ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4357

гр. София, 26.09.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1278 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Г. Л. Т., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. А. А., и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ), подадена чрез прокурор П. К., срещу решение № 206/11.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 410/2024 г. на Варненския апелативен съд (ВнАпС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваните части от първоинстанционното решение № 519/14.05.2024 г., поправено с решение № 521/14.05.2024 г., постановени по гр. дело № 2226/2023 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), като краен резултат е постановено следното: ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищцата Г. Т., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, допълнително сумата 33 500 лв. – разликата над присъдените от първата инстанция 1 500 лв., до сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищцата по досъдебно производство (ДП) № 344/2010 г. по описа на ОД на МВР-В. и н. о.х. д. № 632/2015 г., преобразувано в н. о.х. д. № 509/2018 г. по описа на ВОС, ведно със законната лихва, считано от 30.07.2022 г. до окончателното плащане, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 35 000 лв. до пълния му предявен размер от 200 000 лв., ведно с посочената законна лихва върху тази разлика; отхвърлен е и искът със същото правно основание и между същите страни за сумата 15 602.53 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди – левовата равностойност по курса на БНБ към деня на извършеното плащане, на платена от ищцата сума от 36 075 шекела за медицински услуги по лечение и материали в Медицински център „А.“ ООД, [населено място], И., за лечение на онкологично заболяване, твърдяно като настъпило в резултат от същото незаконно обвинение, ведно с посочената законна лихва върху тази сума; в тежест на ответната ПРБ са възложени разноски по делото.

Ищцата Г. Т. обжалва въззивното решение в отхвърлителните части, а ответната ПРБ – в осъдителната част.

Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищцата Г. Т., също чрез адв. А., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди, поради незаконно обвинение, при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер; 2) какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат по-голямо или по-малко значение при определяне на неговия размер; 3) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; и 4) следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да взема предвид факти и обстоятелства от значение за същия, които не са сочени и изследвани от страните и съда в производството. Жалбоподателката-ищца навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с решение № 358/06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 57/09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 35/16.02.2016 г. по гр. д. № 5215/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 389/04.08.2014 г. по гр. д. № 40/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 7/30.12.1959 г., решение № 643/12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 16/06.03.2012 г. по търг. д. № 461/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 6/08.02.2017 г. по гр. д. № 2666/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба на ищцата и изложението към нея.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, чрез прокурор К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните вреди; 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се извърши от съда след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на чл. 52 от ЗЗД; и 3) относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първия от тези въпроси в противоречие с т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; втория въпрос – в противоречие с т. 11 (II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; и третия въпрос – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 554/06.03.2013 г. по гр. д. № 266/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 263/21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 61/28.04.2016 г. по гр. д. № 4546/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.

Ищцата Г. Т., чрез адв. А. е подала отговор на касационната жалба на ответника, в който излага становище, че не са налице сочените от последния основания за допускане на касационното обжалване на осъдителната част от въззивното решение, както и становище за неоснователност на тази жалба.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че на 04.06.2014 г. ищцата е била привлечена като обвиняем по ДП № 344/2010 г. по описа на ОД на МВР-В. – за престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1, във вр. с ал. 1, с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 26. ал. 1 от НК – за това, че в периода 24.08.2007 г. - 01.02.2008 г., при условията на продължавано престъпление, в съучастие с Н. Я. Д., като съизвършител, в качеството си на длъжностно лице – старши инспектор по приходите в ТД на НАП-В., в хода на извършени проверки и ревизия на дружество „Т. Инвест“ ЕООД, не изпълнила и нарушила служебните си задължения, с цел да набави за посоченото лице облага – възстановен, неследващ се данъчен кредит по ЗДДС, в общ размер 257 214.13 лв., като от деянието са настъпили вредни последици – щета на държавния бюджет в същия размер. Към този момент ищцата е била на 42 г. и е работила като старши инспектор по приходите в ТД на НАП-В.. В същия ден й е наложена мярка за неотклонение „подписка“. На 30.03.2015 г. са й предявени материалите по разследването; бил е изготвен обвинителен акт и на 18.05.2015 г. делото е внесено във ВОС, където е образувано н. о.х. д. № 632/2015 г., по което са проведени осем заседания, в които са събирани доказателства, разпитвани са свидетели и са изслушвани заключения на вещи лица. С присъда № 84/10.11.2017 г. ищцата е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото й обвинение. По протест на прокуратурата делото е пренесено пред въззивната инстанция и на 31.01.2018 г. е образувано в. н.о. х.д. № 34/2018 г. по описа на ВнАпС, по което е проведено едно заседание и с решение № 84/09.05.2018 г. оправдателната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от окръжния съд. Във ВОС е образувано н. о.х. д. № 509/2018 г., по което са проведени дванадесет заседания, като делото е приключило с оправдателна присъда № 260001/14.07.2022 г., необжалвана и влязла в сила на 30.07.2022 г. Въззивният съд е установил и че наказателно производство срещу ищцата е продължило в периода 04.06.2014 г. - 30.07.2022 г. – общо 8 години, 1 месец и 26 дни.

Установил е, че срещу ищцата е било водено и друго наказателно производство за престъпление по служба, в качеството й на инспектор по приходите – също по чл. 282 НК, като извършено в периода 02.10.2006 г. - 29.06.2007 г., по което тя е била привлечена в качеството й обвиняем на 17.08.2011 г. и е оправдана с влязла в сила на 27.04.2017 г. присъда по н. о.х. д. 425/2013 г. на ВОС. Въззивният съд е заключил, че в периода 04.06.2014 г. - 27.04.2017 г. – около 2 години и 10 месеца, срещу ищцата са водени и двете наказателни производства, а в периода 27.04.2017 г. - 30.07.2022 г. – около 5 години и 3 месеца, срещу нея е водено само процесното незаконно обвинение. Съдът е установил също, че за вредите от първото (другото) незаконно обвинение, с влязло в сила на 09.08.2022 г. решение № 260698/09.12.2020 г. по гр. д. № 893/2020 г. на ВОС, на ищцата е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер 50 000 лв., ведно с лихвите от 27.04.2017 г., и е отхвърлен искът й за имуществени вреди в размер 46 518.52 лв. – равностойност на 112 076 шекела, за платени от нея 4 медицински услуги за лечение и материали в Медицински център „А.“ ООД, [населено място], И., през периода 11.04.2014 г. - 09.03.2016 г., за онкологичното й заболяване, като вреди от другото наказателно производство.

Въззивният съд е приел за установено и че негативните преживявания на ищцата от водения срещу нея в продължение на 8 години, 1 месец и 26 дни наказателен процес, са доказани по делото с показанията на разпитаните две свидетелки – колежка и приятелка на ищцата. От показанията на свидетелката М. съдът е установил, че тя знае за воденото срещу ищцата наказателно дело с продължителност от около осем години, както и за воденото преди това друго такова срещу нея, като преди делата ищцата е била амбициозен, сериозен, весел, контактен, приятелски настроен човек, а след двете обвинения тя е изпадала в депресивни състояния, плачела, психичното й състояние се е променило, избухвала, повишавала тон, дразнела се от най-малкото и така се отнасяла както към колеги, така и към близки. Ищцата била отхвърлена от колеги и приятели, никой не искал името му да се свързва с нея, имиджът й бил сринат – смятали, че е участвала в престъпни схеми. Допълнително ищцата страдала от уронване на авторитета й, защото имало публикации в медиите за неправомерни възстановявания на ДДС на фирмите на М. и за кръга от колегите, които са участвали в това. Ищцата имала и тежко заболяване, което в този период лекувала. От показанията на свидетелката Т. съдът също установил, че преди двете обвинения ищцата е била съвсем друг човек – много положителна, много весела, обичала да комуникира с хората, да излиза с приятели и роднини, а след това станала неспокойна, емоционално била съсипана, постоянно плачела, не искала да излиза от вкъщи, не искала да говори с никого, затворила се в себе си, изпадала в депресии, имала здравословни проблеми. От ищцата свидетелката узнала за една публикация срещу нея, сочеща че участвала в група за неправомерно възстановяване на ДДС, свързвана с Б. М.. Същата свидетелка знае, че през 2014 г. ищцата е претърпяла операции във В. и в И., заради ракови образувания.

Въззивният съд е установил още, че процесното наказателно дело, а също и по-рано заведеното такова срещу ищцата, са били с обществен интерес, като в хода и на двете дела срещу нея, в информационен сайт и интернет пространството е публикувана статия от 29.01.2016 г., със заглавие: „Дедесарите на разстреляния М. навлизат в земеделието за европари“, където е посочено, че приключва мегапроцес за ДДС-измами срещу Я. Я. от В. и уволнени данъчни служители, както и че Я. Я. е ощетил бюджета с помощта на данъчните служители, измежду които е и ищцата с посочени трите й имена. Съдът е заключил, че тази статия и свидетелските показания доказват търпени от ищцата вреди от публикации в пресата, като и че те са следствие на воденото срещу нея незаконно обвинение, като е приел, че е без значение дали прокуратурата е техен автор.

От приетата по делото съдебно-психологична експертиза на вещото лице – клиничен психолог Р. Г., съдът е установил, че повдигнатото обвинение срещу ищцата се е отразило в психо-емоционален план, като е повишило значително нейната тревожност, направило я потисната, със страхова готовност, че „ще се случи нещо лошо във всеки даден момент“, понижило е нейното самочувствие и самооценка. Също според експерта, в поведенчески план ищцата се е затворила, станала е с интровертна насоченост, докато преди водените дела е била с амбравертна такава – умерено отворена и социална; предпочела е активно да пренасочи вниманието си върху тесния семеен кръг и професионалната си дейност. В съзнанието й доминирало неудобството и срамът от колеги, приятели и познати. Отново според вещото лице, към настоящия момент е налице негативно отражение върху психо-емоционалното състояние на ищцата, като последица от незаконосъобразното обвинение, което естествено се е надградило и с отключилото се онкологично заболяване и претърпяно пътнотранспортно произшествие от нея в този период. Съгласно експертизата, има причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и разстройството в психо-емоционален план при ищцата, като има и други значими стресови събития – откритото онкологично заболяване и пътнотранспортното произшествие с операция, но те са се надградили над стреса и травмата от незаконното обвинение. Негативните последици върху съзнанието на ищцата вследствие на проведеното наказателно производство срещу нея доминират и към настоящия момент и са свързани с нравствени категории като неудобство, срам, наранено достойнство и чест, вследствие на което са се понижили самооценката и самочувствието й; съществува понастоящем и ограничение в социалните й контакти.

Въззивният съд е приел, че вреди от влошено физическо здравословно състояние не са доказани от ищцата, като пряко свързани с процесното незаконно обвинение. За да достигне до този извод, съдът е съобразил обстоятелствата, че диагностицирането на ищцата с рак на яйчниците и фолопиеви тръби е станало преди процесното незаконно обвинение, поради което е приел, че лечението на това заболяване, включително и това в чужбина, не е пряко свързано с обвинението. Наред с това съдът е възприел и категоричното заключение на съдебно-медицинската експертиза, извършена от вещото лице – онколог д-р В. П., че няма пряка връзка между стреса и онкологичното заболяване, между обвинението и заболяването, и между обвинението и лечението, доколкото химиотерапията е проведена базирано на медицински стандарти. Съдът е приел и че освидетелстването на ищцата от ТЕЛК с 91% трайно намалена работоспособност, което е заради онкозаболяването й отпреди обвинението, също няма връзка с него, както и че твърдението й за влошаване на здравословното й състояние поради стреса от наказателното преследване и за връзка с диагностицираното през 2018 г. заболяване „тиреоидит на Хашимото“, също е недоказано.

При така приетото за установено от фактическа страна, позовавайки се на трайно установената практика на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява, както и че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; в този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Съдът е посочил още, че с оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, като критерий за преценка е въведен и срокът на наказателното преследване, както и характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, неговото разгласяване и последиците от това. Въззивният съд е изтъкнал още, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие.

Изхождайки от тези принципни съображения, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди от процесното незаконно обвинение, въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства: Повдигнатото срещу ищцата незаконно обвинение е за тежко умишлено престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1 от НК, за което се предвижда наказание от 1 до 8 години лишаване от свобода, като то е поддържано в много продължителен период от време – повече от осем години и обосновава много голям интензитет на моралните вреди. Освен това, съдът е приел, че много по-голям интензитет на вредите обосновава и обстоятелството, че незаконното обвинение срещу ищцата е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната й реализация, а именно – работата й като инспектор по приходите в ТД на НАП-В., и е във връзка с нарушения на задълженията й при извършване на проверка на данъчнозадължено лице и възстановяване на ДДС. В тази връзка съдът е съобразил, че с незаконното обвинение в престъпление, което е тясно свързано с професионалната област на ищцата, са накърнени в много голяма степен нематериални ценности, като честта, достойнството, авторитета и името й на уважавана личност, професионалист и специалист в областта на данъчното законодателство. Съдът е съобразил още, че преди повдигане на обвинението, ищцата, която е неосъждан човек, с висше образование и доказани морални и професионални качества, се е ползвала с доверие и авторитет в обществото и сред колегите си. Приел е също, че вредите, които тя търпи от обвинението, са с по-голям интензитет, защото очакванията и изискванията на обществото към данъчните служители за почтеност и спазване на законите са много по-завишени, още повече, имайки предвид обществената чувствителност към проблемите, свързани с корупцията и борбата срещу нея, и поставянето на обвинението срещу ищцата (и другата данъчна служителка) във фокуса на обществения интерес и публичното му отразяване. В тази насока, като преки вреди от незаконното обвинение, съдът е отчел и негативните преживявания на ищцата от публикацията в пресата през 2016 г., с насоченост на текстовете за съпричастност на ищцата, в качеството й на данъчен служител, към схеми за източване на ДДС и подпомагане на популярни личности с лоша слава. В този смисъл, като по-значителни от обичайните, съдът е приел и негативните преживявания на ищцата от поставянето й в изолация и отдръпването на колегите й. Въззивният съд е съобразил също, че към датата на повдигане на обвинението ищцата е била на 42 години, в активна възраст, професионално реализирана, амбициозна, общителна, контактна, весел и приятелски настроен човек, лесно комуникиращ и отворен към приятели и близки, а след повдигане на незаконното обвинение, животът й изцяло се е променил – тя е преживяла и е продължила да изживява в хода на цялото наказателно производство стрес, тревожност, безсилие, несигурност от неизвестността за изхода на наказателното производство и страх от осъждане, срам от близки и приятели, заради свързването й с ДДС-измами, загубила е авторитет, колегите й я отбягвали, затворила се е в себе си, социалният й живот е бил силно ограничен. Като преки вреди от процесното незаконно обвинение, съдът е отчел и всички тревоги, стрес и притеснения, преживявани при извършването на множеството процесуално-следствени действия с участието на ищцата като обвиняем и тези в съдебните заседания в хода на производството пред съда, в качеството й на подсъдим. Съдът е съобразил също, че наказателното производство се е отразило на ищцата в психо-емоционален план (съобразно заключението на вещото лице – психолог) и че негативните последици върху съзнанието й доминират и към настоящия момент и са свързани предимно с нравствени категории, като неудобство, срам, наранено достойнство и чест, понижена самооценка и самочувствие, социална изолация.

От друга страна, в насока на по-нисък размер на обезщетението въззивният съд е съобразил обстоятелствата, че по време на наказателното производство ищцата е била с най-леката мярка за неотклонение; че по делото са произнесени само оправдателни присъди; че няма данни тя да е била лишена или затруднена при упражняване на работа, поради наказателното преследване; че наказателното производство не е причината за заболяванията й; че няма трайни негативни последици в личния и семейния й живот; че освен наказателното производство, за влошеното й психо-емоционално състояние, включително и след приключването на наказателното дело, роля имат и други значими стресови събития – онкологичното заболяване и претърпяното пътнотранспортно произшествие с операция.

Освен това, съдът е съобразил също и това, че търпените болки и страдания от ищцата в период от две години и десет месеца (от 04.06.2014 г. до 27.04.2017 г.) са били следствие и на другото, по-рано заведено срещу нея незаконно наказателно производство за тежко престъпление по служба, за което тя е получила обезщетение, както и от друга страна, че наказателното производство единствено и само по процесното наказателно дело е продължило в период от пет години и три месеца, след приключването на предходното такова.

Имайки предвид всичко изложено по-горе относно характера, вида, интензитета на негативните последици от незаконното обвинение върху личността на ищцата, и с оглед конкретните социално-икономически условия и стандарта на живот в страната, въззивният съд е намерил за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищцата, сумата 35 000 лв., до който размер е намерил искът за основателен и го е уважил до този размер.

Относно иска за обезщетение за имуществени вреди от разходи за лечение, въззивният съд е преповторил изложеното и преди това, че онкологичното заболяване на ищцата не е свързано с незаконното обвинение, поради което е приел и че средствата, заплатени от нея за лечение в чужбина, не са вреди от него, респ. намерил е иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 602.53 лв. за неоснователен и го е отхвърлил изцяло.

По наведените от двете насрещни страни основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното:

По първия правен въпрос, поставен в изложението на ответната ПРБ, е формирана констнантна пракитка на ВКС, израз на която е и сочената във връзка с този въпрос от ответника, т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно тази практика на ВКС, причинно-следствената връзка, като елемент от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е в тежест за доказване на ищеца, който следва да проведе главно пълно доказване, че причинените му вреди, извън обичайните неимуществени такива, са пряко и непосредствено следствие от предприетото срещу него незаконно наказателно преследване. Само при наличие на такава, установена (доказана) по делото причинна връзка, съдът може да присъди обезщетение за съответните вреди, претърпени от ищеца, както и за обичайните неимуществени вреди, които всяко оправдано лице търпи от незаконното обвинение в подобни случаи, и които не е необходимо да се доказват, както и причинната връзка между тях и обвинението. В случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВКС, тъй като е присъдил процесното обезщетение само за тези неимуществени вреди, претърпени от ищцата през процесния периоид, за които е приел, че е установена пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между тях и процесното незаконно обвинение. В пълно съответсвие и със сочената от ответната ПРБ, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, апелативният съд, в качеството си на съдебна инстанция по съществото на правния спор по делото, е изложил, основани на събраните по делото доказателства, логически обосновани съображения за наличието, респ. – за липсата на установена (доказана) по делото пряка и непосредствена причинна връзка между процесното наказателно преследване срещу ищцата и твърдените от нея като търпяни през процесния период имуществени и неимуществени вреди.

Останалите правни въпроси, формулирани от двете насрещни страни по делото (четирите въпроса в изложението на ищцата Т. и вторият и третият въпрос в изложението на ответната ПРБ) са такива по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и се свеждат до тълкуването на понятието „справедливост“, до критериите при прилагането на този принцип, както и до мотивирането на съдебното решение относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси също е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, намерила израз и в посочените в изложенията на страните множество решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. В понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида, тежестта и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на производството, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, която е отменена от горна инстанция. От такова значение е и дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения и какъв е техният изход; ако те също са незаконни, от значение е дали ищецът е обезщетен, и в какъв размер – за неимуществените вреди, търпени и от тях. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, медийна разгласа, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (ищеца), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името му на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, данъчни и митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение в извършване на престъпление срещу лица, упражняващи подобни професии, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната пофесионалната реализация. По всеки казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (ищеца), на неговото лично и професионално достойнство и чест. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, като съдът следва да посочи при обсъждането на обстоятелствата тяхното значение за размера на обезщетението – кои от тях обуславят по-висок и кои – по-нисък размер. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост

При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд не се е отклонил и от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея. Като инстанция по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил всички относими доказателства, събрани по делото, като въз основа на съвкупната им преценка е извел своите фактически констатации относно правно-релеватните обстоятелства по делото, включително относно фактите от значение за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е посочил и кои от тях приема за установени и кои – не. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за неговото определяне, като е съобразил и значението им за размера му, включително и това на другото водено срещу ищцата незаконно наказателно преследване, както и на социално-икономическите условия в страната към преиода на процесното увреждане. По този начин апелативният съд е разрешил поставените от насрещните страни по делото правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка следва да се посочи и че в решенията по чл. 290 от ГПК на ВКС, на които се позовават двамата касатори, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Освен това, макар ответната ПРБ да поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението, бил завишен, същата не сочи какъв размер според нея би бил справедлив в случая, а от друга страна – както неведнъж е изяснявано от ВКС по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищцата – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли за нея от процесното незаконно обвинение.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените и от двамата жалбоподатели основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 206/11.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 410/2024 г. на Варненския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: