Страница 4 от ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2696

гр. София, 19.09.2025 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

разгледа докладваното от съдия Костадинова ч. т.д. № 1731/2025 г. и установи следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

В. Х. Д. В. обжалва Определение № 348/16.06.2025 г. по ч. т.д. № 234/2025 г. на АС–Варна, с което е потвърдено Определение № 67/20.03.2025 г. по т. д. № 7/2020 г. на ОС-Търговище за прекратяване на производството по делото.

Частният касатор навежда оплакване за недопустимост и неправилност на обжалвания акт. Поддържа, че въззивният съд е формирал извод за непрецизност на дадените по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК указания, но въпреки това е потвърдил връщането на исковата молба и така е постановил недопустим акт, нарушаващ правото му на защита. Заявява също, че не е изпълнено служебното задължение за квалифициране на предявените искове въз основа на изложените факти и отправения петитум, както и че липсата на дадена от ищеца правна квалификация погрешно е приета като основание за прекратяване на делото. Според жалбоподателя неправилно е отречен правният му интерес от установяване нищожността на процесните решения на общото събрание на ответното дружество. Като основание за допускане на касационно обжалване частният касатор сочи недопустимостта и очевидната неправилност на въззивното определение, както и се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано въз основа на подадена от В. Х. Д. В. искова молба, в която са изложени следните твърдения: ищецът бил единствен наследник по закон на починалия през 2019 г. К. В. - съдружник в ответното дружество „ВЕ И ЕР ИНТЕРНАЦИОНАЛ ГРУП“ ООД; според представен в търговския регистър протокол на 13.09.2022 г. било проведено общо събрание с участието на В., на което били взети решения за промяна на седалището и адреса на управление и промяна в дружествения договор относно формата за взимане на решения от съдружниците; в периода 29.09.2022 г. - 04.10.2022 г. дружеството продало правото на собственост върху всичките си недвижими имоти, като по-голямата част от последните били закупени от вписаното като преводач в протокола от 13.09.2022 г. лице; ищецът отправил искане за встъпване в членственото правоотношение на своя наследодател и за свикване на общо събрание, каквото било проведено на 23.01.2025 г.; при взимане на решенията от това събрание другият съдружник не бил надлежно представляван, но въпреки това решенията били взети само с неговия глас, без да е отчетен гласът на ищеца; приетият от събранието на 23.01.2025 г. междинен счетоводен баланс не съдържал данни за изготвилото го лице и подпис на управителя и не можел да послужи за определяне на дружествения дял; при взимане на посочените решения не била спазена формата по чл. 137, ал. 4 ТЗ, изискването за която важало поради нищожност на решението от 13.09.2022 г. за отпадането му. При тези факти ищецът е отправил искане за установяване на нищожността на решенията от 13.09.2022 г. по т. 1-3 от протокола, както и за отмяна на решенията от 23.01.2025 г. по т. 1-7 от протокола.

С влязло в сила определение производството по исковете по чл. 74 ТЗ за отмяна на решенията от 23.01.2025 г. е прекратено поради липса на активна процесуална легитимация. По исковете за установяване нищожността на решенията от 13.09.2022 г. първоинстанционният съд е приел, че не са изложени надлежни твърдения и не е заплатена държавната такса, поради което е дал указания на ищеца да посочи на кое основание поддържа нищожност, да уточни дали желае установяване, че е вписано несъществуващо обстоятелство, като го конкретизира, и да внесе такса за неоценяем иск. В изпълнение на указанията ищецът е подал молба, с която е представил доказателство за внесена държавна такса и е заявил, че решенията „по т. 1-7 вкл. са нищожни на основание чл. 75 ТЗ“, че нищожността на решенията „по т. 1-3“ е преюдициална за нищожността на следващите решения, поради което следва да бъде „прогласена нищожността на всички взети решения по т. 1-7“, а също че „при условията на алтернативност“ претендира установяване вписването на несъществуващи обстоятелства по част от взетите решения, недопустимост и нищожност на вписването им.

Указанията относно уточняване на фактите и петитума на исковете са счетени от първоинстанционния съд за неизпълнени и поради това производството е прекратено изцяло. Прекратителният акт е обжалван и е потвърден от въззивния съд с обжалваното в настоящото производство определение. За да го постанови, съдът е приел, че според уточнителната молба са предявени искове за установяване нищожността, съответно – вписването на несъществуващи обстоятелства относно вписаните решения, взети на общото събрание на 13.09.2022 г., както и за установяване нищожност на решенията от 23.01.2025 г., взети във връзка със смъртта на наследодателя на ищеца. Счел е обаче, че ищецът няма качеството на съдружник, тъй като не е приет за такъв, а като трето на дружеството лице няма правен интерес от предявените искове, защото успешното им провеждане не би довело до възникване на членствено правоотношение между него и ответното дружество, нито би имало значение за удовлетворяване на вземането му по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Допълнено е, че указанията на първоинстанционния съд не са достатъчно ясни, но недопустимостта на исковете обосновава правилност на постановения краен резултат, свързан с прекратяване на делото.

При тези факти не се установява недопустимост на обжалваното определение – с него е упражнен контрол върху обжалваем акт от съд, надлежно сезиран и определен според правилата за функционална компетентност. Соченото от частния касатор обстоятелство, че е нарушено правото му на защита, тъй като съдът е констатирал съществени процесуални нарушения, но въпреки това е потвърдил обжалваното определение, няма отношение към допустимостта на акта, тъй като не касае предпоставките за сезиране и произнасяне.

Определението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Такова то би било, ако е постановено при тежко и видимо от самия акт, съответно от мотивите към него, нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая въззивният съд е счел исковете за недопустими поради липса на правен интерес, като от мотивите му е видно, че тази преценка почива на приетия от съдебната практика за релевантен критерий, а именно – дали търсената защита би повлияла положително на правното положение на ищеца като трето на дружеството лице. В съответствие със закона, а не в негово очевидно нарушение, е изведено, че ищецът няма качеството на съдружник и че легитимният му интерес да получи стойността на дружествения дял (определена според действителния счетоводен баланс към момент, предхождащ извършване на разпоредителните сделки) следва да бъде задоволен по друг правен ред. Оттук е направен съответният на процесуалния закон извод, че не се изисква даване на указания за отстраняване на нередовността на исковата молба, доколкото тяхното изпълнение не би довело до допустимост на процеса.

Поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни доводи по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото. В случая частният касатор не е формулирал конкретен въпрос, спрямо който да бъде извършена преценка относно правния му характер, а единствено са възпроизведени касационните доводи за неправилност на обжалваното определение. Дори да се приеме, че въпросът може да бъде изведен от изложените съображения относно служебното задължение за квалифициране на иска, такъв въпрос не би бил обуславящ, доколкото съдът не е счел процеса за недопустим поради липса на дадена от ищеца правна квалификация на предявените искове, а поради необосноваване на правен интерес от воденето им.

По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 348/16.06.2025 г. по ч. т.д. № 234/2025 г. на АС–Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.