ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1166

гр. София, 21.04. 2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

М. К.

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2463 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Айлин Ф. К. срещу решение № 158 от 29.05.2025 г. по в. т. д. № 5/2025 г. на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 195 от 28.10.2024 г. по т. д. № 27/2024 г. на Разградски окръжен съд в частта, с която е разгледана и отхвърлена претенцията на солидарен длъжник Айлин Ф. К. за отричане на дължимостта на вземания на взискател цесионер „ЕОС Матрикс“ ЕООД, събирани принудително по изп. д. № 162/2022 г. на ЧСИ Г. С., с район на действие Разградски окръжен съд, рег. № 761, за сумите представляващи разноски, направени в изпълнителен процес в размер на 100 лв. и начислени от съдебен изпълнител такси от 5381, 30 лв. и е прекратено производството по делото в тази част, и с което, след частични отмяна и потвърждаване на решението на първоинстанционния съд, е отхвърлен предявеният от солидарен длъжник Айлин Ф. К. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск по чл. 439 ГПК за отричане дължимостта на вземания на взискател цесионер „ЕОС Матрикс“ ЕООД, събирани принудително по изп. д. № 162/2022 г. на ЧСИ Г. С. за сумата от 32 168, 37 лв., представляваща остатък от присъдена главница, олихвяема със законна лихва (достигаща 5132, 12 лв. за период от 03.05.2022 до 04.10.2023) и за неолихвяема сума от 37 520, 59 лв., представляваща изтекли лихви върху събираема главница.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка твърди, че представените от ответника писмени доказателства са фотокопия и са непълни по съдържание, поради което в противоречие с процесуалните правила съдът е извел от тях заключение, че ответникът е частен правоприемник на първоначалния взискател. Оспорва като неправилна тезата на съда, че липсата на уведомление до длъжника за извършената цесия към момента на образуване на изпълнителното дело не е от значение за иска по чл. 439 ГПК. Счита, че въззивният съд в противоречие с материалния закон е приел, че кратката тригодишна погасителна давност не намира приложение по отношение на спорното вземане в частта му за лихви. Моли атакуваният акт да бъде отменен.

Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалбоподателка поставя следните въпроси: „1. Допустимо ли е образуване на изпълнително дело по молба на лице – цесионер, преди същият да е уведомил длъжника за извършената цесия по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и може ли това лице да се легитимира като взискател в изпълнителното производство при липса на доказано уведомление?; 2. Следва ли съдът да приеме за доказано възникването на право на изпълнение в полза на цесионера, когато последният не е изпълнил задължението си да представи в срок поисканите от съда доказателства за цесията и представителната власт? Следва ли въззивният съд да прояви активност с оглед задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК, като не е събрал сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства? Задължен ли е съдът, основавайки се на разпоредбата на чл. 183 ГПК, да изключи от доказателствата по делото документи, които са представени в препис /ксерокопие/, ако страната, която се ползва от тях, не е представила оригинала при поискване от другата страна?; 3. Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна лихва, начислена на основание договор за кредит?“. Твърди, че първият от поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на останалите въпроси въвежда допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпросите по т. 2 – в противоречие с решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г., II г. о. и решение № 231 от 08.08.2012 г. по т. д. № 325/2010 г., II т. о. и въпросът по т. 3 – в противоречие с решение № 34 от 07.03.2024 г. по т. д. № 161/2023 г., I т. о.

Ответникът по касационната жалба „ЕОС Матрикс“ АД оспорва жалбата. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага доводи, че въззивното решение е валидно, допустимо и правилно.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за съществуване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да обезсили първоинстанционното решение в частта за установяване вземанията за разноски по изпълнението и такси на съдебния изпълнител и да прекрати производството по делото в тази част, въззивният съд е приел, че решението на Разградски окръжен съд по иска по чл. 439 ГПК с предмет посочените вземания е недопустимо, тъй като за тази част от иска липсва интерес като процесуална предпоставка за оспорване на материалното право.

Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на въззивницата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при попълването на делото с доказателства за легитимацията на ответника като неин кредитор. Изтъкнал е, че предприетото от името на ищцата в първото заседание по делото оспорване на пълномощни и договори за цесия не е свързано с конкретни доводи за тяхната неистинност, поради което не налага проверка по чл. 193 ГПК, за да е нужно представянето на оригинали на документите. Подчертал е, че оспорените копия от документи, удостоверяващи поредица от прехвърляния на дълга от първоначален кредитор до ответното дружество, са били приобщени по делото и като част от официално изготвени копия от изпълнителните дела.

В обжалваното решение е отразено, че между страните няма спор по фактите относно пораждането и удостоверяването на изпълняемото право в съдебно решение - потвърдено от въззивната инстанция осъдително решение по гр. д. № 220/2015 г. на Разградски окръжен съд, въз основа на което е издаден изпълнителен лист на 07.10.2016 г. в полза на кредитора „УниК. Б. АД за солидарно дължими от Айлин К. и бившия й съпруг С. Р. изискуеми вземания.

От книжата по представените в електронни копия изпълнителни дела №№ 536/2016 г. и 162/2022 г., водени въз основа на процесния изпълнителен лист по влязло в сила на 11.09.2016 г. осъдително съдебно решение, съдът е констатирал, че: банката кредитор е упражнила правата си срещу двамата солидарни длъжници с молба от 14.11.2016 г., в която са посочени конкретни изпълнителни способи; съдебният изпълнител е наложил запори върху сметки на солидарните длъжници с изпратени на 16.11.2016 г. запорни съобщения до различни банки, като длъжницата лично е била уведомена за тези действия при връчване на покана за доброволно изпълнение на 22.11.2016 г.; на 24.01.2017 г. постъпилата от запорирана наличност сума от 746 лв. е била изплатена на взискателя; на 09.12.2016 е наложен запор на трудово възнаграждение на длъжницата; след налагане на възбрана на 05.12.2016 г. и извършен опис на 12.01.2017 г. са организирани две публични продани на ипотекиран за дълга недвижим имот, като с влязло в сила на 03.07.2017 г. постановление е обявен купувач; внесената за продадения имот цена е била разпределена между първоначалния взискател, присъединил се към изпълнението взискател и служебно присъединени по право кредитори; по искане на взискателя от 21.06.2017 г. на 15.08.2017 г. е наложен запор на банкова сметка за остатъчен сборен дълг на всички взискатели от 62 969, 19 лв.

Решаващият състав на въззивния съд е констатирал, че в изминалите до прекратяване на изп. д. № 536/2016 г. години на мястото на банката първоначален взискател по молба от 08.03.2018 г. с постановление на съдебния изпълнител е конституирано „ГетБ. Б. ЕООД, което е представило легитимиращи го като частен правоприемник-цесионер на банката рамков договор за цесия, списък на прехвърлени вземания и доказателства, че на 17.01.2018 г. длъжницата Айлин К. е уведомена за цесията от надлежен пълномощник на цедента. В решението е посочено, че по ново искане за заместване от 16.11.2018 г. съдебният изпълнител е конституирал като нов взискател „ЕОС Матрикс“ ЕООД, което е удостоверило качеството си на частен правоприемник на „ГетБ. Б. ЕООД с договор от 26.09.2018 г. между новоконституирания взискател „ГетБ. Б. ЕООД и „ЕОС С.“ ЕООД и договор от 15.10.2018 г. между „ЕОС С.“ ЕООД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Съставът на апелативния съд е констатирал, че по молба на новоконституирания взискател с постановление от 25.03.2022 г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, като на 28.03.2022 г. е постъпила нова молба за изпълнение от ответното дружество, легитимиращо се с върнатия оригинален изпълнителен лист. Установил е, че по тази молба е образувано изп. д. № 162/2022 г., като съдебният изпълнител е възприел легитимацията на молителя като цесионер, правоприемник на кредитора по изпълнителния лист, въз основа на същия комплект от книжа за поредицата от цесии и упълномощавания. Изтъкнал е, че при новото сезиране за принудително изпълнение са посочени конкретни изпълнителни способи – запор на банкови сметки и на трудово възнаграждение, като данните са, че на 10.05.2022 г., 19.09.2023 г. и 21.09.2023 г. са наложени запори на банкови сметки на длъжницата. В атакуваното решение е прието, че по изп. д. № 162/2022 г. са удостоверени действия по уведомяване на ищцата за предприетото от последния взискател изпълнение, като след лично получаване на 04.10.2023 г. на съобщение от съдебния изпълнител за насоченото изпълнение по новообразувано дело от името на цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД длъжницата е получила на 17.10.2023 г. преписи от легитимиращите цесионера книжа, включително и от невръченото й дотогава в качеството на длъжник уведомление за поредицата прехвърляния на вземането.

При тази фактическа установеност решаващият състав е посочил, че правото на принудително изпълнение, като принадлежност към притезанието, удостоверено в изпълнителен лист за присъдено вземане, следва прехвърлянето на материалното право и затова на основание чл. 429, ал. 1 ГПК правоприемникът може да замести в процеса по изпълнението своя праводател или самостоятелно да упражни придобитите с цесия права, като представи пред органа на принудително изпълнение писмени доказателства за прехвърлянето. Съставът на Варненски апелативен съд е изтъкнал, че уведомяването на длъжниците за цесията не е елемент от фактическия състав на правоприемството. Като се е позовал на практика на ВКС, е изразил становище, че уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му и именно органът по изпълнението е длъжен да провери легитимацията на правоприемника, представил издаден изпълнителен лист в полза на праводателя си. Отделно от това, съдът е подчертал, че по делото се установява, че длъжницата е била уведомена за поредицата от прехвърляния, което съобразно установените факти е било сторено преди предявяването на разглеждания иск с правно основание чл. 439 ГПК.

Въззивният съд е счел, че започналата да тече от влизането в сила на осъдителното съдебно решение погасителна давност е била прекъсната многократно на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД с действията по прилагане на способите за изпълнение, поискани от първоначалния взискател, като последното от тях е наложеният на 15.08.2017 г. запор на банкова сметка. Подчертал е, че липсата на ефективно постъпление по този способ поради недостатъчен размер на наличността, както и прекратяването на изпълнителното дело на основанията по т. 2 и т. 3 на чл. 433, ал. 1 ГПК не заличава материалноправния ефект на прекъсването на давността по аргумент от т. 3 на Тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е намерил, че до предприемането на новото сезиране на изпълнителния орган на 28.03.2022 г. с искане за прилагане изпълнителен способ, съответно и до налагане на новия запор на 03.05.2022 г., от предходното прекъсване не са били изтекли пълни пет години, още повече, че следва да се отчете и спирането на всяка давност от 13.03.2020 г. до 16.04.2020 г. на основание ЗМДВИП. Посочил е, че след това прекъсване до предявяването на иска на 23.01.2024 г също не е изтекла погасителната давност за вземанията на взискателя.

В атакуваното решение съдът е счел за основателни въззивните доводи на ответника, че първоинстанционният съд е игнорирал правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Изтъкнал е, че след установяване на основанията и размерите на съдебно предявени вземания, присъдените суми се консолидират до изпълняем принудително ликвиден дълг, за който тече нова давност и тази давност по силата на изричната разпоредба на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е винаги петгодишна, като тя се прилага за всички задължения, независимо от основанието, което ги поражда. По всички изложени съображения въззивният съд е приел за неоснователен предявения иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за процесното вземане, ведно с лихви и разноски.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросът по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело. Включването във формулировката на въпроса на твърдението за липса на доказано уведомление на длъжницата за цесиите не съответства на особеностите на спора. Във въззивното решение е прието за установено, че за прехвърлянето на процесното вземане от първоначалния взискател „УниК. Б. АД на „ГетБ. Б. ЕООД длъжницата Айлин К. е уведомена на 17.01.2018 г. от надлежно упълномощен представител на цесионера, а за останалите две прехвърляния, от които взискателят „ЕОС Матрикс“ ЕООД извежда правото си на принудително изпълнение, ищцата е получила уведомление на 17.10.2023 г. В случая не е обосновано и въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторката не е аргументирала в съответствие с изискванията на т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалбоподателка се позовава на противоречива практика на ВКС, като твърди, че израз на същата са решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г. о. и решение № 50069 от 03.07.2024 г. по т. д. № 1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. Посочените решения не илюстрират твърдяното противоречие в практиката на ВКС, тъй като не дават отговор на един и същ правен въпрос. В решението по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г. о. е дадено разрешението, че предишният кредитор може да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената цесия, което последователно се поддържа в практиката на ВКС. С решението по т. д. № 1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. е прието, че запор срещу длъжник в изпълнително дело, образувано от взискател – цесионер, ще бъде надлежно процесуално действие, само след съобщаване на цесията на длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Изяснено е, че за да има действие изпълнителният запор /да прекъсне давността/ следва да има длъжник, който да е обвързан от правоотношение с взискателя, като при цесия съдебният изпълнител следва да провери наличието на цесия и съобщаването й на длъжника. В случая въззивният акт кореспондира с посочената практика, тъй като съдът е съобразил приетото за установено уведомяването на длъжницата за прехвърлянията на процесното вземане и при позоваване на решението по т. д. № 1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. е изтъкнал, че действието на това уведомяване следва да се зачете с обратна сила, а именно към момента на сезирането на съдебния изпълнител с молбата на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД за конституирането му като нов взискател по изп. д. № 536/2016 г. и с молбата на същия за образуване на изп. д. № 162/2022 г. Следва да се подчертае, че тези мотиви са изложени в атакуваното въззивно решение като допълнителни, а именно наред с основния аргумент на съда, че уведомяването на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД не рефлектира върху дължимостта на вземането – то съществува и следва да бъде удовлетворено от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му и именно органът по изпълнението е задължен да провери легитимацията на правоприемника. При мотивирането на въззивния акт в тази насока се прави позоваване на решение № 50128 от 20.03.2024 г. по гр. д. № 1106/2021 г. на ВКС, IV г. о. С посочения акт на ВКС, като и с решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о., се застъпва становище, че частните правоприемници на взискателя, също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. Валидността и основателността на искането за промяна на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за причинени вреди – арг. и от чл. 74 ЗЧСИ, ако органът е частен съдебен изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то длъжникът не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Ако длъжникът изпълни в изпълнителното производство, той се освобождава от дълга. Основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. По изложените съображения с решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о. е дадено разрешението, че без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга. С оглед изложеното по релевантния въпрос относно възможността в производството по иска по чл. 439 ГПК да се реализира защитата на длъжника срещу законосъобразността на образуването на изпълнително производство по молба на частен правоприемник /по договор за цесия/ на лицето, в чиято полза е издаден представения с молбата на правоприемника изпълнителен лист, е налице практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и осъвременяване, което изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросите по т. 2 от изложението на касационната жалбоподателка нямат обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, поради което не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това следва от обстоятелството, че изводите на апелативния съд за осъществените прехвърляния на процесното вземане и за уведомяването на длъжницата за цесиите не се основават на представените от ответника с отговора на исковата молба доказателства за посочените правнорелевантни факти, които са оспорени от ищцата, а на приобщените по делото документи като част от представените електронни копия от изпълнителни дела, удостоверяващи същите факти.

Последният въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондира с мотивите на въззивното решение. За да разреши спора относно погасяването по давност на спорното вземане в частта за лихвите, въззивният съд е приел, че по отношение процесното вземане за главница, заедно с лихви и разноски, което е установено с влязло в сила осъдително съдебно решение, се прилага петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл въззивният съд не е отрекъл приложението на тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД към възнаградителните лихви, но е отчел особеностите на конкретната хипотеза на установяване с влязло в сила съдебно решение на вземането, включително в частта му за лихви, когато по силата на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД новата давност е винаги петгодишна.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.

С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 150 евро.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 158 от 29.05.2025 г. по в. т. д. № 5/2025 г. на Варненски апелативен съд.

ОСЪЖДА Айлин Ф. К., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], офис 11 да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро /с левова равностойност 293, 37 лв./.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.