Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:

А. А. Членове:

Р. Р.

Г. С. при секретар

А. С. и с участието на прокурора

П. Б. изслуша докладваното от съдията

Р. Р. по административно дело № 3194/2026 г. Производството е по чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. М., чрез адв. Ш., против Решение №1653 от 10.02.2026г., постановено по адм. дело №49/2025г. по описа на Административен съд - Варна. С доводи за незаконосъобразност и необоснованост, се иска неговата отмяна. Претендира се присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание не се явява и не се представлява.

От ответника кмет на Р. О. чрез юриск. Младенова, в писмен отговор, се взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на разноските по касационното производство. В съдебно заседание не се явява и не се представлява.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба от В. И. М., против Заповед № 218/30.10.2024г. на вр. и.д. кмет на район Одесос, с която й е наредено, в качеството й на собственик, в срок от 30 дни да премахне строеж от четвърта категория - Пристройка на баня към санитарен възел на ап. [номер], находящ се на ет. [номер] в многофамилна жилищна сграда с идентификатор 10135.1508.208.3 по КК на гр. Варна, с административен адрес: [улица]. Съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно.

За да постанови този резултат, решаващият съд, след цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, включително и прието заключение на СТЕ, вземайки предвид доводите и възраженията на страните, е достигнал до верни правни изводи за липса на отменителни основания по отношение на процесната заповед.

Изводите на административния съд, като обосновани и законосъобразни, се споделят напълно от настоящия касационен състав и в условията на чл. 221, ал. 2, изречение второ не следва да се преповтарят в пълнота.

Оспорената пред съда заповед, е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ, разполагащ с правомощия да разпорежда премахване на незаконни строежи от четвърта до шеста категория, в предвидената писмена форма, съдържание на всички изискуеми реквизити на този вид административен акт и при спазване на административно-производствените правила. В нея са посочени фактическите основания за постановяването й - извършено строителство на процесния строеж с подробно описание на характеристиките и местонахождението му, позволяващо еднозначното му индивидуализиране и категория, както и относимите правни основания за постановяването й. Изведен е верен правен извод, че се касае за строеж от четвърта категория, изграден през 1996г. който е незаконен по смисъла на чл. 225 ал. 2 т. 2 от ЗУТ, тъй като е извършен без строително разрешение и одобряване на необходимите строителни книжа. По тези факти не се спори между страните. В заповедта е посочено, че строежът не е търпим по смисъла на 16 ал. 1 ПР на ЗУТ или по 127 ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Приложено по делото е Удостоверение за търпимост № 23/11.02.2025 г. за строеж Разширение на санитарен възел към СОС с идентификационен № 10135.1508.208.3.3 по КК на гр. Варна със застроена площ 1,89 кв. м..

Спорният въпрос е бил дали строежът е търпим и в коя от законовите хипотези. Независимо от наличие в процесната заповед на извод, че строежът не е търпим по смисъла на 16 ал. 1 ПР на ЗУТ или по 127 ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, съдът е длъжен да извърши самостоятелна преценка за търпимост на разпоредения за премахване строеж и е извършил такава. Правилно е разсъждавал, че преценката не е обусловена от наличието или липсата на издадено удостоверение за търпимост за строежа, чието премахване е разпоредено с обжалваната заповед, тъй като то има доказателствена сила само и единствено при прехвърляне на собствеността върху незаконния строеж, за който е издадено. Удостоверението за търпимост не се ползва с доказателствена сила в административното производство по чл. 225, ал. 1 или чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ, не е обвързващо за издателя на акта и за съда, който проверява законосъобразността на последния. Правилно преценил, че процесният строеж, като изграден през 1996г., т. е. в периода 8 април 1987 г. - 30 юни 1998 г., следва да отговаря на изискванията предвидени в 16, ал. 2 от ЗУТ. Тази разпоредба кумулативно изисква процесният строеж да е допустим по действалите към момента на извършването му правила и нормативи или по сега действащите такива на ЗУТ и да е бил деклариран пред одобряващите органи в срок до 31.12.1998г. Доказателства за декларирането му в този преклузивен срок не са представени както в административното, така и в съдебното производство. Липсата на тази кумулативна предпоставка от нормата на 16, ал. 2 от ЗУТ е достатъчно основание да се приеме неговата нетърпимост. Следователно верен е изводът, че строежът не отговаря на условията за търпимост, съобразно приложимата за него норма на 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Съдът е отговорил и на всички възражения на жалбоподателя, като мотивирано и правилно ги е приел за неоснователни. Такива възражения са наведени и с касационната жалба и не следва да бъдат обсъждани повторно.

Неоснователно е възражението на касатора, че строежът попада в хипотезата на 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ и поради това е търпим. Както бе казано по-горе, приложима за процесния строеж е хипотезата на 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ, а не тази на 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Последната разпоредба се явява неприложима, тъй като регламентирания в нея режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31 март 2001г., а само тези, които не попадат във времевия обхват, посочен в разпоредбите на 16, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, след като последните не са отменени със ЗИД на ЗУТ /обн. ДВ, бр. 82/2012 г./ и са действащи, в който смисъл е практиката на Върховния административен съд.

Ето защо, не са налице отменителните основания на чл. 209 от АПК и обжалваното съдебно решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответния административен орган, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, касаторът следва да му заплати разноските за юрисконсултско възнаграждение, направени в настоящото касационно производство, които съдът определя в размер на 55 /петдесет и пет/ евро.

Воден от горното, и на осн. чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1653 от 10.02.2026г., постановено по адм. дело №49/2025г. по описа на Административен съд - Варна.

ОСЪЖДА В. И. М., [ЕГН], от гр. Варна, да заплати в полза на О. В. сумата от 55 /петдесет и пет/ евро, представляваща разноските в настоящото производство.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ А. А.

секретар:

Членове:

/п/ Р. Р.

/п/ Г. С.