ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1175/22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. ч. т. д. № 708 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Подадена е частна касационна жалба от „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. Н. Ш., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 2065/23.12.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1100/2025 г. по описа на Софийския окръжен съд, 2 въззивен граждански състав, с което е потвърдено постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК решение, имащо характера на определение, № 259/19.08.2025 г., постановено по гр. д. № 61/2025 г. по описа на Районен съд-Костинброд, с което е оставена без уважена молбата на ответника „Банка ДСК“ АД за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските – чрез възлагането им в тежест на ищеца Г. М. А..

Частният касатор твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като са породени двете, уредени в чл. 78, ал. 2 ГПК, процесуални предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността за разноските: 1) с извънсъдебното си поведение не е дал повод за завеждане на делото и 2) признал е иска, като по този начин се е отказал от процесуалната защита срещу него. Счита, че изтичането на погасителната давност няма за последица погасяване на самото вземане, а единствено възможността за принудителното му събиране, поради което за кредитора не съществува задължение за заличи дълга от ЦКР.

Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „При уважаване на предявен отрицателен установителен иск с основание изтекла погасителна давност следва ли да се изключи приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и разноските по делото да бъдат възложени в тежест на кредитора - ответник, само поради това, че в кориците на прекратено изпълнително производство се съдържа изпълнителен лист за вземането, макар и издаден преди погасяването по давност, и независимо от това, че е признал иска с отговора на исковата молба, прекратяването на изпълнителното дело е било вече прогласено от ЧСИ, и повече от 5 години се е десезирал от изпълнението?“ (твърди се противоречие с определение № 534/06.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4484/2019 г., ІІІ г. о.; определение № 474/07.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3063/2019 г., IV г. о.; определение № 75/21.04.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1371/2017 г., I г. о.; определение № 95/22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о.; определение № 318/25.07.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2828/2018 г., ІІІ г. о.; определение № 420/16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3300/2018 г., ІІІ г. о. и определение № 468/18.12.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4586/2018 г., ІІІ г. о.); 2. „Следва ли да се тълкува спазването на кредитора на задълженията му, произтичащи от Наредба № 22/16.07.2009 г. на ЦКР, в частност необходимостта да подава информация за задължения на длъжника, като даване на повод от страна на кредитора?“; 3. „Под понятието „погасяване“ по чл. 10 и сл. от Наредба № 22/16.07.2009 г. на Централния кредитен регистър следва ли да се разбира настъпване на обстоятелства за прекратяване на правоотношението - изпълнение чрез плащане или не ограничава погасяването само до плащане, а включва и погасяването на вземането по давност, на което се дължи подаването на информация до ЦКР?“ (касаторът твърди, че правният отговор на последните два поставени процесуалноправни въпроса ще способства както за точното прилагане на процесуалния закон, така и за развитието на правото).

Ответникът по частната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба.

Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалваното определение, окръжният съд е съобразил, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като той разполага с изпълнителен лист и във всеки един момент може да го използва за образуване на изпълнително производство. Счел е, че макар и кредиторът да не е длъжен да унищожи или върне изпълнителния лист след погасяване на задължението по давност, липсата на такова законово задължение на препятства добросъвестният кредитор да върне (на издалия го съд) изпълнителния лист. От друга страна, ответникът продължава да декларира задължението на ищеца като активно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредба № 22/16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър институциите и лицата по чл. 4, ал. 1 са длъжни да събират и подават към Централния кредитен регистър информация в електронен вид за всички кредити на техните клиенти и за настъпилите изменения по тези кредити до окончателното им погасяване. Съгласно чл. 19, ал. 2 от наредбата информацията за кредитната задлъжнялост се предоставя на институциите и лицата по чл. 4, ал. 1, както и на физически и юридически лица, и включва данни за текущото състояние на кредитите, за просрочията по активни и по погасени кредити за 5-годишен исторически период, за сключени нови договори за кредити, както и данни за лицата, които са съдлъжници и поръчители по кредити. Правилата относно погасителната давност и нейните последици са уредени в ЗЗД. Систематичното им място е в общата част на закона, глава V - „Погасяване на задълженията“. След като законът изрично определя погасителната давност като способ за погасяване на задължения, а Наредба № 22/16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър също използва термина погасяване и не въвежда някакви отклонения в тази връзка, то липсва основание за извода, че поради трансформирането на задължението в естествено - след погасяването му по давност, то не е погасено по смисъла на чл. 10 от наредбата, а продължава да е активно и следва да фигурира в ЦКР. При тези правни съображения въззивният съд е обосновал правното съждение, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което липсва правно основание за освобождаването му от отговорността за разноските.

Въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос, свързан с отговорността за разноските при уважен отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, тъй като не отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – той не е решен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и с тази, която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази практика е изяснено принципното правно съждение, че при всеки конкретен случай преценката за освобождаване на ответника кредитор от отговорност за разноски съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК зависи от правомерността на неговото поведение.

По поставените процесуални въпроси е формирана казуална практика на Върховния касационен съд - определение № 5/5.01.2026 г. на ВКС по ч. т. д. № 2313/2025 г., II т. о.; определение № 3164/11.11.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2132/2025 г., II т. о; определение № 3006/27.10.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2266/2024 г., II т. о.; определение № 2807/8.10.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 1477/2025 г., II т. о., определение № 1220/5.12.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1809/2023 г., II т. о., определение № 2367/15.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 759/2024 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, съобразно която предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е в смисъл, че ответникът не трябва да понася съдебните разноски, когато неговото извънсъдебно поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е породена първата процесуална предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК. Чрез материалноправното възражение за изтекла погасителна давност се упражнява потестативно субективно материално право, поради което то може да се релевира само когато титулярят на вземането, покрито от погасителната давност, претендира изпълнение. В този смисъл, това преобразуващо субективно право не може да бъде упражнено извънсъдебно. Дори и при прекратено изпълнително дело, вкл. и на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК (след писмено искане от взискателя), кредиторът, вкл. и когато той е придобил изпълняемото право чрез частно или универсално правоприемство, притежава изпълнителен лист, който винаги го овластява да поиска образуване на ново изпълнително производство и да насочи принудително изпълнение по отношение на имуществените права на длъжника. В този смисъл, за да отрече със сила на пресъдено нещо процесуалното право на кредитора да удовлетвори удостовереното в изпълнителния лист изпълняемо право чрез помощта на държавната принуда, длъжникът следва да предяви отрицателен установителен иск, за което причина представлява поведението на кредитора. За да се освободи в този случай от отговорността за съдебните разноски, кредиторът следва да докаже, че с извънсъдебното си поведение не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателния установителния иск, като не е достатъчно фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело, респ. да не предприема изпълнителни действия по все още висящото изпълнително производство. Съобразно принципните разяснения в мотивите по т. 2 от ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК изпълнителният лист представлява по своето правно естество процесуална ценна книга, поради което докато той не бъде предаден доброволно от кредитора на длъжника (преди образуване или след прекратяване на изпълнителното производство), носителят на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителния лист, вкл. когато то е прехвърлено на трето лице (арг. чл. 429, ал. 1 ГПК), винаги може да предприеме изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване на тези притезания. В случай че впоследствие кредиторът поиска издаване на дубликат на първообразния изпълнителен лист, длъжникът ще може да му противопостави всички възражения и оспорвания, вкл. и че първообразният изпълнителен лист не е изгубен или унищожен, а доброволно е предаден от кредитора (взискателя) на длъжника като доказателство, че изпълняемото право или процесуалното право за принудителното му удовлетворяване с помощта на държавната принуда е погасено (чл. 409, ал. 3 ГПК). Аргумент в полза на този правен извод се обосновава и от нормативното правило на чл. 109 ЗЗД, макар и изпълнителният лист да не е частен документ.

Тъй като тази казуална практика на ВКС дава непосредствен правен отговор на поставените от частния касатор процесуалноправни въпроси, не са породени специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. От друга страна, поставените въпроси по т. 2 и т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, тъй като те не са обусловили правосъдната воля на въззивния съд – окръжният съд е потвърдил обжалваното определение, постановено от първоинстанционния съд на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, с основния правен довод, че с извънсъдебното си поведение ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като той разполага с изпълнителен лист и във всеки един момент може да го използва за образуване на изпълнително производство, а само като допълнителен аргумент е изложил правни съображения за обстоятелството, че ответникът е продължил да декларира пред Централния кредитен регистър задължението на ищеца като активно.

По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2065/23.12.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1100/2025 г. по описа на Софийския окръжен съд, 2 въззивен граждански състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.