ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4191

гр. София 18.09.2025 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 26.02.2025 (двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и пета) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. частно гражданско дело № 225 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 10 266/17.12.2024 година, подадена от КОНПИ [населено място], срещу определение № 403/06.12.2024 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 504/2024 година.

С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното определение № 260 015/24.10.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 664/2017 година, с което КОНПИ [населено място] е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд Пазарджик, сумата от 44 678.68 лева представляваща дължимата държавна такса в производството по гр. д. № 664/2017 година по описа на Окръжен съд Пазарджик, както и сумата от 5.00 лева, която се дължи за издаване на изпълнителен лист в случай, че задължението не бъде изпълнено доброволно.

В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде и потвърденото с него първоинстанционното определение № 260 015/24.10.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 664/2017 година да бъдат отменени. В частната касационна жалба, съдържаща и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване.

КОНПИ [населено място] е била уведомена за обжалваното определение на 10.12.2024 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 10 266/17.12.2024 година. Поради това частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че с определение № 408/22.07.2019 година, постановено на основание чл. 231 от ГПК, Окръжен съд Пазарджик бил прекратил производството по гр. д. № 664/2017 година, образувано по исковата молба на КОНПИ [населено място], предявена по реда на чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) за отнемане на имущество на обща стойност 1 116 966.95 лв. Това определение било потвърдено с определение № 382/19.09.2019 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по в. ч. гр. д. № 469/2019 година, което въззивно определение не било допуснато до касационно обжалване с определение № 511/26.11.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 4367/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и било влязло в сила. С обжалваното първоинстанционно определение съдът бил констатирал, че бил пропуснал да приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.), идентична с текста на сега действащата чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, при което с оглед постановеното прекратяване на делото, следвало да възложи в тежест на КОНПИ [населено място] дължимата държавна такса за образуване на производството в размер на 44678.68 лева, изчислена при заявения материален интерес от 1 116 966,95 лева., поради което бил осъдил Комисията да я заплати по сметка на бюджета на съдебната власт. Действително, както било разписано в разпоредбата на чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, абсолютно идентична с разпоредбата на чл. 75, ал. 3 от ЗОПДНПИ (отм.) при подаването на исковата молба Комисията не внасяла държавна такса, но съобразно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, идентична с тази на чл. чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) при приключване на делото с решението си съдът присъждал държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода като при отхвърляне на иска комисията дължала заплащане на държавна такса. Аналогично било положението и при прекратяване на производството по делото, какъвто бил конкретния случай. По въпроса била формирана трайна съдебна практика на ВКС, в която се приемало, че за разлика от ЗОПДИППД (отм.), при действието на последващите закони–ЗОПДНПИ (отм.) и ЗОНПИ при отхвърляне на иска или прекратяване на производството по делото КОНПИ [населено място] дължала заплащане на държавна такса доколкото същата не била освободена от това задължение на основание чл. 84, ал. 1 от ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото имали частноправен характер, а Комисията имала качеството на процесуален субституент на държавата.

В изложението си по чл. 284, ал. 3 от ГПК, КОНПИ [населено място] е поставила въпросите за това дължи ли КОНПИ [населено място] държавна такса при прекратяване на производството по делото, което дело не е приключило с решение по същество? и за това дължи ли КОНПИ [населено място] държавна такса при прекратяване на производството по делото в случаите, когато производството по делото е било спряно по взаимно съгласие на страните и не е възобновено в шестмесечния срок?. Изложени са твърдения, че определението по чл. 231 от ГПК не било решение, тъй като не давало „изход на делото“ (не решавало спора по същество), т. е. не бил налице фактическия състав на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, не бил налице и фактическият състав на чл. 158, ал. 4 от ЗОНПИ, за да бъдела осъдена КОНПИ [населено място] за държавна такса. Съгласно чл. 159 от ЗОНПИ, във връзка с чл. 81 от ГПК, съдът определял отговорността на страните за разноските във всеки акт, с който делото приключвало в съответната инстанции, но това разрешение се отнасяло за разноските, а не за държавните такси. Нормата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ (държавната такса се присъжда съгласно изхода на делото) следвало да се тълкува във връзка с чл. 78, ал. б от ГПК (при освобождаване от държавна такса, последната се събира от осъденото лице съгласно изхода па делото) във връзка с чл. 159 от ЗОНПИ (за неуредените случаи се прилага ГПК). Не съществувало правило в ГПК, според което след приключване на делото, държавната такса да се събирала от освободения от държавна такса ищец за отхвърлената част от иска. Държавната такса се събирала при предявяване на иска, а при освобождаване на ищеца от държавна такса—след приключване на делото от осъденото лице. Разноските се присъждали съгласно отхвърлената част от иска, но не и държавната такса. Правило, че КОНПИ [населено място] дължала държавна такса за отхвърлената част от иска не съдържала и нормата на чл. 157, ал 2 от ЗОНПИ. Изводът бил, че тълкувателното правило за дерогиране на обща норма от специална не се прилагало в случая. Не можело да възникне задължение за плащане на държавна такса по аргумент за противното. Затова не било налице отношението на обща хъм специална норма за ял. 78, ал. 6 от ГПК и чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. Изводът бил, че тълкувателното правило за дерогиране на обща норма от специална не се прилагало в случая. Субсидиарното приложение на чл. 78, ал. 6 от ГПК, във връзка с чл. 159 от ЗОНПИ изяснявало смисъла на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. Систематичното тълкуване на нормите, а не отношението на обща към специална, давало правилото, че в хипотезата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ държавната такса се събирала от осъденото лице съгласно изхода на делото.

При преценка на това дали са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки следва да се има предвид това, че в ЗОПДИППД (отм.), не се съдържат правила относно дължимостта на държавната такса в развиващото се пред съда производство за отнемане на имуществото. Такива обаче се съдържат в последващия ЗОПДНПИ (отм.), обнародван в ДВ бр. 38/18.05.2012 година. Съгласно чл. 41, ал. 3 от този закон за действията по изпълнение на обезпечителните мерки върху имуществото на лицето не се събира държавна такса. Същевременно в чл. 75, ал. 3 е посочено, че при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, а в чл. 78, ал. 2 е посочено, че с решението съдът присъжда държавни такси и направените по делото разноски в зависимост от изхода на делото. В отнасящите се към правилата за постигната в производството спогодба чл. 79, ал. 4 и ал. 5 е предвидено, че държавната такса в производството се определя върху сумата, за която е постигната спогодбата и се поема от страните поравно, а разноските остават в тежест на страните, както са направени. Идентични правила-чл. 120, ал. 4, чл. 154, ал. 3, чл. 157, ал. 2, чл. 158, ал. 4 и ал. 5 се съдържат и в действащия ЗОНПИ, обнародван в ДВ бр. 7/19.01.2013 година. Поради тези нова законова уредба формираната във връзка с ЗОПДИППД (отм.) може да намери приложение само доколкото не и противоречи. От новите разпоредби на закона следва, че в производството по отнемане на незаконно придобито имущество се дължи държавна такса, като по отношение на същата и на разноските в производството намират приложение общите правила на ГПК, ако не противоречат на установените в ЗОНПИ такива. Въз основа на тези разпоредби е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, намерила израз в определение № 2833/04.10.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3948/2023 година, определение № 1133/10.03.2025 година, постановено по ч. гр. д. № 666/2025 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 160/02.04.2018 година, постановено по ч. гр. д. № 268/2018 година, определение № 13/12.01.2021 година, постановено по ч. гр. д. № 3107/2020 година, определение № 50 050/31.01.2023 година, постановено по гр. д. № 2186/2022 година, определение № 50 247/31.05.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3302/2022 година, определение № 50 293/27.07.2023 година, постановено по гр. д. № 1278/2022 година, определение № 2810/03.10.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3705/2023 година и определение № 4090/17.09.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 3426/2023 година, седемте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика КОНПИ [населено място] не е освободена от задължението за държавна такса в производството по отнемане на имущество по ЗОНПИ, тъй като правилото на чл. 154, ал. 3 от закона, съгласно което при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, не съдържа изрично изявление за такова освобождаване, както е например в чл. 120, ал. 4 от ЗОНПИ. Съгласно последния текст за действията по изпълнение на допуснатите върху имуществото обезпечителни мерки не се събира държавна такса. В чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ обаче не се посочва, че такава такса не се събира в исковото производство за отнемане на имуществото, нито пък, че Комисията е освободена от нея. Посочено е единствено, че държавна такса не се внася предварително, при подаването на исковата молба (съответно въззивната или касационната жалба), т. е. събирането й е отложено във времето. Такова правило не е забранено от закона, а и е предвидено и в други законови разпоредби, макар и неотнасящи се сходни случаи, както е например с разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ. При последната разпоредба съдът се произнася по задължението за държавна такса с решението си по делото, в какъвто смисъл е и правилото на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, съгласно което с решението съдът присъжда държавната такса и направените по делото разноски в зависимост от изхода на делото. Същевременно нормата не прави разграничение между страните в производството, които са задължени за държавната такса, като ако КОНПИ [населено място] е освободена от заплащането на такава би трябвало да бъде посочено, че тя се дължи при уважаването на иска и то само от ответника по него, с оглед на уважената част. При липса на такова разграничение следва, че КОНПИ [населено място] не е освободена от внасянето на държавна такса по смисъла на чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, а разпоредбата урежда едно облекчение на Комисията да не внася първоначално пълния размер на дължимата се с оглед цената на иска държавна такса, а само този размер, който се дължи с оглед на отхвърлената част от искането и то в един по-късен момент. Този момент е влизането в сила на съдебното решение, с което съдът окончателно се произнася по иска за отнемане на имуществото, тъй като е възможно промяна на първоначалното решение по реда на инстанционния контрол, като с всяко следващо решение съдът трябва да се произнася и по въпроси по чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ.

Наред с горепосоченото КОНПИ [населено място] не е освободена от внасянето на държавна такса и по чл. 84, т. 1 от ГПК, доколкото в производството по отнемането на имущество. Освобождаването по този ред е допустимо когато спорът се отнася до спорове относно вещи публична държавна собственост или публични държавни вземания. В производството по отнемане на имущество по ЗОНПИ обаче КОНПИ [населено място] не брани интереси от по-висш порядък (такива каквито са посочените в чл. 84, т. 1 от ГПК), а е процесуален субституент на Държавата в производството по отнемане. При това вещите предмет на искането за отнемане не са публична държавна собственост, по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДС, както към момента на иска, така и по време на съдебното производство. Те ще придобият качеството на държавни такива едва след влизането в сила на съдебното решение за отнемането им, което има конститутивен характер, а въпросът дали ще са публични или частни такива ще зависи от начина на ползването им, който ще бъде определен от компетентния за това орган. Затова производството не е такова за вещи публична държавна собственост, а самото искане за отнемането на вещите не е такова за публично държавно вземане по смисъла на чл. 262 ал. 1, т. 5 и т. 7 от ДОПК. Видно от текста на разпоредбата същата касае парични вземания, докато чрез иска за отнемане по ЗОНПИ се упражнява потестативно право, което не попада в приложното поле на чл. 84, ал. 1 от ГПК, така както същото е очертано в т. 10 от ТР № 6/16.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК. Поради това искането за отнемане на вещи по реда на ЗОНПИ не попада в приложното поле на чл. 84, т. 1 от ГПК и КОНПИ [населено място] не може да се счита за освободена от задължението за внасяне на държавна такса на това основание. Освен това при наличието на изрични законови разпоредби е неприложимо тълкуването дадено с ТР № 7/16.11.2015 година, постановено по тълк. д. № 7/2014 година на ОСГК на ВКС. В подкрепа на това, че КОНПИ [населено място] дължи държавни такси в производството по отнемане на имущество са и разпоредбите на чл. 158, ал. 4 и ал. 5 от ЗОНПИ, тъй като не съществува правна логика, която да възлага на КОНПИ [населено място] задължението да заплаща държавна такса единствено при постигната в производството спогодба. Наличието на такова задължение не ограничава КОНПИ [населено място] да се съобразява с размера на държавната такса при преценката дали да предяви иска, тъй като таксата се внася в последващ момент. Съществуването на това задължение обаче може да доведе по преценка от страна на Комисията доколко предявените искове биха били вероятно основателни., т. е. опасността за се понесе отговорността за разноски би ограничила предявяването на искове, които не са подкрепени с достатъчно доказателства.

Същевременно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ предвижда, че съдът се с решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото. Решението си съдът се произнася по съществото на спора, с който е сезиран, като на такова произнасяне може да се приравни и определението за прекратяването на производството поради отказ от иска-чл. 233 от ГПК, предвид правните последици от същото. Такова произнасяне не е налице при прекратяването на производството поради оттеглянето на иска по чл. 232 от ГПК и при прекратяването по чл. 231 от ГПК поради не възобновяването на производството в установения от закона шестмесечен срок, но предвид липсата на законова забрана за това следва да бъде приложено правилото на чл. 78, ал. 4 от ГПК във връзка с чл. 159 от ЗОНПИ, поради което КОНПИ [населено място] ще дължи държавна такса и в тези случаи. При това следва да бъде отчетено, че чл. 78, ал. 4 от ГПК обхваща всички случаи на прекратяване на производството, включително тези по чл. 231 от ГПК, чл. 232 от ГПК и чл. 233 от ГПК. (за случаите по чл. 231 от ГПК-определение № 2226/08.06.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 1386/2024 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.). Същевременно чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ разпределя отговорността за държавната такса и направените разноски с оглед изхода на делото, което е по-широко понятие от изхода на спора. Затова може да се приеме, че под изход на делото се има предвид, начина, по кой приключва производството и дали чрез него се постига целения от КОНПИ [населено място] резултат. Когато този резултат не се постига Комисията ще отговаря за държавни такси и разноски по делото, независимо дали същото е приключило с решение по съществото на спора или с определение за прекратяването му. Обжалваното въззивно определение на Апелативен съд е съобразено с така установената практика, поради което не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на исканото от КОНПИ [населено място] касационно обжалване. Последното от своя страна води до извода, че не е предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не са изложени твърдения,, как при наличието на горепосочената практика на ВКС, допускането та касационното обжалване би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

С оглед на горното не е установено съществуването на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 260 015/24.10.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 664/2017 година, по подадената против него от КОНПИ [населено място]. частна касационна жалба с вх. № 10 266/17.12.2024 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 403/06.12.2024 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 504/2024 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.