ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2053

София, 21.04.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 21.01.2026 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 1423/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1357/06.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1200/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна е потвърдено решение № 1166/05.04.2024г. по гр. д. № 18405/2021г. на Районен съд – Варна, в частта му, с която В. К. М. е осъден да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на В. Й. Д. да упражнява правото си на собственост върху поземлен имот с ид. № *** по кадастралната карта на [населено място], [община], като приведе /преустрои/ в съответствие с действащите към момента строителни правила и норми, а при невъзможност за това, да премахне изградения в поземлен имот с ид. № *** гараж с ид.№ ***, както и в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. К. М. срещу В. Й. Д. насрещен иск за приемане за установено между страните, че ищецът е собственик на реална част от 14 кв. м. от ПИ с ид.№ *** по кадастралната карта на [населено място], намираща се между съществуващата на място ограда и границата между ПИ с ид. № *** и ПИ с ид.№ ***.

Със същото решение, след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от В. Й. Д. иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на В. К. М. да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху поземлен имот с ид. № *** по КК на [населено място], като приведе /преустрои/ в съответствие с действащите към момента строителни правила и норми, а при невъзможност за това, да премахне изградения в поземлен имот с ид.№ *** резервоар за вода, индивидуализиран на комбинираната скица, намираща се на л. 245 между точки 16, 17, 29.

В установения от закона срок против въззивното решение в частта му за уважаване на иска по чл. 109 ЗС и за отхвърляне на насрещния установителен иск за собственост, е постъпила касационна жалба от В. К. М., чрез адв. П. Х.. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:

1. Дължи ли съдът произнасяне по всички твърдения на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно? Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, включително в тяхната съвкупност? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение №35/14.06.1971г. на ОСГК на ВС; решение №31 от 17.02.1999г. по гр. д. №616/1998г. на ВКС; решение №43/05.04.2013г. по гр. д. №802/2012г. на ВКС, второ г. о.; решение № 112/02.05.2017г. по гр. д .№ 3356/2016г. на ВКС, четвърто г. о.; решение № 25/23.07.2019г. на ВКС по гр. д. № 2299/2018г.; решение №50/22.05.2019г. на ВКС по гр. д.№1441/2018г., първо г. о.; решение № 411/27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на ВКС, четвърто г. о.; решение 21/26.02.2021г. по гр. д. № 2029/2020г. на ВКС; решение № 256/07.01.2021г. по гр. д. № 4293/2019 г. на ВКС; решение № 60142/24.11.2021 г. по гр. д. № 566/2021 г. на ВКС, първо г. о.

2. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на събраните по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое от доказателствата се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение по гр. д.№761/2010г. на ВКС, четвърто г. о. и решение №160/13.01.2017г. на ВКС, второ г. о. по гр. д. 2077/2016г.

3. Следва ли искът по чл. 109 ЗС да се уважи по отношения на приетия за търпим гараж, за който е налице съгласие да стои на регулационната линия, като се постанови да се събори цялата сграда, а не само навлизащите от сградата 3 кв. м. в съседния имот? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 4/06.11.2017г. по тълк. д. № 4/2015г. на ОСГК на ВКС.

4. Представлява ли площта на един урегулиран недвижим имот с ясно определени граници по регулационен план водещ индивидуализиращ белег на имота? Поддържа се противоречие с решение № 704 от 7. 01. 2011 г. по гр. д. № 1080/2009 г. на ВКС, четвърто г. о.

5. Променя ли правото на собственост погрешно и противоречащо на регулационния план заснемане на имотна граница между два имота? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС.

6. Следва ли да се зачете обвързващата съда доказателствена сила на представения констативен нотариален акт? Според касатора по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС.

От ответника по жалбата В. Й. Д., чрез адв. Б. Х., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

В срок против въззивното решение в частта му за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС е постъпила касационна жалба от В. Й. Д., чрез адв. Б. Х., в която са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:

1.Дали установеното незаконно строителство, извършено при отклонение на строителните правила и норми /неспазено отстояние от регулационната линия/ ограничава, смущава или пречи на допустимото пълноценно ползване на имота, според предназначението, отдадено му от засегнатия собственик на съседен имот, предпоставящо защита по чл. 109 ЗС на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие или вредно отражение върху правото на собственост? Дали в такива случаи засегнатият собственик следва да установи, или да наведе твърдения, в какво се изразяват пречките за ползването по предназначение? Сочи се противоречие с т.З от Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС и решение № 46/04.04.2013г. по гр. д. № 623/2012 г., на ВКС, II г. о.

2. Ако се приеме, че ищецът не е длъжен да доказва в какво се изразяват пречките, които му създава изграден на имотната граница незаконен строеж, но е длъжен да изложи твърдения в този смисъл, как следва да постъпи въззивният съд, ако прецени, че изложените твърдения са недостатъчни - да отхвърли иска като неоснователен или да даде възможност на страната да допълни и поясни твърденията си? Поддържа се противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност? Допустимо ли е при приложението на чл. 47, ал. 2 ЗУТ съдът да извършва разграничение между подземно и надземно изграден обект в съседен имот, собственост на ответника, без дадено съгласие и при нарушаване на правилата за отстояние на строежа до съседния имот, собственост на ищеца, след като законът не предвижда и не прави такова разграничение? Поддържа се противоречие с решение № 97/08.04.2016г. по гр. дело № 5363/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о.; решение 411/27.10.2011г. по гр. дело № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о.и решение № 125/29.05.2012г. по гр. дело № 534/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

В срок е постъпил писмен отговор на касационната жалба от В. К. М., чрез адв. П. Х., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /страни по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 109 ЗС, предявен от В. Й. Д. за осъждане на ответника В. К. М. да преустанови неоснователните си действия, с които й пречи да упражнява правото си на собственост върху поземлен имот с идент. № *** по кадастралната карта на [населено място], [община], като събори изградения в поземлен имот с идент. № *** гараж с идент. № ***, както и да премахне изградения в същия имот резервоар за вода.

За съвместно разглеждане е приет и предявеният от ответника В. М. насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено по отношение на В. Д., че М. е собственик на реална част от 14 кв. м. от ПИ с идент. № ***, заключена между ПИ с ид.№ *** и ПИ с идент. № ***, повдигната с жълт цвят на представената по делото комбинирана скица.

Въззивният съд е приел, за безспорно, че по действащата кадастрална карта гаражът и резервоарът са разположени в имота на ответника с идентификатор № ***. Твърденията на ищцата, че гаражът навлиза в имота й, а резервоарът е на граничната линия между имотите, налагат произнасяне по въпроса за точното местоположение на границата между имотите на страните.

За да се произнесе по насрещния иск на В. М. с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване правото му на собственост върху реалната част от 14 кв. м., заснета в КК като част от ПИ с ид. № ***, въззивният съд е приел за установено, че ищцата по главния иск и ответница по насрещния иск В. Д. е собственик на ПИ с ид. № *** въз основа на извършени в нейна полза разпоредителни сделки - договор за издръжка и гледане, сключен с дядо й Д. Д. през 1978г. и договор за покупко-продажба, сключен с майка й Р. Л. през 1978г. Ответникът е собственик на ПИ с ид. № ***, ведно с построените в него жилищна сграда, гараж с ид. № ***, като по отношение на тях се легитимира като собственик въз основа на констативен нотариален акт № 33/2021г.

Въззивният съд е приел за установено въз основа заключението на съдебно - техническата експертиза, че за територията, в която се намират имотите, са действали кадастрален план от 1962г. и регулационен план, одобрен през 1963г.; кадастрален план от 1981г. и регулационен план от 1984г. и ЗРП, одобрен през 1990г. Кадастралната карта е одобрена през 2015г.Всички действащи кадастрални и регулационни планове в периода от 1962г. до 2015г., когато е одобрена кадастралната карта, отразяват по един и същ начин имотната граница между имотите на страните. По всички действащи планове е било налице пълно съвпадение между имотната и регулационната граница между имотите на ищеца и ответника. С одобряването на кадастралната карта през 2015г. имотната граница между двата съседни имота е отразена в посока запад от действителното й местоположение, с навлизане в имота на ищцата. Въззивният съд е посочил, че според вещото лице грешното отразяване на действителното местоположение на границата между имотите по кадастралната карта, се дължи на несъобразяване на кадастралната карта с регулационната граница, която не е променяна от 1963г. При тези доказателства въззивният съд е приел, че действителната имотна граница минава по действащата регулационна граница, като съществуващата на място ограда от бетонни стълбове и мрежа е разположена по регулационната линия. Съдът е отбелязал, че в този смисъл са и твърденията на ответника в отговора на исковата молба и в насрещния му иск, а именно че границата между двата имота минава по регулационната граница, но тя не е отразена правилно в заснеманията по кадастралната карта. Площта между кадастралната граница и съществуващата на място ограда, разположена по регулационната линия, е 13 кв. м. Поради грешното отразяване на кадастралната граница не по регулационната линия между двата имота, а на запад от нея, процесните 13 кв. м. попадат в ПИ с ид. № ***, но фактически са част от собствения на ищцата имот с ид. № ***.

За недоказани са счетени твърденията на ищеца по насрещния иск, че процесната реална част е придобита от него с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 14/2006г., какъвто не е представен.

Доводът за изтекла в полза на ищеца по насрещния иск придобивна давност в периода от 1971г. и понастоящем с присъединяване владението на неговия баща, е приет за неоснователен. Изложени са мотиви, че процесната реална част попада в урбанизирана територия, спрямо която е приложим чл. 200 от ЗУТ. Според чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само, ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, като процесната реална част не отговаря на минималните характеристики, посочени в закона. Съдът е приел, че не е приложим и чл. 200, ал. 2 от ЗУТ, предвиждащ изключение от забраната за придобиване по давност на имоти под размерите по чл. 19 от ЗУТ в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Приложимостта на чл. 17 от ЗУТ се предпоставя от наличието на първоначално урегулиране на територията, при която възникват придаваеми по регулация части между съседни имоти /дворищна регулация/. Съдът е посочил, че съгласно практиката на ВКС на давността по чл. 200, ал. 2 ЗУТ може да се позове само собственикът на имота, към който се придават части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ, в случай че той ги е владял 10 години. Т.е изискването на закона е да има придаваеми части при условията на чл. 17 от ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивната давност, а не да е налице фактическо присъединяване на част от съседен имот, както е в настоящия случай. При липса на доказателства за присъединяване по силата на първоначална регулация на неурегулирани имоти на процесната реална част от имота на В. Д. към този на ответника, хипотезата на чл. 200, ал. 2 от ЗУТ, вр. чл. 17 от ЗУТ е неприложима.

Посочено е също от въззивния съд, че дори В. М. да е упражнявал фактическа власт върху процесната реална част, той не я е придобил по давност, защото не отговаря на изискванията на чл. 19 от ЗУТ, за да може да бъдат придобити по давност съгласно чл. 200, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ. Не е било възможно придобиването по давност на реални части от урегулирани имоти и при действието на ЗТСУ /отм./ предвид забраната по чл. 59 от ЗТСУ /отм./.

При произнасянето си по негаторните искове, въззивният съд се е позовал на разрешението, дадено в т. 3 от Тълкувателно решение № 4/06.11.2017г. по тълк. дело № 4/2015г. на ОСГК на ВКС, според което за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Изводът за извършено нарушение понякога произтича от самото естество на нарушението, а в други случаи преценката за извършено нарушение предполага установяване на конкретните факти, с които се проявява това засягане или ограничаване, доколкото не се извършва директно в имота на ищеца. Съдът е посочил, че според практиката на ВКС, че когато с иск по чл. 109 от ЗС се цели защита на правото на собственост, накърнено чрез незаконно строителство на регулационната линия или на недопустимо разстояние от нея, ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правото му на собственост, но следва да изложи твърдения в този смисъл, въз основа на които съдът да направи преценка дали твърдяното накърнение е пряко свързано с нарушеното от ответника ограничение в благоустройствената правна норма и дали искането на ищеца съответства на нарушението с оглед правото на защита на ответника. В случая твърденията на ищцата са за засягане на правото й на собственост поради разполагане от ответника по граничната регулационна линия на негови обекти - гараж и резервоар.

Въз основа на събраните по делото доказателства е прието за установено, че гаражът на ответника навлиза в имота на ищцата с 3 кв. м. застроена площ. Гаражът в този му вид е изграден след 1994г., когато на ответника М. е издадено разрешение за строеж. Същият е конструктивно свързан с по-рано построен /в края на 70-те години/ друг гараж от неговия баща, като двата са обозначени в кадастралната карта като един обект - процесния. За построяването на първоначално съществуващия гараж на регулационната граница през 1975г. е дадено нотариално заверено съгласие от Р. Л. - праводателка на ищцата. В същата година на нея е издаден позволителен билет за построяване на гараж в собствения й имот. Съгласно свидетелските показания гаражите са били изградени последователно - първи бил гаражът в имота на ищцата, а след него този в имота на ответника. Гаражите били в близост един до друг, с еднакви размери, като между тях минавала ограда, която според свидетелите К. и Г. е била по права линия. Промяна е настъпила след 1994г., когато в имота на ответника е построен нов по-голям гараж, тъй като стената на стария била паднала. Новопостроеният гараж е долепен до гаража в имота на ищцата и между двата гаража вече не минава ограда. Според въззивния съд дори да се приеме, че даденото през 1975г. съгласие на майката на ищцата да бъде построен гараж в съседния имот по регулационната граница важи и за последващо построения от ответника гараж въз основа на разрешителното от 1994г., то това съгласие е за неспазване на законовоустановеното 3- метрово отстояние, но не и за навлизане в съседния имот, каквото е установеното по делото фактическо положение. Навлизането на гаража на ответника в имота на ищцата безспорно създава затруднения за ползването на собствения й имот, най-малко защото възпрепятства продължаването на съществуващата ограда между двата съседни имота на юг към улицата. За ирелевантно е счетено дали гаражът е законно построен или е незаконен.

По тези мотиви е уважен искът по чл. 109 от ЗС относно гаража.

За да счете за неоснователен иска по чл. 109 ЗС относно резервоара за вода, въззивният съд е приел, че същият се намира изцяло в имота на ответника. Изграден е по регулационната граница. Представлява съоръжение с размери 3м./3м. и 1м. височина, със стоманобетонови стени и основа, който е вкопан в земята. Има изграден покрив от арматура, покрит с найлон.

Съдът е приел, че нарушаването на установеното в чл. 47, ал. 2 на ЗУТ триметрово отстояние от съседния имот, не е достатъчно да обуслови извод за фактическо състояние, с което се пречи на ищцата да упражнява правата си в пълен обем. Ако въпреки извършването на определени действия и/или бездействия на ответника правомощията на собственика не се засягат, то не може да се направи извод, че това поведение на ответника въздейства негативно и е основание за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС. В случая извън изложените възражения за неспазено отстояние на резервоара от регулационната линия, ищцата е навела твърдения, че местоположението му препятства изграждането на ограда. В тази връзка съдът е посочил, че резервоарът е вкопан в земята и няма данни той в конструктивно отношение да въздейства негативно върху имота на ищцата, в него да се събират или от него да изтичат течности, които да създават опасност за живота, здравето или пълноценното използване на имота от ищцата. По регулационната граница между имотите е налична ограда и резервоарът не е пречка за нейното позициониране и съществуване.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По поставените от касатора В. К. М. въпроси:

Първите два процесуалноправни въпроса са за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Трайно е разбирането в практиката на ВКС /вкл. и посочената от касатора/, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика: посочил е каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на кои доказателства, като се е произнесъл по доводите на страните.

Въпросите са обосновани с твърдения, че съдът не е обсъдил, че гаражите винаги са били долепени, между тях не е минавала ограда, а съществуващата ограда никога не е била премествана и при внимателен анализ на доказателствата съдът би направил извода, че се спори за реална част, която никога не е била в имота на ищцата по делото и несъответствията по плана са в рамките на допустимата грешка. Поддържа се, че като е приел, че между гаражите е имало ограда, въззивният съд се е позовал на част от свидетелските показания и необосновано е игнорирал показанията на останалите свидетели.

В първата им част тези доводи по съществото си съставляват оплакване за неправилна преценка на събраните доказателства и съответно на направените въз основа на нея правни изводи. По доводите, касаещи правилността на въззивното решение, не се дължи произнасяне в производството по чл. 288 ГПК. Освен това следва да се отбележи, че от значение за изхода на делото е не какво е било фактическото положение на двата гаража /дали е имало отстояние и ограда между тях или не/, а какво е местоположението им понастоящем.

Неоснователно се поддържа, че въззивният съд не е обсъдил как построеният с разрешение да е на регулационната линия гараж и представляващ търпим строеж, пречи на правото на собственост на ищцата, извън трите кв. м., навлизащи в имота й, както и липсва произнасяне по доводите за наличие на допустима грешка при измерванията, в рамките на които влизат тези три кв. м. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е приел, че гаражът не е ситуиран на регулационната линия, а навлиза в имота на ищцата с 3 кв. м. Прието е също, че са направени изчисления от вещото лице съгласно чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, при които е констатирано по-голяма от допустимата грешка при позиционирането на гаража на ответника съобразно границата между имотите по кадастралната карта /Приложение 13/.

Предвид горното, изложените от касатора твърдения не могат да послужат като обосновка за допускане на касационно обжалване по поставените първи и втори процесуалноправни въпроси.

По третия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е изведен от мотивите на въззивното решение, в което извод, че гаражът е търпим строеж, не е направен. Освен това въззивният съд не е приел, че подлежи на премахване целият гараж, а ответникът е осъден да приведе /преустрои/ гаража в съответствие с действащите към момента строителни правила и норми, а при невъзможност за това, да го премахне.

Четвъртият въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е формирал изводите си, приемайки че площта е съществен индивидуализиращ белег на урегулиран недвижим имот, предвид на което и по поставения въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да отхвърли предявения насрещен установителен иск за собственост, съдът е изложил мотиви, че ищецът не е доказал, че е собственик на спорните 14 кв. м., които по кадастралната карта са заснети като част от имота му. Въз основа заключението на съдебно - техническата експертиза е прието, че по всички действащи планове е било налице пълно съвпадение между имотната и регулационната граница между спорните имоти, като с одобряването на кадастралната карта през 2015г. имотната граница е отразена в посока запад с навлизане в имота на ищцата, което се дължи на несъобразяване на кадастралната карта с регулационната граница, която не е променяна от 1963г.

По петия правен въпрос не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС, според което одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие. От тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. Именно в този смисъл са и изводите на въззивния съд, че при нанасянето на имотите в кадастралната карта не е съобразена регулационната граница между тях, поради което и спорните 13 кв. м. в кадастралната карта са нанесени като част от поземлен имот с ид. № ***, собственост на ищеца по насрещния иск, вместо като част от съседния поземлен имот с ид. № *** и е направен извод за неоснователност на насрещния установителен иск за собственост.

Не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС по шестия правен въпрос. Въззивният съд, съобразявайки, че и двете страни разполагат с титул за собственост е приел, че са оспорени констатациите на нотариуса в констативния нотариален акт на ответника по делото, поради което и в негова тежест е установяването на удостоверените с акта права. Тези изводи на въззивния съд са в пълно съответствие с разрешението, дадено в ТР 11/2012г. на ОСГК на ВКС. В последното е прието, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК и всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение в частта му за отхвърляне на насрещния установителен иск за собственост, поради произнасяне по невъведени от ищеца фактически твърдения.

В насрещната искова молба ищецът сочи, че се легитимира като собственик на поземлен имот с ид. № *** с нотариален акт № 33/2021г., като с нотариален акт 14/2006г. е закупил УПИ ***. Праводателите му са придобили собствеността върху имота на основание давностно владение и продажба. В изпълнение указанията, дадени от въззивния съд, е направена конкретизация на иска, като в молба от 05.09.2024г. е посочено, че спорната реална част е в регулационните граници на имота на ищеца, която част е придобита по силата на договор за покупко - продажба /нотариален акт № 14, дело 1014/2006г./ като част от УПИ ***. Тогава ищецът завладял спорната реална част. Бащата на ищеца е закупил имота от своя баща, дядото на ищеца е придобил имота по давност /нотариален акт 83/1966г./, а прадядото на ищеца е закупил имота през 1911г. Твърди се, че бащата на ищеца е владял в периода 1971г.- 2006г., присъединявайки владението на праводателите си. Ищецът поддържа, че границата между имотите на страните е по регулационната линия и регулационните граници на имотите отговарят на титулите на собственост.

Видно от обжалваното решение, въззивният съд не се е произнесъл по невъведени в насрещната искова молба основания, а разгледал същите в поредността им, конкретизирана с уточнителната молба и ги е счел за неоснователни. С обжалваното въззивно решение не са отречени правата на ищеца по насрещния иск върху УПИ ***, а е прието, че спорната реална част е извън границите на този УПИ, като при нанасянето на поземления имот в кадастралната карта не са съобразени границите по регулационния план и поради това и същата спорна част погрешно е нанесена като част от поземлен имот № ***.

Не е налице и поддържаното от касатора основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с точния им смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Изложените от касатора доводи не обосновават допускането на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, защото са относими към правилността на обжалваното решение, за която касационният съд не се произнася в производството по чл. 288 ГПК.

По въпросите, поставени от касатора В. Й. Д. :

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. В т. 3 от Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е прието, че за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, като например, когато действията на ответника са в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. В практиката на ВКС (решение №8/05.06.2019г. по гр. д. № 1295/2018г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 231/12.04.2024г. по гр. д. № 1232/2023г. на ВКС, I-во г. о.) се приема, че когато чрез иска по чл. 109 ЗС се цели защита правото на собственост, накърнено чрез незаконно строителство на регулационната линия или на недопустимо от нея разстояние, ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правата му на собственост, но следва да изложи твърдения в тази насока в исковата молба с оглед преценка дали твърдяното накърнение е пряко свързано с нарушеното от ответника ограничение в благоустройствена правна норма, дали отправеното искане съответства на нарушението и с оглед правото на защита на ответника. В посоченото от касатора решение № 46 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 623/2012г., второ г. о., се приема, че при нарушаване на правилата за отстояние на незаконно построената сграда до съседния имот, собственост на ищеца, самото нарушение на строителните /респ. санитарно-хигиенните/ норми предполага ограничаване правата на собственика на засегнатия съседен имот да го ползва по предназначение и не е необходимо той да доказва с какво такъв незаконен строеж му пречи.

Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, защото в съответствие с нея е приел, че по предявените негаторни искове ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правото му на собственост, но следва да изложи твърдения в този смисъл, въз основа на които да се прецени дали твърдяното накърнение е пряко свързано с нарушеното от ответника ограничение в благоустройствената правна норма и дали искането на ищеца съответства на нарушението с оглед правото на защита на ответника. Посочил е, че извън възраженията за неспазено отстояние на резервоара от регулационната линия, ищцата е навела твърдения, че местоположението му препятства изграждането на ограда между имотите. Въззивният съд е посочил, че няма данни резервоарът в конструктивно отношение да въздейства негативно върху имота на ищцата, в него да се събират или от него да изтичат течности, създаващи опасност за живота, здравето или пълноценното използване на имота от ищцата. Същият не е пречка за позиционирането и съществуването на оградата между имотите на страните.

Вторият въпрос не може да обуслови допускане до касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК - въззивният съд не е направил констатация, че фактическите твърдения в исковата молба са непълни или неясни и тя не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и въпреки това да е постановил решението си. Съдът е посочил какви са фактическите твърдения, на които се основава искът по чл. 109 ЗС и се е произнесъл по тях. Съдът няма задължение да дава указания на ищеца да излага фактически твърдения, които според съда обосновават основателност на предявения иск, защото това би било в разрез с принципа на равенството на страните в процеса – чл. 9 ГПК, а е длъжен да се произнесе по спора, с който е сезиран - чл. 6 ГПК. Нормата на чл. 129, ал. 2 ГПК е приложима, когато исковата молба е нередовна, но не и ако изложените в нея твърдения не сочат на основателност на иска.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. В обжалваното решение подробно са описани събраните по делото доказателства, като въззивният съд е посочил кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства. Въпросът е обоснован с довод, че въззивният съд не е обсъдил в цялост заключението на вещото лице относно размерите на резервоара и по - конкретно, че същият има и надземна част от един метър. В обжалваното решение е посочено, че според експертизата резервоарът е с размери 3м./3м. и 1м. височина, със стоманобетонови стени и основа, който е вкопан в земята и има изграден покрив от арматура, покрит с найлон. Т.е. въззивният при формиране на правните си изводи не е игнорирал установеното по делото относно параметрите на резервоара, а решаващите му изводи не са основани на това дали резервоарът е с или без надземна част, а че той не е пречка за поставяне на ограда, каквато и понастоящем съществува.

Вторият въпрос, поставен в т. 3 от изложението, не е от обуславящо значение за крайния извод на въззивния съд, защото не е прието, че чл. 47, ал. 2 ЗУТ се прилага само за надземни обекти и да е отхвърлил иска с мотиви, че не се касае за такъв обект. Мотивите на въззивния съд са, че в конкретния случай неспазването на изискването за отстояние няма за последица соченото в исковата молба засягане на правото на собственост, доколкото ищцата излага твърдения, че разполагането на резервоара при неспазване на законовите отстояния, пречи на поставянето на ограда, каквато пречка няма – понастоящем има ограда и резервоарът не препятства съществуването й.

ВКС намира, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. първо ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно - постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

Предвид изхода от спора в полза на В. Й. Д. следва да се присъдят направените от нея разноски за отговор на подадената от В. К. М. касационна жалба в размер на 1 022,58 евро /равностойността на заплатените 2 000 лв./.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1357/06.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1200/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА В. К. М. да заплати на В. Й. Д. на основание чл. 78 ГПК направените разноски по делото пред ВКС в размер на 1 022,58 /хиляда двадесет и две евро и 58 евроцента/ евро.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: