Страница 7 от 7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3014/27.10.2025 г., [населено място]
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
изслуша докладваното от съдия Костадинова к. т.д. № 1323/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Р. Т. Т. обжалва Решение № 72/07.03.2025 г. по в. т.д. № 634/2024 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено Решение № 304/05.09.2024 г. по т. д. № 171/2023 г. на ОС-С. З. за уважаване на предявените от „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕООД срещу него осъдителни искове с правно основание чл. 145 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
В жалбата са заявени касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че правомерно е наредил от името на търговеца в своя полза плащане на обезщетение за пенсиониране, каквото му се дължи при придобиване на право на намалена пенсия по чл. 68а КСО. Сочи, че въззивният съд е отрекъл дължимостта на платената сума, тълкувайки стеснително и в противоречие с чл. 222, ал. 4 КТ колективния трудов договор и договора за управление, без да отчете, че страните не са ограничили изрично правото на управителя да получи процесното обезщетение само до случаите на пълно пенсиониране по чл. 68 КСО. Според касатора в нарушение на материалния закон съдът е приел също, че изплащането на обезщетение при пенсиониране на управителя следва да се извърши от лицето, оправомощено да сключи договора за управление съгласно чл. 141, ал. 7 ТЗ. Относно плащанията в полза на служителите Е. и Г., извършени на основание чл. 331 КТ, касаторът заявява, че е действал добросъвестно при прекратяване на трудовите правоотношения с посочените лица и че изборът на конкретното прекратително основание е предоставен от закона изцяло в оперативната му самостоятелност. Допълва, че при прекратяване на договорите на тези служители на друго основание също би им се дължало обезщетение (включително за неизползван отпуск, каквото е платено на Г.), поради което дружеството не е претърпяло вреда в размер на търсеното обезщетение. Касаторът счита, че с оглед отпадналата му представителна власт спрямо дружеството неправилно съдът е предпоставил предявяването на иска от взимане на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, както и че в нарушение на процесуалния закон не е обсъдил доводите и възраженията му. Като основание за допускане на касационно обжалване посочва очевидната неправилност на решението, както и поставя въпроси, които според него са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или чиито отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕООД заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а същата не е неточна или неактуална, за да се нуждае от промяна или осъвременяване. Част от поставените от касатора въпроси намира за фактологични, а други - за ирелевантни за спора. Излага и съображения за неоснователност на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно е допустима.
Производството е образувано по предявени от „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕООД срещу касатора осъдителни искове с правно основание чл. 145 ТЗ, чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 180 217,97 лв. - обезщетение за вредите, причинени от ответника като управител чрез извършване от името на дружеството на неправомерни плащания в своя и в полза на трети лица, и за сумата от 4 973,37 лв. - лихва за забава. Част от главницата - в размер от 102 950 лв., се претендира евентуално като стойност на полученото от ответника без основание плащане.
Първоинстанционният съд е приел за доказани следните факти: страните са били обвързани от договор за възлагане на управление, прекратен с решение на едноличния собственик от 04.10.2022 г.; оттеглянето на овластяването на касатора като управител е вписано в търговския регистър на 11.10.2022 г.; на 04.10.2022 г. ответникът е наредил от името на дружеството в своя полза плащане на сумата от 102 950 лв. като обезщетение за прекратяване на договора при придобито право на пенсия за стаж и възраст съгласно чл. 29 от действащия в предприятието на ищеца колективен трудов договор; междувременно, на 03.10.2022 г., ответникът е подал заявление за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст, по което по-късно е постановен отказ поради липса на предпоставките на чл. 68 КСО към датата на заявлението; подаденото на 30.01.2023 г. ново заявление е уважено, като пенсията за стаж и възраст по чл. 68 КСО е отпусната, считано от 01.12.2022 г.; към датата на прекратяване на договора за управление и изплащане на обезщетението управителят е имал трудов стаж, достатъчен за придобиване на право на намалена пенсия по чл. 68а КСО; на 05.10.2022 г. ответникът е издал заповеди за прекратяване на трудовите правоотношения с Г. (ръководител направление) и Е. (заместник управител и упражнил правото си на пенсия преди сключване на трудовия договор) на основание чл. 331, ал. 1 КТ – по предложение на работодателя срещу заплащане на обезщетение в размер на десет брутни трудови възнаграждения; на същата дата в изпълнение на заповедите управителят е наредил от името на дружеството плащане в полза на Г. и Е. на сумите съответно 41 194,80 лв. и 36 073,17 лв.; между Г. и дружеството е съществувало и предходно трудово правоотношение, прекратено през 2015 г., когато по разпореждане на ответника й е било платено обезщетение в размер на десет брутни възнаграждения на основание чл. 222, ал. 3 КТ; за възстановяване на платените в полза на управителя и на горепосочените служители суми ищецът е поканил ответника с покана, връчена на 01.02.2023 г.; на 12.04.2023 г. едноличният собственик на дружеството е взел решение за предявяване срещу ответника на иск за реализиране на имуществената му отговорност.
При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че извършеното в полза на управителя плащане е неправомерно, тъй като процесното вземане за обезщетение не е възникнало според уговореното в договора за управление и съгласно условията на колективния трудов договор, към които мандатният изрично препраща. За неотносима е приета сочената от ответника разпоредба на чл. 6.6 от договора за управление, предвиждаща право на управителя да ползва уредените в колективния договор социални фондове, като в тази връзка съдът е счел, че обезщетението при пенсиониране не съставлява социално плащане. Допълнил е, че в чл. 11 от договора за управление изрично е уредено правото на управителя на обезщетение до шест възнаграждения при прекратяване на договора след придобито право на пенсия, което не може да се разширява с клаузи от колективния договор, нито с разпоредби от неприложимото за страните трудово законодателство. Според съда така предвидено от страните обезщетение не се е дължало, тъй като към момента на прекратяване на договора управителят не е придобил право пенсия по чл. 68 КСО, нито е волеизявил за придобиване на такова по чл. 68а КСО. Относно извършените в полза на третите лица плащания съдът е счел, че управителят е могъл да избере друг начин на прекратяване на трудовите отношения, при който не би се дължало обезщетение, а и не би се нарушила забраната по чл. 222, ал. 3, изр. посл. КТ спрямо служителя Г. за повторно получаване на обезщетение в същия размер. При тези съображения исковете са уважени.
Въззивният съд е споделил правния извод, че поради гражданския характер на договора за управление разпоредбите на Кодекса на труда са неотносими, а приложимостта на колективния трудов договор е определена за допустима само при изрично съгласие за това. Намерил е, че такова съгласие е дадено с разпоредбата на чл. 6.6 от договора за управление, установяваща право на управителя да ползва предвидените в колективния договор социални фондове, но е приел за ирелевантно действителното съдържание на това право (и в частност – дали то включва и обезщетението по чл. 29 от колективния трудов договор) предвид наличието на изрична (специална) уредба на вземането за обезщетение при прекратяване на мандатното отношение след придобито право на пенсия за стаж и възраст (до шест брутни възнаграждения), дадена в чл. 11 от договора за управление. Според съда фактическият състав на посоченото вземане включва само придобито право на пенсия по чл. 68 КСО. Този извод е аргументиран с обстоятелството, че към момента на сключване на мандатния договор управителят е изпълнявал условията за намалена пенсия по чл. 68а КСО, но въпреки това страните не са посочили изрично, че при прекратяване на договора ще му се дължи обезщетението по чл. 11. Наред с това въззивният съд е счел, че решението за изплащане на последното следва да бъде взето не от самия управител, а от лицето по чл. 141, ал. 7 ТЗ. Относно плащанията в полза на служителите съдът е възприел идентична фактическа обстановка като установената от първоинстанционния съд, допълвайки, че трудовите договори с Е. и Г. са били сключени от ответника на 31.08.2022 г. Посочил е, че правото на управителя на преценка относно начините на прекратяване на трудовите правоотношения на търговеца с работниците/служителите не е абсолютно, а е ограничено от интересите на дружеството. В тази връзка съдът е отчел, че процесните правоотношения е могло да бъдат прекратени на друго основание и без дължимост на обезщетение при спазване на съответното предизвестие. Допълнено е, че според колективния договор при прекратяване по чл. 331 КТ работодателят дължи до осем брутни трудови възнаграждения, т. е. не е било налице задължение за предлагане на десет такива. При тези съображения въззивният съд е споделил и правните изводи на първоинстанционния, че управителят не е положил дължимата към интересите на дружеството грижа и му е причинил вреда, подлежаща на обезщетяване. Въз основа на изложеното и като е установил, че липсва решение за освобождаване на управителя от отговорност като предпоставка за реализирането й, е потвърдил първоинстанционния акт.
При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт или от мотивите към него нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касационните доводи, в рамките на които по правило съдът може да се произнесе, са обосновани с аргументи, черпени от събраните доказателства (в частност – от приетите експертизи и съдържанието на договора за управление и колективния трудов договор), а това изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл. Не се установява да е очевидно нарушена и подлежаща на служебно приложение материална норма. Не е налице и сочената от касатора липса на мотиви, с която той аргументира явна необоснованост на въззивния акт, нито е видимо нарушение на правилата на формалната логика (впрочем, последното е заявено от касатора само бланкетно, без да са изложени конкретни съображения в тази насока).
Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Касаторът е поставил следните въпроси:
1. Следва ли да се приеме противоправност и вина на управителя, в случай че не са налице нарушения на законови и подзаконови нормативни актове?
Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий, защото е предпоставен от извод за неизвършено от ответника нарушение на закона, какъвто въззивният съд не е формирал. Относно платената в полза на управителя сума съдът е изложил съображения за липса на уредено в закона и в договора правно основание за получаването й, а за плащанията в полза на третите лица е аргументирана противоправност поради неизпълнение на законовото задължение за добросъвестност (чл. 63 ЗЗД), което управителят има при взимане на решения от оперативна самостоятелност. Следователно съдът не е достигнал до извод за основателност на исковете, без да установи нарушение на закона в широк смисъл, и затова отговорът на въпроса не би променил изхода от спора при установената от съда (и непроверима в тази фаза) фактическа обстановка.
2. Управителят има ли оперативна самостоятелност при вземане на решения за реда и начините на прекратяване на трудови правоотношения в повереното му за управление дружество?
Въпросът не е правен, тъй като въззивният съд не е отрекъл оперативната самостоятелност на управителя, а я е обвързал с общото задължение за изпълнение на възложеното с договора управление добросъвестно и с необходимата грижа. Следователно този въпрос няма обуславящ характер за взетото от въззивния съд решение.
3. След като не е посочено, че обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се изплаща само за придобито право на пенсия по чл. 68 КСО, включва ли се и придобито право на пенсия по чл. 68а КСО?
Въпросът е фактологичен, а не абстрактен, и отговорът му предполага изследване на събраните доказателства, в частност – на съдържанието на договора за управление, включително чрез тълкуването му. В първата фаза на касационното производство такава проверка не може да бъде извършена.
4. Разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ приложима ли е в случаите на предявяване на иск срещу бивши управители?
Въпросът няма никакво обуславящо значение за делото, тъй като решение за предявяване на иск срещу ответника е взето. Същевременно дружеството е представлявано от вписания нов управител, а не от лице, определено по реда на чл. 137, ал. 1, т. 8, пр. 2 ТЗ, спрямо което да се извърши преценка за надлежна представителна власт. Отделно от това, ненадлежното представляване на страната (ако се твърди такова да е налице поради липса на материални предпоставки за определяне на hoc представител на ищеца) е порок, който не може да бъде релевиран от насрещната страна.
5. При наличие на колективен трудов договор (КТД), чиито клаузи предвиждат изплащане на обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение, разпоредбите препращат ли към Кодекса на труда (КТ)? Когато в договор за възлагане на управление е предвидено, че управителят има право да ползва социалните фондове на дружеството съгласно общите разпоредби на КТД, тези разпоредби препращат ли към КТ за изплащане на обезщетение при пенсиониране? Когато в договор за възлагане на управление е предвидено, че управителят има право да ползва социалните фондове на дружеството съгласно общите разпоредби на КТД, тези разпоредби препращат ли към КТД? Прилагат ли се разпоредбите на КТ и КТД, вкл. чл. 29 от колективния договор, като обстоятелство, следващо от клаузата на чл. 6.6 от договора за управление?
Въпросите, групирани в т. 5, са изцяло фактологични, тъй като за да се отговори на тях, е необходимо да се изследва и тълкува съдържанието на договора. Възможният абстрактен отговор, че свободата на договаряне позволява в мандатното правоотношение да се прилагат различни клаузи, типични за трудовия договор, не е годен да разясни дали в конкретния случай страните са уговорили за управителя права, произтичащи от трудовото законодателство или от колективния трудов договор. Поради това и тези въпроси не са правни.
За въпросите от т. 1-5 не е покрит и допълнителният селективен критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото нито един от тях не касае приложението на неясна или непълна правна норма, по която да няма формирана практика или практиката по която да се нуждае от промяна или осъвременяване.
6. Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението?
Този въпрос има отношение към начина на взимане на решение по всяко дело, поради което е обуславящ, а доколкото може да получи абстрактен отговор и е свързан с наведен касационен довод, има характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на него обаче не е изпълнен допълнителният критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК – съдът е изложил изчерпателни мотиви по наведените от касатора доводи, посочил е от кои доказателства е възприета установената фактическа обстановка, а правните изводи са мотивирани с позоваване на закона и договора. Дали същите са правилни, е въпрос, непроверим в селективната фаза на касационното производство, каквато е настоящата.
Въз основа на изложеното съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 72/07.03.2025 г. по в. т.д. № 634/2024 г. на АС-Пловдив.
ОСЪЖДА Р. Т. Р., ЕГН [ЕГН], да заплати на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 10 826,40 лв. разноски за адвокат.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.