ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 4832/24.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Р.

ЧЛЕНОВЕ: Г. М.

З. Р.

като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1719 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. /ПРБ/ срещу решение № 121 от 12.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1644/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, Гражданско отделение, 4 състав, с което е потвърдено решение № 2671 от 07.05.2024 г., постановено по гр. д. № 14081 по описа за 2023 г. от Софийски градски съд, I ГО, 18 състав, в обжалваната му осъдителна част, с която Прокуратура на Р. Б. е осъдена да заплати на ищеца А. М. Н. сумата от 30 000 лв., на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780 - II/1988 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София, а след това преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София, образувано и водено за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

В касационната жалба се твърди, че е налице касационното основание на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на въззивния съд за наличието на причинна връзка между неприключилото наказателно производство и твърдените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в загуба на доверие, безсилие, безпомощност и вяра, поради ненаказването на виновниците, тъй като чл. 6 от ЕКЗПЧОС /Конвенцията/ не гарантира правото за преследване или осъждане на трети лица за извършеното престъпление. Релевира се възражение, че наказателното дело не е необходимо за определяне гражданските права по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията на ищеца, доколкото същият е могъл да предяви самостоятелен отделен иск за обезщетение срещу виновните за насилствената смяна на името му, за задържането и въдворяването му в затвора Белене, както и за изселването му в Р. Т. който е щял да прекъсне и давностния срок за вземането му. Прави се оплакване, че за обезщетяването на вреди, настъпили вследствие на „възродителния процес“ е приложим специалният ред по Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица, според който такива лица имали право на еднократно обезщетение, което се определяло по ред, установен от Министерски съвет. Поддържа се още, че ищецът не е легитимиран да получи обезщетение, доколкото не сочи да са били нарушени други негови граждански права, чието определяне /установяване/ да е в зависимост от забавянето на наказателното производство. Сочи се, че присъденият от въззивния съд размер на обезщетението е силно и необосновано завишен, и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца; нарушен е принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички относими обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение размера на присъденото обезщетение.

В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационна жалба се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответната страна – А. М. Н., чрез процесуалния си представител, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор на касационната жалба, в който се изразява становище за липса на сочените основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Прави искане жалбата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав съобрази следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП -София, по което има качеството на пострадал.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд на първо място е приел, че предявеният иск е допустим. Позовал се е на практиката на ВКС, според която допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ не е обусловена от предпоставките по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, а именно да е изчерпана административната процедура, установена в глава Трета „а“ от ЗСВ (аргумент от обратното на чл. 8, ал. 2 от закона). Относно процесуалноправната легитимация на ищеца е приел, че същата е обусловена от твърденията му, че е претърпял вреди от забавено правосъдие.

Посочил е, че от фактическа страна не се спори, а след съвкупната преценка на доказателствения материал е установено, че ищецът е сред пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. „възродителен процес“ през периода 1984-1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. Приел е, че по делото е установено, че ищецът е бил един от 94 – мата жалбоподатели, подали на 04.03.1996 г. жалба, предадена на служител в Генералното консулство на Р. Б. в Истанбул, адресирана до Главна прокуратура - София срещу бивши висши държавни и партийни ръководители, за това, че подателите са били подложени незаконно на репресии и депортиране от страната. Констатирал е също, че на 10.05.2017 г. А. Н. е подал молба до ВОП, с която на основание чл. 75, ал. 3 НПК, е поискал да бъде конституиран като пострадал в досъдебната фаза на ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Впоследствие по негово искане за ускоряване на производството е било образувано нчд 4733/2018 г. по описа на СГС, НО, 13 състав.

С оглед изключително дългия период от време от над 30 години, в който инициираното наказателно производство е неприключило в досъдебната фаза, САС е намерил, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Посочил е, че продължителност на разследването от 33 години е безпрецедентно голяма, както с оглед установените срокове в НПК (в различните му редакции от 1991 г. до 2023 г.), които са в рамките на месеци, така и от гледна точка на средната продължителност на човешкия живот. Съдът е съобразил фактическа и правна сложност на делото, но посоченото не е разколебало извода му за наличие на нарушение поради установените множество процесуални нарушения, сочещи за неефективността на разследващите органи, както и обстоятелството, че ищецът не е препятствал разследването, а напротив – предприел е действия за ускоряването му, явявайки се пред разследващите органи за даване на показания като свидетел, както и иницииране на нарочно производство със същата цел.

Относно искането на Прокуратурата за намаляване на определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението – 30 000 лв., въззивният съд е приел, че същият отговаря на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД и не следва да бъде намаляван. Посочил е, че в практиката на ЕСПЧ е установена оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. В конкретния случай е определил, че най-същественото и специфичното в казуса е, че вредите се търпят изключително дълъг период от време, като през 1991 година ищецът е бил на 38 години, а към датата на предявяване на иска на 70 години. От посоченото е направил извод, че през по-голяма част от съзнателния си живот той е очаквал установяване на истината за събитията по време на „възродителния процес“, което само по себе си би било вид възмездяване на личните му душевни болки и унижения. Взел е предвид, че неефективността на разследването, довело до обективна невъзможност за евентуалното осъждане на обвиняемите, поради смъртта им, е засилило чувството му за липса на справедливост и разочарованието от институциите и загуба на доверие в тях. Съдът е споделил мотивите на първата инстанция във връзка с останалите обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението, а именно: интензитетът на упражнената спрямо ищеца репресия в контекста на обусловения от нея висок залог за ищеца от забавеното разследване, липсата на ефект от заявените от него искания за прилагане на мерки за ускоряване на наказателното производство и актуалните икономически условия и финансовия стандарт на живот в страната.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси:

1.„Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС?“;

2.„Какво е приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетение за неимуществените вреди в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС?“

Твърди, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, IV г. о., ГК, а вторият – в противоречие с т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 50066 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г. на ВКС, III г. о., ГК, решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на ВКС, IV г. о., ГК, и решение № 140 от 29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на ВКС, III г. о., ГК.

Първият формулиран от касатора въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда, поради което не може да обоснове допускането на касационното обжалване. Подобни твърдения относно възможността на ищеца да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди от деликта пред граждански съд не са били въведени в предмета на спора. Тези твърдения за изложени за първи път в изложението, поради което и не са били разгледани от въззивния съд в смисъла на посоченото решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, IV г. о., ГК. Следва да се посочи, че същото не е относимо към настоящия случай, доколкото ищецът по гр. д. № 3169/2019 г. е твърдял, че висящото наказателно дело определя неговите граждански права, защото като пострадал разполага с иск за вредите от престъплението, докато в настоящия случай предметът на иска касае неимуществените вреди, произтекли от неразумната продължителност на процеса, а не тези от престъплението и конкретната възможност да бъдат обезщетени.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по поставения правен въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетение за неимуществените вреди в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната от касатора, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, след съобразяване на всички установени по делото обстоятелства, обуславящи тези вреди; обезщетяват се вредите, които са в причинна връзка с увреждането и техният размер се определя както според вида и характера на упражнената принуда, така и според тежестта на уврежданията; когато последните са идентични /вредите са резултат от идентична принуда, осъществена по отношение на различни страни, но по идентично дело/, независимо че за всяка личност начинът на понасяне на причинените увреждания не може да е идентичен, следва размерът на обезщетението, доколкото се касае за сходен случай, да е в сходни граници; следователно - справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, с оглед проверка спазването на тази практика и цитираните от касатора решения по сходни случаи.

Прокуратура на РБ не дължи заплащане на държавна такса, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 121 от 12.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1644/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, Гражданско отделение, 4 състав.

Делото да се докладва на Председателя на ІV г. о. на ВКС за насрочване в открито заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.