Страница 4 от 4

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2169/10.07.2025 г., [населено място]

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

изслуша докладваното от съдия Костадинова к. т.д. № 711/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Е. Х. Ел-Х. обжалва Решение № 909/02.08.2024 г. по в. гр. д. № 3193/2023 г. на АС-София, с което е потвърдено Решение № 266775/01.12.2021 г. на СГС, поправено с Решение № 260806/04.03.2022 г., за осъждане на касатора да заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ АД (заличено в хода на процеса в резултат от преобразуване) на основание чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД главница, възнаградителна лихва и неустойка за забава, дължими по договор за банков кредит от 02.10.2008 г.

В жалбата са заявени касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че обжалваният акт е постановен в противоречие с друго влязло в сила между страните решение, както и с приетата по делото допълнителна счетоводна експертиза. Сочи, че съдът е приложил спрямо страните по-висок лихвен процент за възнаградителна лихва от първоначално уговорения въпреки установената в предходен процес нищожност на клаузата за изменението му, че е зачел извършената капитализация на изтекли лихви в нарушение на материалната разпоредба на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, както и че е приел наличие на забава за период, в който съгласно влязлото в сила решение е имало надплащане на дължими по кредита суми. Последното обстоятелство според касатора е пречка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съответно за претендиране на вземания, основани на предсрочната изискуемост, още по-малко при липсващо надлежно уведомяване на длъжника за това. Касаторът допълва, че неправилно не е уважено и възражението му за погасяване на вземанията по давност. Счита, че касационно обжалване следва да се допусне поради очевидната неправилност на въззивното решение, както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът „О. Б. БАНКА“ АД не подава отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ АД (с последващо наименование „Кей Би Си Б. Б. ), преобразувано в хода на процеса чрез вливане в „О. Б. БАНКА“ АД, срещу касатора и поръчителя Д. Ел-Х. осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за вземания за главница, вкл. предсрочно изискуема, възнаградителна лихва, договорна лихва за забава и такса за управление, дължими по договор за кредит от 02.10.2008 г., ведно със законната лихва след сезирането на съда. Исковете са предявени при твърдение за обявена с исковата молба (подадена на 24.08.2018 г.) предсрочна изискуемост на кредита поради забава в плащането на падежирали в периода август 2013 г. – август 2018 г. вноски, но при съобразяване на първоначално договорения лихвен процент за възнаградителна лихва с оглед прогласената в преходен процес нищожност на клаузите, свързани с едностранното й изменение.

Първоинстанционният съд е установил, че между касатора и банката е сключен договор за кредит за сумата от 169 000 евро при договорен годишен лихвен процент за възнаградителна лихва за целия срок на договора в размер от 10,35 % и краен срок на погасяване до 05.10.2038 г. Прието е, че с влязло в сила и обвързващо страните решение като нищожна е отречена договорената възможност за изменение на лихвения процент за възнаградителна лихва по почин на банката, а наред с това съдът е достигнал до извод за нищожност поради неравноправност и на клаузата за заплащане на годишна комисионна за управление. Счетено е, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена надлежно, считано от 08.10.2018 г. (с връчване на препис от исковата молба). Възражението за погасяване на вземанията по давност е отхвърлено. След отчитане на извършените погашения в общ размер от 78 204,14 евро (с последно плащане 04.03.2014 г.), при изчисление на база първоначално договорения лихвен процент за възнаградителна лихва, без капитализация и без отнасяне на суми в погашение на задължение за комисионна съдът е приел, че дължимата от кредитополучателя главница (редовно и предсрочно падежирала) възлиза на 143 104 евро, до която сума е уважен искът. Искът за възнаградителна лихва за периода 05.09.2015 г. – 05.08.2018 г. е уважен изцяло за сумата от 46 401,70 евро, а този за неустойка за забава – до сумата от 6 614,30 евро за същия период. Исковете срещу поръчителя са отхвърлени поради недоказаност на договора за поръчителство.

Въззивният съд, сезиран с жалба от кредитополучателя, е споделил извода на първоинстанционния за надлежно обявена предсрочна изискуемост със съдържащото се в исковата молба изявление, отправено при наличие на непогасени задължения по договора. По оплакването на касатора, че е начислена неустойка за забава за период, в който с влязло в сила решение е установено извършено надплащане на дължими суми, въззивният съд е посочил, че няма идентичност на периода, за който е уважен искът по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, и периода, за който в настоящия процес се претендира обезщетение за забава. За неоснователно е счетено и възражението, че са присъдени възнаградителна лихва в по-голям от дължимия размер и главница от капитализирана лихва. В тази връзка съдът е посочил, че изчисленията на счетоводната експертиза, използвани от първоинстанционния съд, са извършени при първоначално договорения лихвен процент от 10,35 %, без капитализация на начислени лихви и без позоваване на сключените анекси, имащи характер на спогодба по непозволен договор. Обсъдено е и възражението за погасителна давност, като неговата неоснователност е изведена от действието на предявяване на иска, водещо до спиране на течението на давностния срок. По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт, съответно от мотивите към него, нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касационните доводи, в рамките на които по правило съдът може да се произнесе, са обосновани от касатора с аргументи, черпени от събраните доказателства (в частност – от приетите счетоводни експертизи), а това изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл. Не се установява да е очевидно нарушена и императивна материална норма, която съдът дължи да приложи служебно. Действително, процесният спор е регулиран и от задължителни разпоредби (напр. относно неравноправността, давността и др.), но тяхното точно приложение зависи от конкретиката на казуса, установима от събраните по делото доказателства.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от събраните по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Допустимо ли е договарянето на анатоцизъм в отношения по договор за кредит, по който едната страна е търговец, а другата – потребител?

2. Ако е установено, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата по договора лихва е фиксирана (въпреки противна уговорка в първоначалния договор) в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита?

3. Ако отговорът на вторият въпрос е отрицателен, допустимо ли е въобще националният съд да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент по договора?

Първият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като на него въззивният съд е дал отговор, идентичен с поддържания от касатора – че олихвяване на изтекли лихви (чрез капитализацията им) не може валидно да се договори в процесните отношения. Поради това отговорът на въпроса не би довел до промяна в изводите относно размера на дължимите вземания. Отделно от това така даденият отговор е съобразен и с константната практика на ВКС, според която капитализацията е форма на анатоцизъм, а той не е разрешен в отношенията с потребител поради липса на уредба по чл. 10, ал. 3 ЗЗД (вж. напр. Решение № 50131/06.08.2024 г. по т. д. № 1248/2022 г. на ВКС, ТК., І отд.).

Не изпълняват общия критерий и следващите два въпроса, защото те не кореспондират с мотивите на въззивното решение – съдът не е излагал доводи дали възнаградителна лихва се дължи, ако е обявена нищожност на клаузата за едностранното й определяне, а е изходил от уговореното между страните, което е различно от хипотезата на въпросите – с клаузата на чл. 3.1. е предвиден точен размер на лихвата (10,35 %), важим за целия срок на договора, а нищожна е само тази част от клаузата, която определя лихвата като функция от стойността на банковия ресурс, както и клаузата, с която се допуска едностранно изменение на фиксирания размер. Впрочем, въззивният съд не е излагал мотиви в контекста на поставените от касатора въпроси и защото нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство касаторът е поддържал недължимост на възнаградителна лихва въобще, а е твърдял единствено дължимостта й в първоначално уговорения размер (10,35 %).

Поради липсата на поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В допълнение следва да се посочи, че в касационното изложение касаторът не е обосновал и поддържаните от него допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Първият от тях е заявен само чрез правна квалификация без привързването му към някой от поставените въпроси, а критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обоснован с втори и трети въпрос, но без да бъде посочена норма, чието съдържание касаторът счита за неясно или тълкуването на която – подлежащо на промяна поради изменения в обществените отношения/в законодателството.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 909/02.08.2024 г. по в. гр. д. № 3193/2023 г. на АС-София в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.