ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2321
Гр. София, 21.07.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети юли две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. ч. т. д. № 1177 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Беркс 2004“ ЕООД срещу определение № 53 от 21.03.2025 г. по ч. т. д. 41/2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено определение № 49 от 17.01.2025 г. по т. д. 395/ 2024 г. по описа на ОС - Бургас, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от „Беркс 2004“ ЕООД срещу ответниците „Д. И. ООД, „Армид“ ЕООД и З. К. Р. искове по чл. 124 ГПК за установяване, че между страните съществува облигационно правоотношение по предварителен договор от 11.03.2016 г., изменен с анекс от 17.09.2021 г., за делба на поземлен имот с кадастрален идентификатор 07079.2.2609 в [населено място] ведно с построената в него сграда с идентификатор 07079.2.2609.1, и по чл. 80 ЗЗД да му бъде разрешено да извърши за сметка на ответниците конкретни действия пред административните органи, необходими за изготвяне на проект за ПУП ПРЗ за делба на имота и за промяна на предназначението на сградата, както и за осъждане на ответниците да му заплатят необходимите във връзка с това разходи, и е отменил допуснатото с определение № 1122 от 16.12.2024 г. по същото дело обезпечение на претенциите.
Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Изтъква, че въззивният акт е постановен в нарушение на законовата разпоредба на чл. 126 ГПК, като съдът е прекратил производството по делото, без да е налице обективно и субективно тъждество между делата. Сочи, че в нарушение на нормата на чл. 252 ГПК при постановяване на обжалваното определение съдът е излагал доводи по съществото на спора. Счита, че съдебният акт е постановен и в нарушение на нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, като съдът не е съобразил, че процесният спор е преюдициален за решаването на спора по т. д. 930/2024 г. по описа на ОС – Бургас, на което основание производството по последното дело е спряно. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е постановен в отклонение от практиката по чл. 124 ГПК, която приема, че за допустимостта на установителния иск е достатъчно да е налице оспорване от ответника, каквото в процесната хипотеза безспорно е заявено от двама от ответниците. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доводи на страните. Моли обжалваното определение и потвърденото с него определение на ОС – Бургас да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. Кога е налице обективен и субективен идентитет между делата, като основание за прекратяване съгласно чл. 126 ГПК?
2. Ако съдът констатира припокриване на посочените компоненти - страни, основание на заявения иск и петитум, следва ли да извърши преценка и да изложи мотиви, в коя част е налице припокриване, съответно да извърши подробен анализ на обема на припокриване на посочените компоненти на двата иска заедно и поотделно?
3. Съдът длъжен ли е да отрази в мотивите на съдебния акт фактите със значение на процесуални предпоставки, така че да позволи на страните да вземат становище по фактическите констатации на съда и източникът им, а на по-горната във функционално отношение съдебна инстанция да осигурят възможност да ги провери при обжалване?
4. Висящността на образувани дела, констатирана от първата инстанция като отрицателна процесуална предпоставка по чл. 126, ал. 1 ГПК, при оспорване от страна на частния жалбоподател, длъжен ли е въззивният съд да извърши и сам проверката, съответно да изложи мотиви, без да е обвързан с доводите в частната жалба?
5. Длъжен ли е съдът да мотивира съдебния си акт с обстоятелства, посочени от закона като основание за прекратяване на делото с оглед прилагането на водещите начала в чл. 2 ГПК и чл. 7 ГПК и задълженията на съда да прецени правно релевантните факти, като посочи в мотивите си доказателствата и фактите за осъществяването или неосъществяването им?
6. Какво следва да провери въззивният съд при оспорване на прекратително определение от първоинстанционния съд по реда на чл. 126 ГПК?
7. В етапа на допустимостта на исковата молба следва ли съдът да разглежда въпроси по същество на спора и да мотивира прекратяването на висящо производство с тях?
8. При постановяване на определения и разпореждания съдът следва ли да се произнася по въпроси, с които спорът се решава по същество, предвид чл. 252 ГПК?
9. Кои са предпоставките за установяване на обусловеност между два спора с оглед приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и следва ли съдът да следи служебно за наличието им?
10. По чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК кои са критериите, по които съдът следва да извърши преценка на съотношението между спорните предмети на различни дела, при което разрешаването на спора по спряното дело е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по другото дело относно преюдициално правоотношение?
11. Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в съдебния си акт да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения с въззивната жалба?
12. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира съдебния си акт?
13. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?
14. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове определението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?
15. При търсене на действителната обща воля на страните по договор, следва ли да се съобразят обстоятелствата при сключването, както и изявленията и поведението на страните, предшестващи и последващи сключването на последния?
16. Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, като се отчита
тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните?
17. При тълкуването на договорите съдът следва ли да търси действителната обща воля на страните - върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат?
18. Отделните уговорки следва ли да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те?
19. Обстоятелството, че договорът е обременен с модалитети, задължаващо ли е за решаващия съд да обсъди договорните клаузи и да разкрие чрез тълкуване действителната воля на страните при сключването на този предварителен договор?(въпросът е зададен два пъти)
20. Налице ли е правна възможност за съда да постанови съдебен акт, който е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях?
21. Има ли задължение въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да посочи кои правно релевантни факти счита за установени, както и длъжен ли е да изложи точни, ясни и убедителни мотиви и да отговори ясно и определено на всички правно релевантни въпроси?
22. Налице ли е правна възможност за изправната страна при бездействие на неизправната във връзка с уговореното по договора задължение, свързано с отлагателно условие за изпълнение на административни действия, да иска на основание чл. 80 ЗЗД да извърши тези действия от името и за сметка на неизправната страна?
23. Съдът излиза ли извън пределите на дължимите от него действия в изпълнение на принципа на диспозитивното начало по чл. 7 ГПК, след като не се е произнесъл по всички наведени с жалбата основания, както и по отношение на всички фактически обстоятелства и доказателства?
24. За обосноваването на недопустимостта на предявен иск с наличието на друг иск за защита на правото на ищеца, не предпоставя ли конкретизацията на този друг иск по вид и предмет, с оглед преценката му за съответствие със съдържанието на конкретното правоотношение и предмета на търсената от ищеца защита?
Поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си за допускане на определението до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответниците по жалбата, „Дари инвест“ ООД и „Армид“ ЕООД, оспорват жалбата като неоснователна. Поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Сочат, че въззивният акт е правилен. Претендират присъждане на разноски в настоящото производство.
Ответникът по жалбата, З. К. Р., излага становище за основателност на жалбата и неправилност на обжалваното въззивно определение. Счита, че въззивният акт е немотивиран, като липсва отговор на поддържаните от страните възражения. Излага доводи за допустимост на предявените искове.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната касационна жалба в частта й, насочена срещу въззивното определение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение за отмяна на допуснатото по делото обезпечение, е недопустима.
Съобразно задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, определенията на съда по молба за допускане обезпечение на иск подлежат на двуинстанционно разглеждане. ВКС се произнася по тях, само когато са постановени за първи път от въззивния съд, а не и при произнасянето на въззивния съд като втора инстанция по частни жалби срещу определения на първоинстанционния съд. Единственото изключение е законодателно уредено с нормата на чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК, съобразно която в хипотеза, в която въззивният съд по жалба на молителя допусне обезпечение, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Нормата цели защита правото на участие в процеса на ответника по исканото обезпечение, комуто на основание изречение второ на същата законова разпоредба не се връчва препис от жалбата на молителя срещу определението, с което се отказва да бъде допуснато обезпечение на иска. Като изключение от общото правило за двуинстанционно производство по молбата за допускане на обезпечение, правилото на чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК не може да бъде тълкувано разширително.
Никое от очертаните изключения от принципа за двуинстанционно обезпечително производство не е налице в конкретния случай, поради което подадената частна касационна жалба срещу определение № 53 от 21.03.2025 г. по ч. т. д. 41/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено определение № 49 от 17.01.2025 г. по т. д. 395/ 2024 г. по описа на ОС – Бургас в частта, с която е отменено допуснатото с определение № 1122 от 16.12.2024 г. по същото дело обезпечение на исковете следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в указания на страната преклузивен срок и е допустима.
За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е отчел, че делото е образувано по предявени от ищеца „Беркс 2004“ ЕООД против ответниците „Дари инвест“ ООД, „Армид“ ЕООД и З. К. Р. искове по чл. 124 ГПК за установяване, че между страните съществува облигационно правоотношение по предварителен договор от 11.03.2016 г., изменен с анекс от 17.09.2021 г., за делба на поземлен имот с кадастрален идентификатор 07079.2.2609 в [населено място] ведно с построената в него сграда с идентификатор 07079.2.2609.1, и по чл. 80 ЗЗД да му бъде разрешено да извърши за сметка на ответниците конкретни действия пред административните органи, необходими за изготвяне на проект за ПУП ПРЗ за делба на имота и за промяна на предназначението на сградата, както и за осъждане на ответниците да му заплатят необходимите във връзка с това разходи. Посочил е, че страните не спорят, а и от приложена деловодна справка е видно, че по гр. дело № 930/2024 г. по описа на ОС – Бургас (висящо) ищецът вече е предявил против ответниците иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен. Подчертал е, че договорното правоотношение, предмет на установителния иск, ще бъде изследвано в производството по предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с решението по който спор потестативното право на ищеца относно обявяването на предварителния договор за окончателен ще бъде признато или отречено със сила на пресъдено нещо. Изтъкнал е, че след като и двете дела касаят едно и също материално правоотношение, е необоснована позицията на ищеца, че настоящият спор е преюдициален по отношение на производството по конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, и напротив намерил е, че именно предвид предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ищецът няма интерес от заявената с исковата молба по настоящия спор установителна претенция. Допълнил е, че е отделен въпросът доколко обектът по договорното правоотношение е запазен в същия вид, като е отчел, че предварителният договор за делба касае неурегулирана територия от бивш стопански двор на ТКЗС (за който е имало парцеларен план по чл. 45, ал. 14 ППЗСПЗЗ), а ищецът се позовава на промяна в регулационния статут на имота (а от там - и на неговата площ и граници) поради влязъл в сила ПУП с непосредствено вещно действие по чл. 16, ал. 6 ЗУТ, вкл. на заповедта от 07.12.2023 г. на зам. кмета на [община] по строителство, както и на констативния протокол от 22.01.2024 г. за липса на постъпили жалби – л. 66 – л. 70.
Въззивният съд е намерил за недопустими и предявените претенции по чл. 80 ЗЗД, заявени под условието на уважаване на първия иск. Подчертал е, че без да препраща към определени договорни клаузи, ищецът се домогва да обоснове качеството си на кредитор на ответниците за извършване на действия във връзка одобряване на ПУП – ПРЗ за реално поделяне на поземления имот и сградата. Изтъкнал е, че съобразно искането на ищеца не са касае за заместими гражданскоправни действия по смисъла на чл. 80 ЗЗД, а за участие в административни производства пред [община] респ. пред АГКК, които се развиват по специален ред. Добавил е, че сходни претенции по чл. 80 ЗЗД между същите страни са били предмет на търговско дело № 927/2024 г. по описа на ОС – Бургас, но поради тяхната недопустимост производство е било прекратено с определение № 1732 от 01.07.2024 г., потвърдено с определение № 391 от 12.08.2024 г. по ч. гр. дело № 312/2024 г. на АС – Бургас, недопуснато до касационно обжалване с определение № 4942 от 31.10.2024 г. по гр. дело № 3366/2024 г. по описа на ВКС, ІІІ гр. отд. (л. 125 – л. 135).
По тези съображения е счел обжалваното определение за правилно и е потвърдил същото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Поставените от частния касатор въпроси под номера 1, 2, 4 и 6 не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващата воля на съда по обжалваното определение и да са от значение за неговата правилност. Въпросите не са обсъждани от въззивния съд и не съответстват на правните му изводи, като съдът не е приемал, че са налице две дела между същите страни на същото основание и за същото искане, нито е счел производството по делото за недопустимо на основание чл. 126 ГПК.
Формулираните от касатора процесуални въпроси под номера 3, 5, 7, 8, 11, 12, 13, 14, 21 и 23 касаят правомощията на въззивния съд при произнасяне по сезирала го частна жалба и в този смисъл изпълняват основанието да са обуславящи, но по отношение на същите не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран АС - П., са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.
Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС. Произнесъл се е, като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил допустимостта на предявените искове, включително ясно е обосновал извода си защо последните са недопустими. Извършената преценка е основана на твърденията на ищеца за правен интерес и претендирана с исковете защита и на правните последици, които би имало за него евентуално позитивно решение по предявените искове, като противно оплакванията на касатора въззивното определение не съдържа мотиви по същество досежно основателността или не на счетените за недопустими искове. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селектиране на касационните жалби.
Поставените въпроси под номера 9 и 10 също не отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващата правна воля на съда, като въззивният съд нито е сезиран с възражение, че са налице условията за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, нито сам е намерил, че има предпоставки за това. Изложеният допълнителен довод от въззивния съд във връзка с поддържано в сезиралата го частна жалба възражение, че производството по друго дело е спряно до приключване на настоящото, не е относим към решаващите изводи за недопустимост на исковите претенции, респективно какъвто и отговор да бъде даден на въпросите същият няма да е от значение за правилността на въззивния акт.
Поставените въпроси под номера 15, 16, 17, 18, 19 и 20 са изцяло извън решаващата воля на въззивния съд и не са от значение за релевантния въпрос досежно допустимостта на предявените искове, поради което и доколкото не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Както сам частният касатор поддържа, при дължимата преценка за допустимостта на исковете въззивният съд не дължи излагане на мотиви за тяхната основателност, изводима от събраните по делото доказателства, включително сключеният между страните предварителен договор и анекс към него. Такава преценка и не е извършена от въззивния съд, като единственият изразен мотив досежно клаузите на процесния договор е, че ищецът не се позовава на конкретна клауза, от която да черпи твърдените си претенции по чл. 80 ЗЗД, а решаващият извод за недопустимост на исковете е основан на твърденията на ищеца по исковата молба досежно характера на задълженията на ответниците, които моли да бъде овластен да изпълни, респективно съдът нито е бил длъжен, нито е тълкувал клаузите на процесните договор и анекс към същия.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по поставения въпрос под номер 22, тъй като въззивният съд не е отрекъл принципно възможността изправната страна при бездействие на неизправната във връзка с уговореното по договора задължение, свързано с отлагателно условие, да иска на основание чл. 80 ЗЗД да извърши тези действия от името и за сметка на неизправната страна, а с оглед на конкретните твърдения и заявено искане по исковата молба на ищеца е счел, че не се касае за заместими гражданскоправни действия по смисъла на чл. 80 ЗЗД, а за участие в административни производства пред [община], респ. пред АГКК, които се развиват по специален ред.
Поставеният въпрос под номер 24 не съответства на осъществената от въззивния съд решаваща дейност, като въззивният съд ясно е посочил защо намира предявените искове за недопустими, включително точно е конкретизирал предмета на висящото исково производство по предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и е посочил какво е значението му за правния интерес от предявения установителен иск по чл. 124 ГПК.
Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното определение.
По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
При този изход на спора право на разноски имат ответниците по жалбата. Искане за присъждане на разноски са заявили ответниците „Дари инвест“ ООД и „Армид“ ЕООД. Доказват разноски всеки за сумата 800 лв. – заплатено възнаграждение за представляването им от адвокат, които ще бъдат присъдени с настоящото определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „Беркс 2004“ ЕООД частна касационна жалба вх. № 4079/17.04.2025 г. по описа на регистратурата на АС - Бургас срещу определение № 53 от 21.03.2025 г. по ч. т. д. 41/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено определение № 49 от 17.01.2025 г. по т. д. 395/ 2024 г. по описа на ОС – Бургас в частта, с която е отменено допуснатото с определение № 1122 от 16.12.2024 г. по същото дело обезпечение на предявените по делото искове.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 53 от 21.03.2025 г. по ч. т. д. 41/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в останалата част, с която е потвърдено определение № 53 от 21.03.2025 г. по ч. т. д. 41/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта, с която производството по делото е прекратено.
ОСЪЖДА „Беркс 2004“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Дари инвест“ ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 800 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Беркс 2004“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Армид“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 800 лв. – разноски по делото.
Определението в частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане в едната й част, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчването му на жалбоподателя. В останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.