ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4841

гр. София, 27.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на 16 октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №248/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. Д., чрез адв. М. срещу решение №275/01.10.2024г. по гр. дело №286/2024г. по описа на ОС - Сливен, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявеният от него иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на 1/2 ид. част от второстепенна постройка, е отхвърлен като неоснователен. Касаторът моли решението да бъде отменено като неправилно и необосновано, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Твърди, че по такъв начин се е стигнало до едно принудително разпределение на ползването, което противоречи на закона, морала и житейската логика. В изложението към касационната жалба, касаторът посочва наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

1.На първо място твърди недопустимост на обжалваното решение, поради необосновано отхвърляне на поискания отвод на съдебния състав, включително и на всички негови доказателствени искания, направени с въззивната жалба. Излага, че с молба от 24.09.2024г. поискал отвод на състава по съображение, че ответникът по делото е съдия в Окръжен съд Бургас, чийто съдебен район е в непосредствена близост до съдебния район на съда, разглеждащ въззивната жалба и в същия апелативен район. Съдебният състав немотивирано не се отвел, а освен това оставил и без уважение съдържащите се във въззивната му жалба доказателствени искания. Незаконосъобразно не била уважена и молбата му за отлагане на делото поради служебна ангажираност. Дори фактът, че съдът е постановил решението си само няколко дни след съдебното заседание сочел на очевидната предубеденост на съдебния състав и за неговата пристрастност. Изложеното, според касатора свидетелства за неизпълнение от въззивния съд на задълженията му, произтичащи от чл. 266, ал. 3 ГПК във връзка с разясненията по т. 2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, и задължителните указания по т. 19 от ТР №1 от 04.01.2001г. по т. д. №1/2000г. на ВКС, ОСГК, да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, въз основа на което да направи свои фактически и правни изводи по предмета на спора.

2. Твърди се и недопустимост на обжалваното решение, поради необоснован и незаконосъобразен отказ да бъде спряно производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване на преюдициалния спор по гр. д. №2684/2022г. по описа на Районен съд Ямбол с влязло в сила съдебно решение. Счита, че въззивният съд немотивирано оставил своевременно направеното му искане за спиране. Според касатора евентуалната нищожност на съдебната спогодба за делба /предмет на посоченото дело/ би довела до промяна в обема на собственическите права на ответника, което е от съществено значение за разрешаване на основния спор по настоящото дело дали осъществената от него фактическа власт надхвърля обема на правото му на собственост. Твърди се, че като не е спрял производството на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въпреки наличието на предпоставките за това, въззивният съд е действал в противоречие с разясненията в Тълкувателно решение №1 от 9.07.2019г. на ВКС по т. д. №1/2017г., ОСГТК, и е постановил недопустимо решение.

3. По въпроса „Установената фактическа власт от съсобственик надхвърля ли обема на правата му, когато тя е установена върху единственото складово помещение /лятна кухня/ от едноетажна сграда, която се състои от общо две помещения, като второто помещение, ползвано от другия съсобственик представлява сервизно обслужващо сградата помещение - баня с тоалетна и двамата съсобственици са с равни права - по 1/2 ид. част от сградата, а двете помещения според възприетото от въззивния съд са с приблизително еднаква площ?“ се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение №3 от 5.01.2022г. на ВКС по тълк. д. №3/2020г., ОСГК, на което той се е позовал само формално, без да анализира установените по делото факти. Според касатора, когато по естеството си едно от двете помещения в съсобствена сграда е основно, с първоначално предназначение за лятна кухня, а в последствие за складово помещение, а другото е сервизно помещение /баня/, както е в процесния случай /което безспорно се установява от свидетелите/, то едноличното ползване само от единия съсобственик на основното помещение надхвърля правата му, доколкото всеки един от собствениците има право да осъществява владение върху цялата сграда, съобразно предназначението й.

4. Във връзка със следващите два въпроса: „Задължен ли е въззивният съд да постанови съдебното решение въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка?“ и „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения и да обсъди събраните във връзка с тези доводи и възражения доказателства?“ касаторът счита, че въззивният съд е постановил съдебния акт без да извърши съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, като напълно е игнорирал възраженията и доводите му, изложени във въззивната жалба. Излага, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр. д. №4744/2008г., Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по гр. д. №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение №50 от 22.05.2019г. по гр. д. №1441 от 2018г. на ВКС, Решение №42 от 10.06.2015г. по гр. д. №4492 от 2014г. на ВКС, Решение №212/01.02.2012г. по т. д.№1106/2010г. на ВКС и др.

5. По въпроса: „Следва ли при доказана активна материално-правна легитимация на ищеца по предявен по реда на чл. 108 ЗС иск съдът да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост?“ касаторът счита, че въззивното решение е в противоречие с разясненията в т. 2А на ТР №4/14.03.2016г. по т. д.№ 4/2014г. на ОСГК, според които съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, в който смисъл е и Решение №181/07.10.2016г. по гр. д. № 4988/2014г. по описа на ВКС.

6. На последно място се твърди, че решението е и очевидно неправилно – основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

В писмения си отговор, ответниците С. В., К. Т. В. и П. Г. – В., чрез адв. О. излагат, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Твърдят, че решението не е недопустимо, тъй като дори да е имало основание за отвод, който не е бил уважен, това би довело до постановяване на неправилно, а не недопустимо решение. Излагат, че исканията на въззивника за назначаване на експертиза и отлагане на делото не са били уважени не заради пристрастността на съда, а поради тяхната неоснователност. Доколкото е липсвало основание за спиране, то същото законосъобразно не е било постановено от съда, поради което въззивното решение не е недопустимо. Твърди се, че по поставените от касатора въпроси, въззивният съд не се с произнесъл в противоречие със съдебната практика, предвид което липсват основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно, поради което се моли касационната жалба да не бъде допусната до касационно разглеждане по същество. Изложени са подробни съображения относно правилността и законосъобразността на въззивното решение. Ответниците по касационната жалба молят за присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС. Ищецът твърди, че по наследяване е придобил собствеността върху Ѕ идеална част от поземлен имот с идентификатор [№], адрес: [населено място], [улица] площ от 206 кв. м., ведно с целия първи етаж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№], ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, както и 1/2 идеална част от сграда с идентификатор [№] – лятна кухня с площ от 16,25 кв. м. и самостоятелен санитарен възел с площ от 1,80 кв. м., за което неговата наследодателка се е снабдила с констативен нотариален акт. По силата на съдебна спогодба, изключителен собственик на другата Ѕ ид. част от недвижимия имот, ведно с построените в него жилищна сграда, лятна кухня, външна баня и външна тоалетна е ответникът Т. В.. С нотариално заверена декларация наследодателката на ищеца, ответникът и брат му Н. В. се договорили, че тя и ответникът ползват общите имоти в мястото и лятната кухня със самостоятелен санитарен възел съобразно правата си като съсобственици. Ищецът твърди, че от началото на 2019г. майка му била лишена от фактическа власт върху лятната кухня от ответника, който в началото на 2019г. изхвърлил личните вещи и сменил входната врата, без да предаде ключ, като по този начин последните три години само и единствено той ползва лятната кухня. Предвид изложеното моли да бъде постановено решение, с което да се признае за установено спрямо ответника, че ищецът е съсобственик по наследство и по силата на констативен нотариален акт на Ѕ идеална част от сграда с идентификатор [№], построена в поземлен имот с идентификатор [№], със застроена площ 19 кв. м., в т. ч. и самостоятелен санитарен възел с площ от 1,80 кв. м., както и да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху 1/2 ид. част.

Ответникът оспорва иска. Твърди, че по наследство и съдебна спогодба е собственик на 1/2 идеална част от процесните постройки. Излага, че сграда с идентификатор [№] се състои от две приблизително еднакви самостоятелни помещения, всяко от които има самостоятелна външна врата, съответно източно и западно, като още преди подписването на декларацията, той и наследодателката на ищеца са се разбрали ответникът да ползва източното помещение, а тя - западното и външната тоалетна. Тъй като видял, че ищецът иска да ползва западното помещение, през лятото на 2023г. с покана му дал изричното си съгласие да ползва услугите на ключар и да смени бравата с нова. Ответникът твърди, че процесната външна тоалетна не се ползва от него, а от ищеца. Освен източното помещение на сградата, ответникът ползва самостоятелно и друго помещение, със застроена площ от 10 кв. м., свързано към двете сгради, и с врата към двора. В заключение моли исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

Въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а именно, че ищецът е съсобственик по наследство и по силата на констативен нотариален акт на 1/2 идеална част от сграда с идентификатор [№]2, построена в поземлен имот с идентификатор [№], със застроена площ от 19 кв. м., с предназначение друг вид сграда за обитаване - лятна кухня с площ от 16,25 кв. м., със самостоятелен санитарен възел с площ от 1,80 кв. м. Приел е за установено, че процесната едноетажна сграда [№], наричана от страните “лятна кухня” се състои от две помещения, като ищецът ползва западното помещение /което е със зелена дървена врата/, а ответникът ползва източното помещение, което е измазано и с бяла дограма. Двете помещения са приблизително еднакви и не се установява значителна разлика в тяхната площ. Не се установява ответникът да е установил фактическа власт върху процесната външна тоалетна.

За да отхвърли предявения иск за Ѕ ид. част от постройката, въззивният съд се е позовал на разясненията в Тълкувателно решение №3 от 5.01.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020г., ОСГК, според които по предявен от съсобственик срещу друг съсобственик иск по чл. 108 ЗС за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Съдът е приел, че сградата с идентификатор № [№], построена в поземлен имот с идентификатор [№], с предназначение друг вид сграда за обитаване - лятна кухня с площ от 16,25 кв. м., със самостоятелен санитарен възел с площ от 1,80 кв. м., включва в нейния обем две отделни помещения, сравнително равностойни като площ, като всеки от съсобствениците ползва по едно помещение. Поради това не може да се приеме, че са налице изискуемите предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск, тъй като ответникът не е установил фактическа власт върху процесната сграда, надхвърляща правата му, като в резултата на това да е нарушено владението на ищеца.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да се произнесе по наличието на основания за касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доколкото задължение на съда е да прецени дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост, то първо следва да разгледа посочените в изложението две основания, които според касатора водят до недопустимост на въззивното решение.

Във връзка с твърдението за недопустимост на решението поради неуважено искане за отвод, тъй като ответникът е съдия в окръжен съд Б., който е в непосредствена близост до съдебния район на окръжен съд С., разглеждащ делото, следва да се посочи, че това би довело до евентуална неправилност, но не и до недопустимост на въззивното решение. Според разясненията в Тълкувателно решение №1 от 21.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1/2023 г., ОСГТК, уреденото в чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният отказ на съда да се отстрани от делото, сам по себе си, не може да обуслови извод за неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил норма, която е съществена. При преценката дали отказът за отвод е довел до неправилност на постановеното решение е необходимо да се съобрази процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна, т. е. дали спрямо нея е процедирано по начин, поставящ под съмнение разглеждането на спора и постановяването на решение само и единствено въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Неизпълнението на изискването на закона за произнасяне с нарочно определение по искането за отвод не представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като липсата на нарочно определение, само по себе си, не би могло да повлияе на правилността на постановеното съдебно решение. Доколкото по настоящото дело въззивният състав, с изрично определение в о. с.з., проведено на 25.09.2024г. е оставил искането без уважение по съображения, че никой от членовете на съдебния състав, разглеждащ делото не познава лично страните по делото, нито се намира в някаква служебна зависимост с тях, то посоченото от касатора основание не може да мотивира допускането на касационно обжалване. Определението, с което доказателственото искане на въззивника е оставено без уважение е подробно мотивирано с оглед данните по делото и изискванията на процесуалния закон, поради което не може да се направи извод, че то е постановено поради пристрастност на съдебния състав.

Във връзка със следващото основание за недопустимост, съдът съобрази следното:

В молбата за отвод, въззивникът, без да изложи твърдения или да представи доказателства относно предмета на спора и неговите страни, е поискал спиране на производството по делото до окончателното решаване на преюдициален спор по гр. дело №2684/2022г по описа на РС – Ямбол. Именно поради липсата на яснота относно преюдициалния спор, който ще бъде разрешен по посоченото дело, въззивният съд е оставил искането за спиране без уважение като неоснователно. От изложеното от страните както в хода на въззивното производство, така и в касационната жалба и отговора срещу нея, се установява, че между същите страните са висящи множество дела пред различни инстанция.

Не възниква съмнение за недопустимост на въззивното решение на това основание. Действително, в 1 на Тълкувателно решение №1 от 9.07.2019 г. на ВКС по т. д. №1/2017, се приема, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Следва да се има предвид обаче, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение.

В случая не се констатира разрешението по някое от другите дела, висящи между същите страни да е от преюдициално значение за правилното разрешаване на настоящия спор. Действително в производството по гр. дело № 3127/2022г. е приет насрещен установителен иск, че наследодателката на ищеца е едноличен собственика на цялата процесна лятна кухня, но доколкото по онова дело спорът засяга само правата на претендиращата страна в увеличен обем, а по настоящото дело се иска предаване на владението върху 1/2 ид. част, т. е. само на част от претендираните за притежавани права, то не може да се приеме, че съществува преюдициалност. По спора по гр. дело №2684/2022г. относно прогласяването нищожността на съдебната спогодба по гр. дело №118/2013г. също не се установява преюдициалност, тъй като разрешението по него ще повлияе само върху правата на ответника, и дали той притежава самостоятелно 1/2 ид. част от имота, или в съсобственост с други лица, но няма да се отрази върху претендираните от ищеца права по настоящото дело. Решението по дело №1484/2022г. относно разпределението на ползването ще има действие за в бъдеще и също по никакъв начин да рефлектира върху претендираните по настоящото дело права. От показанията на свидетелите става ясно, че към момента има фактическо разпределение на ползването, което според ищеца не съответства на реалните права в съсобствеността и именно този спор той иска да бъде разрешен чрез предявения иск по чл. 108 ЗС по настоящото дело.

По изложените съображения, и доколкото не се установява наличието на висящо между страните дело, решението по което да е с преюдициален характер по отношение на настоящото, то не може да се направи извод за вероятна недопустимост на въззивното решение – т. е. за наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

По въпроса касаещ дали установената фактическа власт от единия съсобственик надхвърля обема на правата му, когато двете части от имота са с различно предназначение, не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с Тълкувателно решение №3 от 5.01.2022г. на ВКС по т. д. № 3/2020г. С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд, след като е съобразил, че процесната лятна кухня с площ от 16,25 кв. м. включва две сравнително равностойни по площ отделни помещения, като всеки от съсобствениците ползва по едно помещение, е достигнал до извода, че ответникът не е установил фактическа власт върху процесната сграда, надхвърляща правата му, в резултат на което да е нарушил владението на ищеца. Доколкото по делото не е установено ответникът да упражнява фактическа власт върху цялата съсобствена вещ и да не допуска ищеца също да упражнява фактическа власт съобразно правата му, нито нарушение поради надхвърляне правата на ответника, доколкото основанието да се владее един имот е обусловено от обема на притежаваното право, то разрешението на въззивния съд е в съответствие с разясненията в посоченото ТР, че съдът може да уважи искането по чл. 108 ЗС за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Изразеното от касатора несъгласие с достигнатите от съда изводи се отнася до правилността и обосноваността на въззивното решение, която преценка може да бъде извършена само ако същото бъде допуснато до касационно обжалване.

По следващите два въпроса относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други, както и да обсъди всички доводи на страните и развитите оплаквания във въззивната жалба, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с позоваване на Решение №24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр. д. №4744/2008г., Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по гр. д. №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение №50 от 22.05.2019г. по гр. д. №1441 от 2018г. на ВКС, Решение №42 от 10.06.2015г. по гр. д. №4492 от 2014г. на ВКС, ГК, Решение №212/01.02.2012г. по т. д.№1106/2010г. на ВКС, ТК и др. Въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, а е действал в съответствие с нея. Изводът му, че не се установява ответникът да ползва в повече от притежаваните от него идеални части съответства на ангажираните от ищеца доказателства, чиято е била доказателствената тежест за установяване на тези негови твърдения. В действителност, в исковата си молба, ищецът не е поискал назначаване на СТЕ, а искането си пред въззивния съд е мотивирал с твърдението, че ползваната от ответника част надхвърля притежаваната. Следва да се има предвид, че когато съществува такова несъответствие, лицето, което счита, че ползва по-малко може да предяви иск за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС /Решение №741 от 30.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3186/2008г./

По последния въпрос също не се констатира противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК. Съгласно разясненията в т. 2А, когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред. Предвид изложеното липсата на установителен диспозитив във въззивното решение не мотивира допустимост на касационно обжалване, а е основание за иницииране на производство за поправка на очевидна фактическа грешка.

Не се установява решението да е очевидно неправилно - посочено от касаторите като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. и свидетелските показания, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Не са налице допуснати нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, ответниците по жалбата, направили такова искане имат право да им се присъдят разноски, които съдът с оглед представения списък, договор за правна защита и доказателства за заплащането им, определя в размер на 2000лв.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №275 от 01.10.2024г. по в. гр. д. №20242200500286 по описа за 2024г. на Окръжен съд – Сливен.

ОСЪЖДА М. К. Д. с ЕГН-[ЕГН] от [населено място], [улица]-10 да заплати на П. К. Г. - В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], К. Т. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет. 3 и С. Т. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата от 2000.00 /две хиляди/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: