ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2700

[населено място], 19.09.2025 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на петнадесети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. А. Н.

Т. К.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. ч. т.д. № 1746 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу определение № 355 от 18.06.2025г. по ч. гр. д. № 261/2025г. на Апелативен съд – В. Т. с което е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 308 от 28.03.2025г. по гр. д. № 198/2024г. на Окръжен съд – Ловеч. С първоинстанционното определение е отхвърлена молба с вх. № 7331 от 08.11.2024г. на дружеството за изменение на решение № 213 от 25.10.2024г. по делото в частта на разноските - в тежест на „ЕОС Матрикс“ ЕООД да не се присъждат разноски за адвокат по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за осъщественото от адвокат П. С. М. процесуално представителство на ищцата А. Н. П. по предявения иск по чл. 439 от ГПК.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че определението на въззивния съд е постановено в противоречие на закона и е необосновано. Налице са предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК адвокатско възнаграждение да не се присъжда. В срока за отговор на исковата молба предявеният от А. Н. П. иск по чл. 439 от ГПК е признат от „ЕОС Матрикс“ ЕООД за основателен и вземането на дружеството – признато за погасено по давност. С поведението си касаторът не е дал повод за завеждане на делото, противно на изложените мотиви от въззивния съд. Последното изпълнително действие по образуваното изпълнително дело № 20128500400800 на ЧСИ А. Б. е било извършено на 14.12.2012г. и считано от тази дата не са извършвани последващи действия. Изпълнителното производство е прекратено ex lege на 14.12.2014г. Без значение е дали съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяване, тъй като същото има само констативен характер. Единствената молба, която е била подадена от страна на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, е била за конституирането му по делото въз основа на сключения договор за цесия от 30.06.2016г. с „Б. П. Б. АД. Не е налице накърняване или застрашаване на правата на насрещната страна, което да доведе до необходимостта от тяхната защита в исково производство. Без значение е съществуването на изпълнителния титул по делото. Не са предприети действия по принудително изпълнение и не е изразена готовност такива действия да бъдат предприети. Същевременно присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лева е прекомерно. То не е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното определение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и с актовете на Съда на Европейския съюз – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Достатъчно ли е наличието на изпълнителен лист и образувано изпълнително дело, за да бъде даден повод от кредитора за предявяване на иск от длъжника по чл. 439, ал. 1 от ГПК?

2. Извънсъдебното поведение, което кредиторът е проявил преди предявяване на иска по чл. 439 от ГПК, намира ли отражение при възлагане на разноските в производството?

3. Дава ли повод ответникът за завеждане на иск по реда на чл. 439, ал. 1 от ГПК, като не е предприел действия по прекратяване на изпълнителното производство срещу длъжника при настъпила перемпция ex lege съобразно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК?

Касаторът счита, че по тези въпроси обжалваното определение противоречи на практиката на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 744 от 18.04.2023г. по ч. гр. д. № 1170/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 95 от 22.02.2018г. по ч. гр. д.№ 510/2018г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 338 от 18.07.2018г. по ч. гр. д.№ 209/2018г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 474 от 07.11.2019г. по ч. гр. д. № 3063/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 534 от 06.12.2019г. по ч. гр. д. № 4484/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 318 от 25.07.2018г. по ч. гр. д. № 2828/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

4. При направено своевременно възражение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК обвързан ли е съдът с прилагането на Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?

Според касатора въззивното определение е постановено в отклонение от решение от 28.07.2016г. по дело С-57/15 на СЕС и решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС.

От насрещната страна по жалбата П. С. М., процесуален представител на А. Н. П., е подаден отговор, с който частната касационна жалба се оспорва като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, както и не се установява вероятна негова нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, за да бъде допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Първоинстанционното производство по гр. д. № 198/2024г. на Окръжен съд – Ловеч е било образувано въз основа на искова молба от 19.03.2024г. на А. Н. П. с предявен иск по чл. 439 от ГПК за установяване на недължимост на вземания в общ размер от 134 477. 80 лева по Договор за жилищен кредит № 2595/R/2008г., сключен с „Б. П. Б. АД. Твърденията на ищцата са били, че вземанията са погасени по давност. За тях е бил издаден изпълнителен лист от 02.03.2011г. по ч. гр. д. № 1754/2011г. на Софийския районен съд и образувано и висящо изпълнително дело № 20128500400800 на частен съдебен изпълнител А. Б. с рег. № 850 на КЧСИ, но изпълнителното дело се е перемирало на 10.11.2017г., а на 10.11.2020г. вземанията са били погасени по давност. Последно изпълнително действие е било поискано съгласно молба от 10.11.2015г. на взискателя.

Искът по чл. 439 от ГПК е бил насочен срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД, тъй като съгласно молба на дружеството от 10.08.2016г. то е било конституирано като взискател след сключен на 30.06.2016г. с банката договор за цесия. Със същата молба е било възложено извършването на изпълнителни действия от частния съдебен изпълнител по реда на чл. 18 от ЗЧСИ.

В исковата молба е било посочено още, че и след 10.08.2016г., при конституиране на новия взискател, не са били извършвани и/или поисквани никакви изпълнителни действия. Размерът на вземанията, предмет на делото, е бил удостоверен от частния съдебен изпълнител в удостоверение от 30.01.2024г., издадено по изпълнителното дело, след изискана справка от адвокат П. С. М., пълномощник на длъжника. През месец ноември 2023г. „ЕОС Матрикс“ ЕООД е уведомило ищцата, че има задължения към дружеството, за което е било образувано изпълнителното дело, след което е била извършена справката.

С подаден отговор „ЕОС Матрикс“ ЕООД е признало водения иск, но е възразило, че не е дало повод за делото, при което разноски на ищцата – длъжник да не се присъждат. Изпълнителното дело е било прекратено ex lege и не са били искани и предприемани последващи действия по принудително изпълнение, които да накърняват правата на длъжника.

С решение № 213 от 25.10.2024г. (при проведено само едно открито заседание и събрани единствено писмени доказателства) искът по чл. 439 от ГПК е бил уважен и на адвокат П. С. М. са били присъдени 6 000 лева възнаграждение за осъщественото от нея процесуално представителство на ищцата, което е било безплатно, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

С молба вх. № 7331 от 08.11.2024г. „ЕОС Матрикс“ ЕООД е поискало решението в частта на тези разноски да бъде изменено и те да не се присъждат, евентуално да бъдат намалени като прекомерни, на което адвокат П. С. М. е възразила.

С определение № 308 от 28.03.2025г. на първоинстанционния съд молбата по чл. 248 от ГПК е била оставена без уважение.

Срещу определението от „ЕОС Матрикс“ ЕООД е била подадена частна жалба и образувано ч. гр. д. № 261/2025г. на Апелативен съд – В. Т. За да потвърди определението на Окръжен съд – Ловеч, съставът на апелативния съд е приел, че при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 от ГПК за оспорване на изпълнението чрез позоваване на изтекла погасителна давност е единствената възможност за защита на длъжника. Последният не може да направи такова възражение пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. Няма данни изпълнителният лист да е върнат на ищцата, което също обосновава правен интерес от водения иск. В исковата молба, въз основа на която е образувано производството по делото, е било посочено, че в края на месец ноември 2023г. ищцата е била информирана от представител на ответното дружество за наличие на задължение спрямо дружеството, за което е образувано изпълнително дело пред ЧСИ А. Б. и тя се е снабдила с удостоверение за висящо такова. Поради това, според въззивния съд, не е осъществена хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Споделени са били изводите на първоинстанционния съд за приложимост на решението на СЕС по дело С-438/22. Съгласно това решение размерите по Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа) не обвързват съда. Относими са цената на иска, фактическата и правна сложност на спора, извършените процесуални действия. С оглед тези обстоятелства в случая не е имало основание за занижаване на определеното възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ и съдействие в производството по гр. д. № 198/2024г. на Окръжен съд – Ловеч.

При тези установени обстоятелства третият въпрос на касатора дали ответникът дава повод за иска по чл. 439 от ГПК, непредприемайки действия по прекратяване на изпълнителното производство, което е перемирано съобразно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, не е правен въпрос от значение за изхода на делото съгласно изискванията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Това е, защото в обжалваното определение въззивният съд не е предпоставил приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК от предприемането или не на действия от страна на взискателя за прекратяване на изпълнителното производство. Решаващо, според съда, е бил поведението на касатора преди образуване на исковото производство - уведомяване на ищцата за наличие на задължения спрямо дружеството, за което е образувано и е висящо изпълнително дело.

Първият и вторият от въпросите могат да бъдат приети като такива от значение за изхода на делото, но не е удовлетворена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Възприетата от въззивния съд фактическа обстановка не кореспондира на тази в посочените от касатора съдебни определения.

Въззивният съд е приел, че е било образувано изпълнително производство, в което не е било издавано постановление по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК или друго във връзка с прекратяване на делото, че в това производство ответникът е бил конституиран като взискател, че не е искал извършването на изпълнителни действия след коституирането, но и че непосредствено преди образуване на исковото производство по чл. 439 от ГПК ищцата е била уведомена от ответника, че е негов длъжник по изпълнението, сочейки конкретното изпълнително дело като образувано и висящо. Обстоятелствата по ч. гр. д. № 209/2018г., ч. гр. д. № 510/208г. и ч. гр. д. № 3063/2019г. на ВКС, ГК, ІV г. о., съответно по ч. гр. д. № 4484/2019г. и ч. гр. д. № 2828/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. са били различни. В тези случаи не е имало образувани изпълнителни дела срещу длъжниците – ищци по исковете по чл. 439 от ГПК. В тази връзка е прието, че по правило страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане, не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на вземането (чл. 78, ал. 2 от ГПК). По ч. гр. д. № 1170/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. пък не се е касаело за уведомяване на длъжника от взискателя – кредитор за конкретно образувано и висящо срещу него изпълнително дело.

Поставеният от касатора четвърти въпрос се свежда до питането дали с оглед решението на СЕС по дело С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71) при определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА съдът е обвързан с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2005г.)). Въпросът не е от значение за изхода на делото. Това е, защото въззивният съд не е приемал, че е обвързан от наредбата, а и конкретните оплаквания на касатора в частната му касационна жалба не са за относно приложението тази наредба, а за несъобразяване от въззивния съд на действителната правна и фактическа сложност на спора, при което определеното адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА е прекомерно.

Дори да се приеме, че въпросът е от значение за изхода на делото, не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване също не може да бъде допуснато.

Съществува трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, формирана след постановяване на решението на СЕС по дело С-438/22, съдържаща отговор на въпроса, и тази практика, за която не се установява основание да бъде променяна, е съобразена от въззивния съд. Съгласно нея нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004г., но наредбата, в частта на предвидените минимални възнаграждения, е несъответстваща на правото на Европейския съюз. Поради това тя е неприложима, включително в случая на чл. 38, ал. 1 от ЗА. При определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Наредбата не може да бъде съобразявана съответно на правилото на чл. 101, § 2 от ДФЕС като ограничаваща конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл са определение № 50015 от 16.02.2024г. по т. д. № 1908/2022г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 1183 от 14.03.2024г. по гр. д.№ 2605/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 1239 от 13.05.2024г. по ч. т.д. № 1555/2023г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 2948 от 12.06.2024г. по ч. гр. д. № 1567/2024г. на ВКС, ГК, І г. о., определение № 50045 от 02.07.2024г. по т. д. № 1758/2022г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 2198 от 08.08.2024г. по т. д. № 1916/2023г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.

Решение от 28.07.2016г., United Video Properties (С-57/15), ECLI:EU:C:2016:611, на което също се позовава касаторът, не е пряко относимо към поставения четвърти въпрос. То е свързано с тълкуването на член 14 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд – В. Т.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 355 от 18.06.2025г. по ч. гр. д. № 261/2025г. на Апелативен съд – В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.