приобретателя по договора за издръжка и гледане не са определени в закона (договорът е ненаименован). Тяхното съдържание се определя от постигнатото съгласие между страните. При тълкуването на волята на страните съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Поемането на други задължения, напр. да се живее общо домакинство, не може да се предполага. Ако такова задължение не е уговорено изрично в договора, то може да бъде изведено от обстоятелствата, при които е сключен той. Не може да се предполага и поемането на задължение за осигуряването на емоционална близост, топлина и уют. Ако такова задължение е поето изрично, съдът следва да вземе предвид, че изпълнението му е невъзможно без съдействието на кредитора, а когато преценява последиците от неизпълнението му, съдът следва да отчете значението и относителната тежест на това задължение в сравнение с останалите задължения по договора. Ако в нотариалния акт задължението на приобретателя е описано като издръжка и гледане, издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя (без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си), и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и възможностите му да се справя сам. В този смисъл е и решение № 20/22.07.2015 година, постановено по гр. д. № 1853/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

От мотивите на въззивното решение е видно, че съставът на Окръжен съд Пловдив не е приел нещо различно от установеното с посочените решения на ВКС, като това въпросът дали иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е основателен е преценяван именно с оглед на нуждата на М. Е. У. от грижи и издръжка, като е взето предвид и това, че в договора престацията на приобретателите не е конкретизирана, а е посочена общо като дължими гледане и издръжка. Така посочената практика на ВКС е относима както към първия, така и към третия от поставените от Е. И. У. и Л. Д. М. в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, като по тях въззивното решение не е в отклонение от нея.

Що се отнася до втория от въпросите то в решение № 863/22.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1534/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че ако престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал удовлетворен, неговите наследници не могат да искат разваляне на договора. Фактът на приемането обаче трябва да бъде доказан от приобретателите по договора за издръжка и гледане, като единствено от това, че прехвърлителят не е предприел действия за развалянето на договора не могат да бъдат направени изводи за такова. Както е посочено в решение № 20/22.07.2015 година, постановено по гр. д. № 1853/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. неизпълнението-пълното или частично, забавено или неточно изпълнение на приобретателя, е винаги основание за разваляне на договора. В този смисъл, бездействието на прехвърлителя да предяви иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, ако е налице неизпълнение на алеаторната престация, не е пречка наследниците му да упражнят това негово право. Приживе, отношението на кредитора към предоставеното от длъжника изпълнение по грижи и издръжка е от значение за преценката има ли и какво изпълнение по договора от приобретателя, поради което се преценява ведно с всички останали доказателства, но нито освобождава ответника от задължението да установи изпълнение, нито само по себе си е основание за отхвърляне на иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, ако няма доказателства за пълно и точно изпълнение. С оглед на това и този въпрос не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, още повече че въззивният съдебен състав не е приемал, че М. Е. У. приживе е била приела престацията на Е. И. У. и Л. Д. М., като отговаряща на действителните й нужди и се е считала удовлетворена от нея.

Наличието на горепосочената съдебна практика не дава възможност за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не са изложени съображения за това, че същата е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че следва да бъде осъвременена с оглед промяна в обществено икономическите условия.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. И. У. и Л. Д. М. са поискали въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора.

Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Е. И. У. и Л. Д. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 381/20.03.2024 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 3361/2023 година, по подадената против него от Е. И. У. и Л. Д. М., касационна жалба с вх. № 15 534/02.05.2024 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото Е. И. У. и Л. Д. М. ще трябва да заплатят на Ж. Е. У. сумата от 1200.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 381/20.03.2024 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 3361/2023 година.

ОСЪЖДА Е. И. У. от [населено място], [улица]№ , с ЕГН [ЕГН] и Л. Д. М. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] да заплатят на Ж. Е. У. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от 1200.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.