ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2839

гр. София, 10.10.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 376 по описа за 2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца „Дикс 2001 М“ ЕООД чрез процесуални представители адвокат С. Б. и адвокат Д. Д. и ответника „Ел С.“ ООД чрез процесуални представители адвокат А. Д. срещу решение № 455 от 09.07.2024 г. по в. т. дело № 839/2022 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.

Касаторът – ищец „Дикс 2001 М“ ЕООД обжалва въззивното решение в следните части:

1/ частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Дикс 2001 М“ ЕООД против „Ел С.“ ООД на основание чл. 266 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД искове за заплащане на договорно основание на възнаграждение в общ размер 67 310,66 лв., от които 58 644,44 лв. по протокол № 1/26.09.2019 /подови кутии/, 203,31 лв. по протокол № 2/26.09.2019 г. /подови кутии/, 3 301,57 лв. по неподписан протокол от 09.01.2020 г. за обект Плеска/Пица, 3 256 лв. по неподписан протокол от 09.01.2020 г. за обект Дюнер и 1 905,34 лв. по неподписан протокол от 09.01.2020 за обект Събуей за допълнително възложени и изпълнени СМР на обект „Смяна па предназначението на магазини за промишлени стоки в ресторанти за бързо хранене на кота +11,90, подмяна на част от покривното покритие с покривно остъкляване в търговски и развлекателен комплекс Галерия, С. З. , ведно със законната лихва от 17.06.2020 г. до окончателното му заплащане, обезщетение за забавено плащане на това възнаграждение в общ размер 3 307,85 лв. за периода на забава 07.12.2019 г.-16.06.2020 г.;

2/ частта, с която е отхвърлен предявеният от „Дикс 2001 М“ ЕООД против „Ел С.“ ООД иск по чл. 61, ал. 1 ЗЗД в останалата му част над 44 992,38 лв. до сумата 111 550,99 лв. - стойност на допълнително извършени и приети строително-монтажни работи извън тези по договор от 15.05.2019 г.;

3/ частта, с която е отхвърлен предявеният от „Дикс 2001 М“ ЕООД против „Ел С.“ ООД иск за заплащане на сумата 66 558,61 лв. /разликата над 44 992,38 лв. до 111 550,99лв./, предявен на основание неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД;

4/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част;

5/ частта, с която „Дикс 2001 М“ ЕООД е осъдено да заплати на „Ел С.“ ООД направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер 8 340 лв. и 720 лв. за възнаграждение на вещо лице.

Касаторът – ищец „Дикс 2001 М“ ЕООД прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е определил предмета на делото, както и предмета и обхвата на въззивно обжалване от страна на „Дикс 2001 М“ ЕООД. Счита, че съдът се е отклонил от императивните правила за съдържание на съдебния акт, посочени в чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, не е извършил задълбочен и цялостен анализ на доказателствата, за да изведе действително осъществената фактическа обстановка във връзка с изпълнението на процесния договор, а се е задоволил да цитира текстове от договора, обсъдил е малка част от разменената кореспонденция между страните, не е обсъдил всички приемо-предавателни протоколи, не е обсъдил приетите пред двете съдебни инстанции заключения на комплексните експертизи, не е обсъдил всички доводи и възражения във въззивната жалба на „Дикс 2001 М“ ЕООД, постановил е противоречиви мотиви при установяване на фактическата обстановка. В касационната жалба са изложени доводи за постановяване на въззивното решение в нарушение на чл. 20а, чл. 260, чл. 264, ал. 1 и чл. 266, ал. 1 ЗЗД.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК поради произнасяне от въззивния съд по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и поради очевидна неправилност:

Процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, посочени в раздел I от изложението:

1. Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да изведе в решението си свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи по предмета на спора? Може ли въззивният съд да цитира и възприеме установената от първостепения съд фактическа обстановка, а в същото време да направи различни логически и правни изводи? – противоречие с Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60301/17.01,2022 г. по гр. д. № 479/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 37/12.03.2024 г. по т. д. № 36/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 96/02.02.2023 г. по гр. д. № 4992/2021 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 50030/10.05.2023 г. по т. д. № 2708/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 36/20.04.2022 г. по т. д. № 311/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 209/10.08.2015 г. по гр. д. № 2796/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 420/16.02.2016 г. по гр. д. № 1633/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото - приети и относими към конкретния спор или може да обоснове изводите си по съществото на спора с произволно избрани от него доказателства при пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото? Длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите и възраженията на страните във въззивната жалба? – противоречие с решение № 60155/16.08.2021 г. по гр. д. № 3441/2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 50183/14.07.2023 г. по гр. д. № 2161/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60164/31.05.2022 г. по т. д. № 1895/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, посочени в раздел II от изложението:

1. Подлежат ли на заплащане допълнително извършени СМР, чието изпълнение на обекта е установено, но липсва анекс, обективиращ писменото съгласие за тяхното възлагане, респ. тяхното приемане да бъдат извършени?

Имат ли характер на възлагане дадените указания от представителя на възложителя /инженер на обекта/ за извършване на допълнителни СМР?

Считат ли се за договорени СМР, за които са:

- подписани двустранни приемо-предавателни протоколи за част от извършените дейности, в които в раздел „допълнително извършени СМР“ са посочени местонахождението, видовете, количествата ед. цени и стойности на извършените от ищеца и приети от ответника СМР извън приложението към договора;

-извършени със знанието, съгласието и липсата на възражение при тяхното фактическо извършване от ответника /главен изпълнител на обекта/;

- с актуването им от ответника /главен изпълнител на обекта/ на инвеститора;

- с приемането на извършената работа от инвеститора на обекта и с нейното заплащане на ответника /главен изпълнител на обекта/ и въвеждането му в експлоатация?

Противоречие с решение № 43/02.08.2017 г. по т. д. № 61341/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 40/30.05.2013 г. по т. д. № 1158/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50086/03.02.2023 г. по т. д. № 490/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Задължителни ли са указанията на представителя на възложителя /главния инженер/ по договора по време на строителството и подлежат ли на заплащане извършените в тяхно изпълнение допълнителни работи? – противоречие с решение № 279/12.02.2019 г. по т. д. № 2905/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о.

3. Може ли да се приложи презумпцията по чл. 301 ТЗ при възлагане на допълнителни СМР чрез дадени указания по тяхното изпълнение в писма, изпратени по електронен път? – противоречие с решение № 154/30.09.2013 г. по т. д. № 1263/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.

4. Длъжен ли е съдът съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи, предвиждащи възлагането на допълнителни СМР да става с подписването на анекс, да се съобрази с поведението на едната страна и обстоятелствата, при които е сключен и изпълняван договорът? Липсата на предварително договорени цени за допълнителни СМР съставлява ли пречка за определяне на възнаграждението на изпълнителя и за неговото заплащане? - противоречие с решение № 94/09.07.2015 г. по т. д. № 2094/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 347/11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 157/30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Материалноправен въпрос, посочен в раздел III от изложението:

При липса на подписано допълнително споразумение /анекс/ дължи ли се на изпълнителя заплащане на допълнително извършени СМР по договор за строителство, когато е установено тяхното реално извършване, приемане и експлоатиране? – касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, евентуално ако се приеме, че има формирана практика, въпросът е решен в противоречие с решение № 50086/03.02.2023 г. по т. д. № 490/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 151/01.02.2021 г. по т. д. № 2227/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о.

В раздел IV от изложението касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът „Ел С.“ ООД оспорва касационната жалба на ищеца и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част, тъй като не са формулирани изложения на основанията, а са посочени само бланкетно, без да са налице конкретни съждения на въззивния съд, съставляващи противоречие с практиката на ВКС, които имат значението на решаващи доводи и са залегнали при формиране на волята на въззивната инстанция. В представения в срока по чл. 283 ГПК отговор излага доводи за неоснователност на касационната жалба на ищеца и правилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

Касаторът - ответник „Ел С.“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която ответникът „Ел С.“ ООД е осъден да заплати на ищеца „Дикс 2001 М ЕООД на основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД сумата в размер 44 992,38 лв., представляваща стойността на допълнително извършени и приети строително-монтажни работи, извън тези по договор от 15.05.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 17.06.2020 г. до окончателното изплащане.

Касаторът - ответник „Ел С.“ ООД прави оплакване за недопустимост на въззивното решение в обжалваната от него част, тъй като е постановено срещу ненадлежна страна, която не притежава пасивна процесуална легитимация, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивната инстанция не е изяснила правната връзка между гестора и осъденото дружество по начина, който ЗЗД предвижда възникването на законово облигационно отношение, не е съобразила практиката на ВКС при разглеждането на дела с правна квалификация чл. 61, ал. 1 ЗЗД.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът – ответник релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2, предл. 3 и ал. 1, т. 1 ГПК поради недопустимост, евентуално очевидна неправилност, евентуално поради произнасяне от въззивния съд по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

В раздел I от изложението касаторът – ответник се позовава на недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част – чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

В раздел II от изложението касаторът – ответник моли въззивното решение в обжалваната от него част да се допусне до касационно обжалване поради очевидната му неправилност – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Процесуалноправни въпроси, които според ответника са решени в противоречие с практиката на ВКС, посочени в раздел III от изложението:

1. Длъжен ли е въззивният съд, когато констатира, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, да извърши нов доклад по делото, в който в съответствие с чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК да посочи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника и да укаже релевантните за спора факти, които подлежат на доказване? Длъжен ли е въззивният съд да извърши служебна проверка на допустимостта на всички евентуално предявени искове и, ако констатира ненадлежна пасивна легитимация, да остави исковата молба без движение и да укаже отстраняване на нередовностите? – противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Задължен ли е съдът да обсъди всички факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? Респективно, при противоречие може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи без да изложи съображения защо отхвърля другите като неоснователни? – противоречие с ППВС № 7/1965 г., решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 78/19.07.2016 г. по гр. д. № 355/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, ГК, I г. о.

3. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди мотивирано всички събрани доказателства, както и да обсъди всички наведени във въззивната жалба твърдения и възражения?

Съгласно разрешението, дадено в решение № 1/24.07.2019 г. по гр. д. № 1131/2018 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 41 по гр. д. № 2897/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 317/12.02.2019 г. по т. д. № 796/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.

4. При предявяването на иск за парично вземане представлява ли всяко едно парично вземане отделен иск или се касае за един единствен иск с предмет сбора на всички суми? Съществува ли за съда задължение да съобрази съвкупността от изложените в исковата молба факти и обстоятелства като основание на иска, които оправдават и съответния заявен петитум, за да определи дали се касае до една искова претенция или до заявени в обективно съединяване искове?

По първия от горните въпроси касаторът се позовава на противоречие с определение № 201/13.04.2016 г. по т. д. № 475/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 603/20.08.2013 г. по ч. т. д. № 2847/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., по втория - противоречие с решение № 239/13.02.2018 г. по т. д. № 626/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 102/26.11.2020 г. по т. д. № 2429/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., а по третия - в отклонение от разясненията в т. 15 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и в противоречие с решение № 97/08.02.2013г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 117/31.05.2016 г. по гр. д. № 5673/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о.

Материалноправни въпроси, които според ответника са решени в противоречие с практиката на ВКС, посочени в раздел IV от изложението:

1. При осъществявана от гестор работа, за която е налице сключен договор между изпълнител и възложител - собственик на обекта, в който се извършва работата, в чий интерес следва да се счита, че е осъществена работата - в интерес на изпълнителя или в интерес на възложителя?

2. При гестия как се определя чий е този чужд интерес, който правомерно и благоприятно е повлиян от действията на гестора? Може ли гесторът сам да избира към кого да насочи претенцията си или законът сочи това?

Касаторът – ответник се позозвава на противоречие с решение № 219/04.02.2014 г. по т. д. № 871/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 89/17.08.2015 г. по т. д. № 770/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 179/16.12.2016 г. по т. д. № 2235/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60 по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50089/09.05.2024 г. по т. д. № 521/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Ищецът „Дикс 2001 М“ ЕООД /ответник по касационната жалба на ответника по исковата молба/ оспорва касационната жалба на ответника „Ел С.“ ООД и поддържа становище, че въззивното решение в съответната част е валидно, допустимо и правилно. Прави възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в осъдителната му част. Поддържа, че е недопустимо в касационната жалба да се направи за пръв път възражение за нередовност на исковата молба или за противоречието й с допълнителната искова молба, тъй като такова не е заявено нито в първоинстанционното производство, нито във въззивната жалба, както и че в изложението не е конкретизирано в какво се състои това противоречие. Релевира доводи, че не е налице соченото от ответника основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК; в изложението към касационната жалба не се съдържат материалноправни и процесуалноправни въпроси, които да са обуславящи за изхода на спора, по които решаващият състав да се е произнесъл и да са решени в противоречие с цитираната практика; касаторът не е обосновал тезата, че даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие с практиката на ВКС. Относно формулираните правни въпроси излага следните съображения: Относно първия формулиран процесуален въпрос - касаторът не е посочил дали въззивният съд е констатирал, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, респективно на кой от множеството искове и къде точно в съдебния акт е направена такава констатация, както и че в касационната жалба не се съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. По отношение на втория процесуалноправен въпрос счита, че би бил относим, но в частта, която се обжалва от него, т. е. от ищеца „Дикс 2001 М“ ЕООД. Третият процесуалноправен въпрос представлява цитиране на съдебна практика, която не е съотнесена към конкретното решение. Четвъртият процесуалноправен въпрос не е обуславящ за изхода на делото, защото не е обсъден в обжалваното решение. Материалноправните въпроси не са обуславящи за изхода на спора, тъй като не са обсъдени, първият и вторият въпроси са формулирани неточно. Поддържа, че допълнението към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е просрочено.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По отношение на иска за заплащане на възнаграждение, предявен на договорно основание:

Въззивният съд е установил, че между ищеца като изпълнител и ответника като възложител са възникнали облигационни правоотношения въз основа на договор за СМР от 15.05.2019 г. на обект „Смяна на предназначението на магазини за промишлени стоки в ресторанти за бързо хранене на кота +11,90; подмяна на част от покривното покритие с покривно остъкляване в търговски и развлекателен комплекс Галерия „С. З. “ и че за извършените СМР възложителят е платил на изпълнителя обща сума в размер 245 058,34 лв. с ДДС. Съдебният състав е обсъдил клаузите на чл. 1, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 от договора и въз основа на тях е приел, че към момента на сключване на договора изпълнителят /ищецът/ е бил наясно с всички възложени му по договора задачи, необходимите му материали и доколко е било в неговите възможности да изпълни възложеното, бил е запознат с одобрените проекти. Констатирал е, че в чл. 1, ал. 5 от договора страните са постигнали взаимно съгласие всички допълнителни дейности, които биха възникнали в процеса на изпълнение на възложените работи и не са включени в Приложение № 1 и в цената на договора, да се изпълняват след предоставено проектно решение на същите /т. 1/, след договорени единични цени за СМР, които не са включени в Приложение № 1 /т. 2/ и след сключено допълнително споразумение за тяхното изпълнение /т. 3/. Посочил е, че тази уговорка е доразвита в чл. 8, ал. 3 от договора, в която разпоредба е предвидено, че непредвидените работи /извън предмета на договора и приложение № 1 към него/ се допускат само при промени в проекта /т. 1/, по искане в писмен вид на възложителя /т. 2/ и се заплащат от възложителя само ако са предварително съгласувани /т. 3/ и писмено одобрени на вид, обем и единични цени по представената оферта /т. 4/.

Въззивната инстанция е обсъдила клаузите на чл. 8, ал. 4 и чл. 7 от договора, съгласно които непредвидените, допълнително възникнали и извършени от изпълнителя работи, които не са предвидени в приложение № 1 и произтичат от последващи в договора изменения в проекта по искане на възложителя се договарят и заплащат допълнително като за целта се подписва анекс към договора /чл. 8, ал. 4/, като предаването на изпълнената работа се извършва с предавателно - приемателни протоколи, в които се описват извършените работи съответно по видове, количество и качество, наличието на недостатъци /чл. 7/.

Въззивният съд е приел, че по делото не се спори, че страните не са сключили допълнително споразумение за изпълнение на допълнителни дейности. Установил е, че ищецът е извършил работа по договора, като изпълнените дейности са приети от ответника с четири протокола: протокол 2/16.09.2019 г. на обща стойност 10 632,40 лв., подписан със забележки и искания за корекции от представител на „Ел С.“ ООД; протокол 1/26.09.2019 г. на обща стойност 167 326,92 лв., подписан със забележки и искания за корекции от представител на „Ел С.“ ООД; протокол 1/26.09.2019 г. на обща стойност 67 661,10 лв., подписан със забележки и искания за корекции от представител на „Ел С.“ ООД; протокол 2/26.09.2019 г. Подови кутии за 202,40 лв., приет и подписан без забележки от представител на „Ел С.“ ООД. Констатирал е, че признатите и осчетоводени от „Ел С.“ ООД фактури, отразяващи част от приетите работи, издадени от „Дикс 2001 М“ ЕООД, са фактура № 246/01.07.2019 г. за аванс и фактура № 254/26.08.2019 г. Поради това, че всички останали фактури, издадени от „Дикс 2001 М“ ЕООД въз основа на съставени от него и неприети и неподписани от възложителя протоколи, не са приети и не са осчетоводени от „Ел С.“ ООД, съдебният състав е направил извод, че не е налице признание от страна на възложителя за извършената от изпълнителя дейност.

Въззивната инстанция е обсъдила електронни писма от 16.07.2019 г. /лист 265 и лист 266/, 18.08.2019 г. /лист 290/ с подател „Б. Й.. Ел С.“ и получател „Д. С.. Дикс 2001“, 29.08.2019 г. с подател „М. Б.. Ел смарт“ и получател „Дикс 2001“, 30.08.2019 г. /лист 301/ с подател „М. Б.. Ел смарт“ и получател „Дикс 2001“, 02.10.2019 г. /лист 329/ с подател „Б. Й.. Ел смарт“ и получател „Дикс 2001 “, 30.10.2019 г. от 18,14 ч. с подател „Д. С.. Дикс 2001“ и получател „Б. Й.. Ел смарт“ и предвид тяхното съдържание е заключила, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е приел, че посочените писма установяват наличие на възложени от страна на „Ел С.“ ООД допълнителни дейности. Съдебният състав е изложил доводи, че дори да се приеме наличието на допълнително възлагане, то по делото не са представени доказателства, че това възлагане е било прието от страна на изпълнителя. Посочил е също, че писмата не съдържат конкретика относно договорената цена, а представляват разменена между страните електронна кореспонденция във връзка с изпълнение на възложените дейности. Поради това, че по делото не са ангажирани от ищеца доказателства за възлагане и приемане на допълнителни дейности, въззивният съд е заключил, че предявеният на договорно основание иск е неоснователен.

По иска за неустойка:

Изводът за неоснователност на иска за неустойка е аргументиран с липсата на основание за заплащане на претендираните суми на договорно основание.

По жалбата на „Диск 2001 М“ЕООД с ЕИК[ЕИК] против решението в отхвърлителната му част:

Въззивната инстанция е приела, че за останалите допълнителни СМР, извън тези, за които е уважен предявеният иск, за които се претендира възнаграждение, не е доказано да са били възложени от ответника. Посочила е, че от представените електронни писма, изходящи от ищеца и адресирани до ответника, в които се съдържа информация за СМР, не се установява конкретика за вид, количество и цена на СМР, които ищецът счита за необходими или които твърди да са му поискани от други лица, различни от ответника. Електронните писма не изчерпват всички СМР, не са конкретни, поради което не може да се направи извод за обема на възложените СМР. Въззивният съд е изложил, че представената електронна кореспонденция по съществото си представлява множество уточнения, разисквания, въпроси и отговори между страните във връзка с изпълнение на възложените задачи, но няма характер на допълнително споразумение по смисъла на договора. Поради това, че посочените писма са електронни и без електронен подпис, не може да се приеме, че същите изхождат от представляващите двете дружества лица.

По отношение на първия евентуален иск, предявен за заплащане на сумата 111 550,99 лв. на основание водене на чужда работа без пълномощие:

За да направи извод за основателност на първия евентуален иск по чл. 61, ал. 1 ЗЗД само за сумата 44 992,38 лв., въззивният съдебен състав въз основа на заключението на допуснатата във въззивното производство комплексна съдебно-счетоводна и техническа експертиза /КССТЕ/ е приел, че са налице извършени от ищеца дейности, описани в приложение № 7 към заключението, които са извън приложението към договора, актувани са от ищеца в едностранно подписаните от него протоколи и са отчетени от „Ел С.“ ООД към неговия възложител „Галерия – С. З. ЕАД, т. е. налице са дейности извън договора, които са изпълнени от „Ел С.“ ООД и са му заплатени от основния възложител. Посочил е, че съгласно заключението тези дейности са на стойност, както следва: за протоколи „подови кутии“ /стр. 360-369/ - на стойност 16 187,47 лв., за протоколи, касаещи обект „Плеска и пица“ /стр. 370-373/ - на стойност 9 717,01 лв., за протоколи, касаещи обект „М. Д. /стр. 374-377/ - на стойност 11 171,94 лв. и за протоколи, касаещи обект „Събуей“ /стр. 378-380/ - на стойност 5 003,09 лв.

Въззивната инстанция е приела, че дейностите, чиято стойност се претендира, са извършени от ищцовото дружество без да е налице възлагане от страна на ответника по делото по силата на договора от 15.05.2019 г. За да направи извод, че ищецът е положил грижата на добър стопанин, съдебният състав се е аргументирал с факта, че посочените в приложение № 7 към заключението допълнителни дейности са отчетени като извършени от страна на ответника към неговия възложител и са приети и заплатени от дружеството - собственик на обекта.

Изложил е и следните съображения: С оглед естеството на работата по договора - преустройство на съществуващата електроинсталация на четирите обекта от сградата и надграждане на съществуващата, в хода на изпълнение на дейностите е възникнала необходимост от извършването на допълнителни дейности от страна на изпълнителя по договора - ищеца по делото. Тези допълнителни дейности, посочени в приложение № 7 към заключението, са в пряка връзка с извършваната основна дейност и в случай, че не бяха извършени, основната дейност не би могла да бъде приключена. След като основният възложител – собственика на сградата, е приел и заплатил въпросните допълнителни дейности, то същият е одобрил и извършването им. Допълнителните дейности са извършени поради това, че не е имало друг начин да бъдат защитени интересите на заинтересованото лице - в случая ответника по делото, който е основният изпълнител по ремонта на сградата.Установи се, че извършените дейности са на стойност 44 992,38лв.

Изводът за неоснователност на иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД в частта над 44 992,38 лв. до предявения размер 111 550,99 лв. е аргументиран с липсата на ангажирани от страна на ищеца доказателства за извършени други дейности, освен дейностите, посочени в приложение № 7 към заключението на комплексната съдебно-счетоводна и техническа експертиза.

По отношение на втория евентуален иск, предявен на основание неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, в частта за присъждане на сумата 66 558,61 лв. /разликата над 44 992,38 лв. до 111 550,99 лв./:

За да отхвърли втория евентуален иск, предявен на основание чл. 59 ЗЗД, в частта за сумата 66 558,61 лв. /разликата над 44 992,38 лв. до 111 550,99 лв./, въззивният съд въз основа на заключението на допуснатата във въззивното производство КССТЕ и приложение № 7 към него е приел, че освен дейностите извън първоначално договорените, признати от ответника и заплатени му от собственика на сградата на стойност 44 992,38 лв., не са установени други дейности, с които ответникът да се е обогатил. Не са ангажирани доказателства ответникът да се е обогатил чрез заплащането на други дейности от собственика на сградата, поради което предявения иск е отхвърлен за посочената разлика.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищеца „Дикс 2001 М“ ЕООД:

Формулираните от касатора – ищец в раздел I, т. 1 и т. 2 от изложението процесуалноправни въпроси са относими към правомощията на въззивната инстанция във връзка с излагане на мотиви и обсъждане на събраните по делото доказателства и възраженията и доводите на страните във въззивното решение и са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част по посочените процесуалноправни въпроси за проверка на съответствието на даденото от съда разрешение по тях с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Посоченият от касатора – ищец в раздел III от изложението материалноправен въпрос „При липса на подписано допълнително споразумение /анекс/ дължи ли се на изпълнителя заплащане на допълнително извършени СМР по договор за строителство, когато е установено тяхното реално извършване, приемане и експлоатиране?“ е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил част от правните изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част за проверка на разрешаването му в съотвествие с константната практика на ВКС.

По отношение на формулираните от касатора – ищец в раздел II, т. 1 и т. 4 от изложението въпроси настоящият съдебен състав счита, че същите са конкретни и отговорът им зависи от събраните доказателства, тяхното обсъждане, установяването на фактическата обстановка и обсъждането на релевираните от страните твърдения, възражения и правни доводи.

Относно посочените от касатора – ищец в раздел II, т. 2 и т. 3 от изложението материалноправни въпроси не е осъществена основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК поради това, че въпросите не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция и по тях няма произнасяне.

По отношение на твърдението за очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната от ищеца част по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК преценката дали въззивното решение в съответната част е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.

По касационната жалба на ответника „Ел С.“ ООД:

В раздел I от изложението касаторът – ответник се позовава на недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част – чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Посочените от касатора – ответник в раздел III, т. 1 /втория въпрос/ и т. 4 от изложението процесуалноправни въпроси са относими към оплакването за недопустимост на въззивното решение.

Доводът на касатора - ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част поради неговата недопустимост е неоснователен. Съобразно константната съдебна практика, включително задължителната практика на ВКС, респективно ВС, обективирана в Tълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Въззивното решение е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, като въпреки задължението си да следи за редовността на исковата молба през цялото време на производството предвид задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, т. 5 от Тълкувателно решение № 1/19.12.2013 г. по гълк. д. № 1 /2013 г. на ВКС, ОСГТК и т. 7 от Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. по тълк. д. № 2/2004 г. на ВКС, ОСГТК, съдебният състав не е процедирал по начина, предвиден в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена.

По въпроса за допустимостта на предявения иск от гледна точка на процесуалната легитимация на страните е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /напр. определение № 284/16.04.2010 г. по ч. т. д.№ 518/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 408/15.12.2014 г. по ч. гр. д. № 4633/2014 г. на ВКС, ГК, II г. о. и др./, съгласно която процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение, а не от подлежащите на доказване обективни факти, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявените искове срещу процесуалнолегитимирана страна въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответната част по посочения в раздел III, т. 1 от изложението първи процесуалноправен въпрос „Длъжен ли е въззивният съд, когато констатира, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, да извърши нов доклад по делото, в който в съответствие с чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК да посочи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника и да укаже релевантните за спора факти, които подлежат на доказване?“ е неоснователен, тъй като не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В конкретния случай въззивният съд в съответствие със задължителната съдебна практика е определил правната квалификация на предявените от ищеца в евентуално съединение искове и на предявения от ответника насрещен иск съобразно изложените от страните факти и обстоятелства и заявените петитуми, като същата не се различава с правната квалификация, определена от първоинстанционния съд. Предвид направените оплаквания във въззивните жалби и отговорите въззивната инстанция съобразно константната практика на ВКС е събрала и относими към спорните въпроси доказателства.

Формулираните от касатора – ответник в раздел III, т. 2 и т. 3 от изложението процесуалноправни въпроси са относими към правомощията на въззивната инстанция за обсъждане на събраните по делото доказателства, твърденията, възраженията и доводите на страните във въззивното решение. Тези въпроси отговарят на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тях е налице и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника част за проверка на съответствието на даденото от съда разрешение по тях с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответната обжалвана от него част по посочените в раздел IV от изложението материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена основната предпоставка, предвидена в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е обсъдил и не е изложил правни доводи във връзка с формулираните от касатора – ответник материалноправни въпроси. От друга страна цитираната в изложението към касационната жалба практика на ВКС е неотносима. В посочените от касатора – ответник решения на ВКС не е разгледана хипотезата на извършени от подизпълнител строително-монтажни работи извън договорените СМР на обект, за който има сключен договор между изпълнител и възложител – собственик на обекта, от една страна, и договор между изпълнителя и подизпълнителя, от друга страна. Различният изход на делата е в зависимост от конкретните доказателства и факти, които са различни за всеки отделен случай. В решение № 219/04.02.2014 г. по т. д. № 871/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. – извършените СМР са били изпълнени по договор, сключен между ищеца и съответното кметство, който е приет за нищожен поради липса на правосубектност на кметството и на представителна власт на кмета и неодобрението му от кмета на съответната община. В решение № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. – ищецът е извършил подобрения в чужд имот, без да е владелец или държател и без да е в договорни отношение със собственика на жилището – ответник по иска. В решение № 89/17.08.2015 г. по т. д. № 770/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. е даден отговор на въпроса „Следва ли в сумата, дължима на изпълнителя в хипотезата на извършени строително-монтажни работи без сключен договор за изработка, да бъде включен ДДС?“ В решение № 179/16.12.2016 г. по т. д. № 2235/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. е разгледан въпросът за начина на определяне на размера на обогатяването, респ. обедняването по претенция на заплащане на извършени СМР без изпълнителят да е сключил договор за изработка със собственика на обекта. В решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. е даден отговор на въпросите „Следва ли съдът да приеме заключението на вещото лице без да го обсъди с другите доказателства по делото?“ и „Какво включва обезщетението по чл. 61, ал. 1 ЗЗД в случаите, когато са извършени СМР, които не се обхващат от предмета на договора за строителство, досежно стойността на изпълнените СМР в двата обекта?“. В решение № 50089/09.05.2024 г. по т. д. № 521/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о. е разгледан въпросът относно фактическия състав на гестията в контекста на изпълнени СМР от съответния ищец /гестора/ в хипотезата на сключени договори между общината като възложител и две граждански дружества по ЗЗД като изпълнители, като по делото не са налице данни за сключен договор за същите или част от възложените СМР между гражданските дружества по ЗЗД, от една страна, и ищеца като подизпълнител, от друга страна.

По отношение на твърдението за очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната от ответника част по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК преценката дали въззивното решение в съответната част е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите трябва да внесат по сметка на ВКС държавна такса, както следва: касаторът – ищец – държавна такса в размер 2 702,72 лв., а касаторът – ответник – държавна такса в размер 899,85 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 455 от 09.07.2024 г. по в. т. дело № 839/2022 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.

УКАЗВА на касатора - ищец в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 2 702,72 лв. по сметка на ВКС на РБ.

УКАЗВА на касатора - ответник в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 899,85 лв. по сметка на ВКС на РБ.

След представяне на вносните документи в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.