ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4162

гр. София 18.09.2025 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 16.04.2025 (шестнадесети април две хиляди и двадесет и пета) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4861 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 112 152/17.10.2024 година, подадена от „Консултфоринвест“ ООД [населено място], против решение № 5297/26.09.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Б състав, постановено по гр. д. № 3633/2023 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 1321/30.01.2023 на Софийския районен съд, гражданско отделение, 165-ти състав, постановено по гр. д. № 32 463/2022 година, с което „Консултфоринвест“ ООД [населено място] е осъдено, на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на С. И. П. сумата от 15 646.64 лева., представляваща неустойка за забава по чл. 20, ал. 2 от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 11.05.2020 година, сключен между страните, за период: октомври 2020 година-май 2022 година, заедно със законна лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска-16.06.2022 година до окончателното й плащане.

В подадената от „Консултфоринвест“ ООД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от С. И. П. в против дружеството иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба С. И. П. е подал отговор на същата с вх. № 135 888/06.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 5297/26.09.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Б състав, постановено по гр. д. № 3633/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение.

„Консултфоринвест“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 02.10.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 112 152/17.10.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД когато длъжникът не изпълнел точно задължението си, кредиторът имал право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Не било спорно между страните, че в предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот–чл. 20, ал. 2 страните били уговорили неустойка при забавено изпълнение на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация в уговорения срок–до 30.09.2020 година.

Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД не било необходимо ищецът С. И. П. да установява действителния размер на вредите, поради което било достатъчно да установи, че било налице забавено изпълнение, за да възникнело задължение за неизправната страна да заплати уговорения размер на неустойката. Страните не спорели, а и се установявало, че сградата била въведена в експлоатация на 05.05.2022 година.

Основният довод на „Консултфоринвест“ ООД [населено място] бил, че забавеното изпълнение по договора, изразяващо се във въвеждане на сградата в експлоатация над 19 месеца след изтичане на договорения срок, обуславящо дължимостта на неустойката, уговорена в чл. 20, ал. 2 от предварителния договор, не било по негова вина, а вследствие забавяне на „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място] по присъединяването към разпределителната електрическа мрежа на обекта на „Консултфоринвест“ ООД [населено място], в който се намирали процесните имоти. Действително липсата на присъединяване представлявала административна пречка за въвеждането на сградата в експлоатация, поради което било необходимо да се изследва дали било налице забавяне и ако да–чия е била вината за него.

Съгласно разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД длъжникът не отговарял, ако невъзможността за изпълнението се дължала на причина, която не можело да му се вмени във вина. Съответно „Консултфоринвест“ ООД [населено място] следвало да докаже наличието на такава причина, която обуславяла невъзможността за изпълнение в срока и липсата на вина от негова страна в това отношение, което щяло да го освободило от дължимостта на уговорената между страните неустойка при неспазване на предвидения в предварителния договор срок за въвеждане на сградата в експлоатация. Било установено, че договорът за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място] (ДПЕРМ), сключен с „Консултфоринвест“ ООД [населено място] за процесния обект е бил сключен на 20.12.2018 година, т. е. преди предварителния договор между страните от 11.05.2020 година, с който същите били уговорили срок за въвеждане в експлоатация на жилищната сграда до 30.09.2020 година. В посочения ДПЕРМ обаче, съгласно чл. 10, ал. 1 от същия не бил уговорен конкретен срок за изграждане и въвеждане в експлоатация на присъединявания обект на „Консултфоринвест“ ООД [населено място]. В чл. 10, ал. 3 от договора с „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място] било уговорено, че електроразпределителното дружество подавало документи за снабдяване с разрешение за строеж на съоръженията за присъединяване в 6-месечен срок от датата на подписването на договора.

Съгласно чл. 10, ал. 2 на ДПЕРМ срокът за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване бил осем месеца от издаване на разрешението за тяхното изграждане. С оглед събрания доказателствен материал по делото не било установено кога тези документи са били подадени. Видно от констативния акт за установяване годността за приемане на строеж за външното електрозахранване за процесния имот, разрешението за строеж за благоустройствен обект № Б-31/26.10.2021 година от Главния инженер на Район „Люлин“–СО било влязло в сила на 16.11.2021 година.

Съгласно представеното разрешение за ползване въвеждането в експлоатация на жилищната сграда и външното електрозахранване за нея било станало на 05.05.2022 година. С оглед на това били налице основания да се приемело, че електроразпределителното дружество било спазило осем-месечния срок за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване, съгласно чл. 10. ал. 2 от ДПЕРМ. Същевременно не се установявало какви били причините за издаването на разрешението за строеж за благоустройствения обект на 26.10.2021 година, което вече било отвъд уговорения между страните в предварителния договор срок за въвеждане в експлоатация (до 30.09.2020 година).

Не се установявало какви били конкретните причини и чия била вината за това–дали на „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място] или на „Консултфоринвест“ ООД [населено място], тъй като договорът за присъединяване бил двустранен и двете страни имали задължения, обуславящи насрещната престация на другата страна, поради което били неоснователни твърденията на „Консултфоринвест“ ООД [населено място], че в случая то не можело да има вина, поради обстоятелството, че не можело само да извърши работите, които електроразпределителното дружество следвало да изпълни за присъединяването. Аргумент в тази полза било изложеното в решение № 10/09.02.2015 година, постановено по т. д. № 4429/2013 година по описа на ВКС, ТК, IІ т. о., съгласно което когато длъжникът бил допуснал забава в изпълнение на задължението да завърши в уговорения срок имотите-предмет на предварителния договор за продажба, след което да прехвърли собствеността, която забава се дължала на неизпълнение на законно регламентираните задължения на съответните дружества за присъединяване към водоснабдителната и канализационна и електроразпределителната мрежи, а длъжникът бил изпълнил своите задължения във връзка с присъединяването, била налице невиновна невъзможност за изпълнение по чл. 81, ал. 1 от ЗЗД. ВКС бил допълнил, че забавеното завършване на обектите поради забавено присъединяване към водоснабдителната, канализационната и електроразпределителната мрежи, когато длъжникът е доказал по делото, че то не било по негова вина, тъй като бил изпълнил своите задължения във връзка с присъединяването, било забавено изпълнение не по вина на продавача, а по причини, които не зависели от него.

Следователно, за да бъдел освободен от отговорност за забавата, длъжникът трябвало да докаже, че забавянето не било по негова вина и задълженията му във връзка с присъединяването са били изпълнени. Доказателствената тежест за установяване вината на електроразпределителното дружество и съответно освобождаване от отговорност за неизпълнението на длъжника по предварителния договор била за „Консултфоринвест“ ООД [населено място], който не бил успял да установи това при условията на пълно и главно доказване, както с оглед на представените пред първоинстанционния съд доказателства, така и предвид проведеното доказване пред въззивната инстанция. Действително между „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място] и „Консултфоринвест“ ООД [населено място] на 27.05.2020 година, което все още било в границите на срока за въвеждане на сградата в експлоатация (30.09.2020 година) било сключено споразумение относно искане съоръженията да бъдат изградени от присъединяваното лице, което можело да се тълкува като действия на ответника за ускоряване на процедурата.

Това споразумение обаче не установявало, че „Консултфоринвест“ ООД [населено място] било имало поведение съобразено с разпоредбата на чл. 302 от ТЗ, изчерпващо дължимата грижа на добрия търговец за изпълнение в срок на поетото задължение към С. И. П.. Безспорно „Консултфоринвест“ ООД [населено място] било строител по занятие, поради което би следвало да притежава достатъчно опит и знания за действията на „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място] при изграждане и въвеждане в експлоатация на подобни съоръжения и сроковете, в чиито рамки обичайно те се извършвали. Към момента на сключване на предварителния договор между страните по делото търговецът бил наясно, че имало забавяне от електроразпределителното дружество, както и че все още не било издадено разрешение за изграждане на присъединителните съоръжения.

Въпреки това знание, същият се бил задължил с предварителния договор, съгласно чл. 10, ал. 3 да осигури въвеждането на сградата в експлоатация в срок до 30.09.2020 година и се бил съгласил при неспазване на този срок по негова вина да заплати уговорената в чл. 20, ал. 2 неустойка. С оглед така очертаната обстановка въззивната съдебна инстанция намирала, че в случая не можело да бъде приложена разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, освобождаваща длъжника от отговорност за неизпълнението му, тъй като при сключването на процесния договор той не само бил могъл, но и бил длъжен да предвиди обстоятелствата, които биха попречили за въвеждане на сградата в експлоатация в уговорения срок, поради липсата на присъединяване към външната електрическа мрежа, като при сключването на предварителния договор, същият не бил положил грижата на добрия търговец, задължил се бил въпреки риска и поради това бил длъжен да понесе отговорността от неизпълнението. Въззивният съд намирал, че доводите на „Консултфоринвест“ ООД [населено място] за знанието на С. И. П. за забавянето на „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място] към момента на сключване на договора за неоснователни, поради това, че от разпита на допуснатия във второинстанционното производство свидетел се потвърждавало, че още преди сключването на предварителния договор за „Консултфоринвест“ ООД [населено място] било известно, че се е очаквало забавяне.

От свидетелските показания се установявало, че свидетелят (брокер, който бил посредничил за продаването на имоти в процесната сграда) преди сключването на договора бил уведомил „И.“–твърденият брокер на С. И. П., че се очаквало да има забава в първоначално зададения срок (септември), заради усложнения с „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място]. Не знаел колко време е било забавянето и какви били конкретните причини за това, като бил информиран от инвеститора и не бил виждал писмени документи за това. Излагал, че не бил комуникирал пряко с П., както и че не знаел за действия на дружеството за ускоряване на процеса с „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място]. Въпреки, че със свидетелските показания се установявало, че брокерът на С. И. П. бил знаел за очакваното забавяне и бил получил заръка за предаването на тази информация на попов, от това не следвало, че същото е било извършено и съответно, че С. И. П. е бил информиран за забавянето, съгласил се бил да има такова или на отсрочване на изпълнението заради същото.

Не се установявало и твърдяното от „Консултфоринвест“ ООД [населено място] многократно уведомяване на насрещната страна за забавянето след сключване на предварителния договор. Съгласно чл. 22, ал. 1 от последния всяко уведомление по него трябвало да е писмено, а по делото не били представени такива доказателства.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Консултфоринвест“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси, а именно:

1.) Може ли въззивният съд да разглежда и да се произнася по възражение, което не е правено по делото?;

2.) Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и съобрази всички събрани по делото доказателства?;

3.) При договор за изработка с особен предмет-присъединяване към електроразпределителната мрежа-ДПЕРМ (лицензионна дейност), ако възложителят заплати договореното възнаграждение, може ли неизпълнението (проектиране и изпълнение на благоустройствения обект) да се дължи на негово виновно поведение?;

4.) Как следва да се тълкуват договорите-следва ли при тълкуване на волята на страните да се търси нейното действително реализиране или буквалния израз е достатъчен?

5.) Налице ли е вина за неизпълнение на двустранен договор, когато едната страна знае за съществуването на потенциален риск за неизпълнение, който риск тя не може да контролира или е необходимо собствено поведение, водещо до неизпълнение? и

6.) Когато страни по един договор контактуват чрез посредници, уведомяването на посредника на едната страна, за някакво обстоятелство, свързано с преговорите, счита ли се за уведомяване на самата страна?.

По отношение на първия от въпросите „Консултфоринвест“ ООД [населено място] излага твърдения за противоречие между въззивното решение на Софийски градски съд от една страна и т. 10 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС и т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС от друга страна, поради което били налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В първото от посочените ТР е прието, че Върховният касационен съд следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното решение. Той осъществява контрол за правилността на въззивното решение в рамките на заявените в жалбата основания и може да преквалифицира посочените в нея нарушения - както и да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като касационно основание.

Същевременно във второто от тях е прието, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.

Същевременно въпросът е поставен във връзка с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за вината за неизпълнение на ДПЕРМ, като е приел, че не се установява причината за ненавременното изпълнение на договора и доколко тя не се дължи на длъжника-възложител по този договор. Такова възражение обаче, че ответникът бил неизправна страна по ДПЕРМ не било правено от С. И. П. и не било включено в предмета на делото.

С оглед на това не се установява твърдяното от касатора противоречие, което да послужи като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросът дали „Консултфоринвест“ ООД [населено място] е било изправна страна по посочения договор е включен в предмета на спора, с оглед на направеното от дружеството възражение, че то е изправна страна по него, а забавянето се дължи единствено на неизпълнение на задълженията по него от страна на „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място]. При това е отчетено, че доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство се носи от „Консултфоринвест“ ООД [населено място], доколкото именно то е длъжно да обори установената в чл. 92 от ЗЗД презумпция, като докаже, че е изправна страна по договора станал причина за забавата. Последното е свързано с втория и третия от поставените въпроси, по които се твърди противоречие между обжалваното решение и решение № 149/03.07.2012 година, постановено по гр. д. № 1084/2011 година, решение № 50 024/22.12.2022 година, постановено по гр. д. № 1367/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 88/06.07.2017 година, постановено по т. д. № 3114/2015 година, решение № 60 089/02.08.2021г година, постановено по т. д. № 934/2020 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 72/18.09.2017 година, постановено по т. д. № 330/2015 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.

С това касаторът обосновава искането си за допускане на касационно обжалване по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но в случая не са налице предпоставките за това. Въпросът е свързан с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил представените от „Консултфоринвест“ ООД [населено място] доказателства, че е било изпълнило задължението си за плащане на цената по договора с „ЧЕЗ Р. Б. АД [населено място], което го правело изправна страна по договора, а оттам следвал извода, че забавата се дължи само на виновното поведение на изпълнителя по този договор. Това обаче се съответства на изводите на въззивния съд за това, че този договор има двустранен характер, поради което изправността на страната по делото следва да бъде преценявана с оглед на изпълнението на всичките й задължения по договора, а не само на едно от тях. Това е така доколкото е възможно изпълнението на едно от задълженията само по себе си да не прави страната по договора изправна такава, което би било възможно само ако това е единственото й задължение и тя не разполага със средства да влияе на изпълнението на насрещната страна.

Поради това не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по този въпрос.

Според „Консултфоринвест“ ООД [населено място] четвъртия от поставените в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е разрешен от въззивният съд в противоречие с решение № 50 223/16.01.2023 година, постановено по гр. д. № 574/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. съгласно което при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат са целели да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел и съдържание, обичаите в практиката и добросъвестността.

Самият касатор твърди, че въпросът е поставен във връзка с извършеното от въззивния съд тълкуване на чл. 5, ал. 1, т. 3 от договора (третият етап на строителството е завършване на строителството, въвеждането на жилищната сграда в експлоатация по предвидения в закона срок-в срок до 30.05.2020 година) и чл. 5, ал. 3 от договора (продавачът се задължава да извърши всички действия по издаване на валидно разрешение за ползване/удостоверение за въвеждане в експлоатация на жилищната сграда, съгласно ЗУТ и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове). Решаващият съд е тълкувал тези клаузи на договора като е приел, че „Консултфоринвест“ ООД [населено място] има задължение да осигури въвеждането на сградата в експлоатация не по-късно от 30.05.2020 година, като е длъжен да осигури и извършването на действията на компетентните за това административни органи до този момент. Касаторът твърди обратното, че не е бил длъжен да осигури съдействието на административните органи и въззивният съд неправилно е приел, че е имал такова задължение. Затова въпросът е свързан с правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд по съществото на спора, поради което съгласно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Още повече, че видно от мотивите на обжалваното решение съдът по съществото на спора е спазил изискванията за тълкуване на договорите по чл. 20 от ЗЗД, като при това е съобразил това, че когато за изпълнение на задължението на страна по договора са необходими действия на трето лице, то именно тази страна трябва да осигури извършването на действията на третото лице и то така, че да осигури изпълнение на задължението си в срок.

С оглед на това не са налице основания за допускане на касационното обжалване по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това предпоставя липсата на основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд и по петия от поставените в изложението на „Консултфоринвест“ ООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси. За да обоснове наличието на допълнителната предпоставка за допускане на исканото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК касаторът се е позовал на решение № 348/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 387/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Същото обаче е неотносимо към действителния въпрос, който е от значение за спора, а именно, че когато за изпълнението на задължението на страна по договора са необходими действия от трети на договора лица, задължение на страната е да осигури извършването на тези действия и то по такъв начин, че да осигури изпълнението на задължението си в срок. Ако действията за осигуряване на съдействието на третото лице са предприети в неподходящ срок, страната не е съдействала на третото лице или пък не е предприела необходимите действия срещу неговото неизпълнение, то тя ще отговаря за неизпълнение. Такава отговорност няма да е налице само ако действията по осигуряване на съдействието на третото лице са предприети в подходящ срок и страната обективно не е имала възможност да влияе върху изпълнението на това лице-чл. 259, ал. 2 от ТЗ.

По отношение на шестия от поставените в изложението на „Консултфоринвест“ ООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси се твърди противоречие между обжалваното въззивно решение и ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС, но без това твърдение да е конкретно обосновано. Освен това по въззивното дело не е приемано за установено, че посредника на С. И. П. при сключването на предварителния договор е бил и негов пълномощник за да се приложи правилото на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД, поради което не се установяват твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване по този въпрос.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Консултфоринвест“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Благоевград да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка.

Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока.

В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.

Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК.

Изложените от „Консултфоринвест“ ООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това.

Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 5297/26.09.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Б състав, постановено по гр. д. № 3633/2023 година, по подадената против него от „Консултфоринвест“ ООД [населено място], касационна жалба с вх. № 112 152/17.10.2024 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото „Консултфоринвест“ ООД [населено място] ще трябва да заплати на С. И. П. сумата от 1500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5297/26.09.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Б състав, постановено по гр. д. № 3633/2023 година.

ОСЪЖДА „КОНСУЛТФОРИНВЕСТ“ ООД@@78@ [населено място], [улица], С. ц., ет. , офис да заплати на С. И. П. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН] сумата от 1500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.