- 7 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4158

гр. София, 18.09.2025 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 23.04.2025 (двадесет и трети април две хиляди и двадесет и пета) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4900 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 902/01.11.2024 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б. против решение № 409/08.10.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІV-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 418/2024 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 526/26.04.2024 година на Районен съд Плевен, V-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 718/2023 година в частта му, с която, Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Ц. Н. Л. сумата от 12 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл. 227б, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязло в сила решение № 217/15.08.2023 година на Окръжен съд Плевен, постановено по в. а. н. х - д. № 451/2023 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 15.08.2023 година до окончателното плащане.

В касационната си жалба Прокуратурата на Р. Б. сочи, че въззивното решение на Окръжен съд Плевен, в обжалваната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е въззивното решение на Окръжен съд Плевен да бъде отменено като неправилно в обжалваната му част, като предявеният от Ц. Н. Л. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ бъде отхвърлен или евентуално да бъде определен размер на обезщетението в размер по-нисък от 12 0000.00 лева, съобразно съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по тази касационната жалба Ц. Н. Л. е подал отговор на същата с вх. № 13 479/10.12.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 409/08.10.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІV-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 418/2024 година в оспорваната от Прокуратурата на Р. Б. част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част.

Прокуратурата на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 16.10.2024 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 11 902/01.11.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Плевен е изложил съображения, че по делото не било спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства се установявало, че срещу Ц. Н. Л. било било образувано досъдебно производство по ЗМ № 27/2020 година по описа на ОД на МВР Плевен и преписка № 4450/2019 година по описа на Районна прокуратура Плевен за престъпление по чл. 227б, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК. В хода на наказателното производство за пръв път му било повдигнато обвинение за същото престъпление на 24.07.2020 година, второ обвинение му било повдигнато на 30.09.2021 година, а трето на 20.06.2022 година. С постановление на прокурор от Районна прокуратура Плевен от 21.06.2022 година досъдебното производство било внесено в Районен съд Плевен с предложение за освобождаване на Л. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от НК. С решение № 697/19.12.2022 година на Районен съд Плевен, постановено по а. н. д- № 1175/2022 година Ц. Н. Л. бил признат за невинен в това, че на 01.07.2020 година в [населено място], като управляващ и представляващ „Т. Т. ЕООД [населено място] в 30-дневен срок от спиране на плащанията на задължения на дружеството на 01.06.2020 година не бил поискал от Окръжен съд Плевен да открие производство по несъстоятелност–престъпление по чл. 227б, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК и на основание чл. 378, ал. 4, т. 2 от НПК, във връзка с чл. 78а от НК бил оправдан по така повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 227б, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК. Това решение било потвърдено с решение № 217/15.08.2023 година на Окръжен съд Плевен, постановено по в. н. а. х. д. № 451/2023 година, като било влязло в законна сила на 15.08.2023 година. Предявените от Ц. Н. Л. искове за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на Р. Б. повдигнала и поддържала обвинението срещу него, във връзка с обезщетяването на претърпените от него неимуществени и имуществени вреди в резултат на проведеното срещу него наказателно производство, приключило с влязло в сила решение, с което същият бил оправдан по повдигнатото му обвинение, намирали своето правно основание в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Следвало да бъде посочено, че отговорността на държавата, регламентирана в чл. 2 от ЗОДОВ била обективна и възниквала при наличието на предвидените в закона предпоставки, а в чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ било предвидено, че държавата и общините дължали обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали били причинени виновно от длъжностното лице. Следователно фактът на незаконното обвинение в случая бил достатъчен да индицира, че Ц. Н. Л. бил претърпял вреди, рефлектиращи върху неговата чест и достойнство, които подлежали на репариране. Що се касаело до определянето на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ, този въпрос бил свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД. Съгласно този критерий настъпилата вреда се съизмервало съобразно конкретно установените по делото обстоятелства, като важи общото правило на разпределяне на доказателствената тежест между страните, съгласно което всяка страна носела доказателствена тежест относно фактите, от които извличала изгодни за себе си правни последици. В конкретния случай безспорно за периода на наказателното преследване Л. бил имал отрицателни изживявани от незаконното обвинение–то било ограничило възможността му да води обичайния си начин на живот и се било отразило емоционално негативно, както на него, така и на близките му. От събраните по делото гласни доказателства се установявало изключително неблагоприятното отражение на повдиганите общо три обвинения в хода на наказателно производство и самото провеждане на това производство в двете му фази върху психиката и емоционалното състояние на Ц. Н. Л.. През цялото време, докато траело наказателното производство–повече от три години, Л. се бил чувствал много притеснен и стресиран. Бил се изолирал от приятелския си кръг, избягвал срещите с познати и приятели. Станал асоциален и апатичен. Чувствал се обиден и унизен от провежданото срещу него наказателно преследване. Страдал от безсъние, имал главоболие, бил напрегнат, кръвното му налягане се повишавало. Разделил се приятелката си, с която живеели заедно преди това. От приложените материали по досъдебното производство се установявало, че продължителността на наказателното преследване спрямо Ц. Н. Л. не се дължала на липсата на съдействие от негова страна, а на назначаването на множество експертизи, предпоставили неколкократното повдигане на обвинения, всяко от които за различен 30-дневен период на спрените плащания. С оглед на конкретно установените по делото обстоятелства за неблагоприятното отражение на незаконното обвинение върху Ц. Н. Л., въззивният съд приемал, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 12 000.00 лева, при спазване на дефинитивно регламентирания в чл. 52 от ЗЗД критерий за справедливост, в случая се явявало справедливо и достатъчно да обезщети претърпените от него неимуществени вреди. Във връзка с това оплакването на Прокуратурата на Р. Б. за необоснованост на направения от първоинстанционния съд извод за по-висок интензитет от средния (обичайния) на конкретно търпените вреди било неоснователно. Правилно първоинстанционният съд бил взел предвид продължителния период на наказателно преследване срещу Ц. Н. Л. и увеличаване степента на негативните преживявания у него с всяко следващо повдигнато обвинение. Доколкото били налице писмени доказателства по приложеното наказателно производство, че Л. бил направил разноски в хода на същото в общ размер на 4000.00 лева за адвокатски възнаграждения в двете му фази, правилно първоинстанционният съд бил уважил претенцията му за обезщетение за причинените му имуществени вреди в претендирания размер, като бил счел направеното от ответната страна възражение за прекомерност на тези разноски за неоснователно, предвид фактическата сложност на делото, обусловена от големия обем на доказателствения материал. Отделно от посоченото, въззивната инстанция споделяла изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд в обжалваното първоинстанционно решение и на основание чл. 272 от ГПК възприемала същите като мотиви и на собствения си съдебен акт.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване по правния за приложението на чл. 52 от ЗЗД, във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като се твърди, че по отношение на него решението е постановено в противоречие с т. 11 и раздел ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, а също така и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК на ВКС. Изложени са твърдения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а било свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следвало да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства били вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определяло глобално—за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябвало да посочи конкретно обстоятелствата, които бил взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Определянето на неимуществените вреди следвало да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. В тази насока била задължителната съдебна практика на ВКС, като при обосноваване на своите правни изводи за основателността на исковата претенция по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, въззивният съд не бил съобразил всички съотносими, релевантни и обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Като бил кредитирал само част от доказателствата, въззивният съд бил присъдил размер на обезщетението, който реално не съответствал на посочения принцип за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Това обуславяло различие в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и наличието на противоречива съдебна практика и различно решаване на еднородни случаи. При идентични случаи размерите на обезщетенията се определяли при съществени различия-решение № 1599/22.06.2005 година, постановено по гр. д. № 876/2004 година и решение № 422/22.12.2015 година, постановено по гр. д. № 2407/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Поставения от Прокуратурата на Р. Б. правен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи ва въззивния състав на Окръжен съд Плевен при постановяване на решението му. Видно от мотивите на същото обаче съществуват разминавания между това, което е следвало да бъде обсъдено от състава на съда при определяне на размера на обезщетението и действително обсъденото такова. Затова би трябвало да се провери дали въззивното решение съдържа отговор на направените с въззивната жалба на Прокуратурата на Р. Б. оплаквания във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от първоинстанционния съд, поради което са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК за проверка на съответствие между обжалваното решение и посочената от касатора съдебна практика.

С оглед на горното са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 409/08.10.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІV-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 418/2024 година по подадените против него от Прокуратурата на Р. Б. касационна жалба с вх. № 11 902/01.11.2024 година, поради което такова трябва да се допусне.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 409/08.10.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІV-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 418/2024 година в частта му по подадената от Прокуратурата на Р. Б. касационна жалба с вх. № 11 902/01.11.2024 година.

ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.