ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4878

София, 28.10.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 54 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. А.–Х. чрез пълномощника й адвокат А. Г. против решение № 1116 от 30.10.2024 г., постановено по гр. д. № 1320 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1788 от 20.05.2024 г. по гр. д. № 173/2024 г. на Районен съд - Варна за отхвърляне на предявения от А. Д. А., заместен в хода на производството на осн. чл. 227 ГПК от своята майка М. В. А.-Х. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде прието за установено по отношение на О. А. ЕИК 000093385, ул. Г. П. 58б, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор № *** по КККР на [населено място], общ А., обл. В. с площ по скица 987 кв. м., а по документ за собственост-АОС-985 кв. м., с номер по предходен план – *-*, при посочени съседи, въз основа на придобито право на собственост чрез упражнявано давностно владение през периода от 10.07.1990 г. до датата на завеждане на иска - 29.06.2022 г.

О. А. е подала чрез юрисконсулт В. Ю. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира юрисконсултско възнаграждение.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Касаторката не оспорва приетата от въззивния съд фактическа обстановка: процесният имот е придобит от държавата и актуван с АДС № 1100/30.03.1988 г. въз основа на съдебна делба по гр. д. № 3049/1988 г. на ВРС между държавата и С. Ж., баба на първоначалния ищец А. А.; както преди, така и след делбата имотът е бил ограден заедно със съседните парцели и обработван от С. Ж., която през 1990 г. заедно със съпруга си дарила на своя внук А. А. съседния парцел *-*; процесният имот е станал общинска собственост на основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОбС и е актуван с АОбС № 659 от 1.10.2003 г.; от 1990 г. фактическата власт върху имота е осъществявана от А. А. заедно със собствения му парцел *-*, първоначално заедно с баба му С. Ж., а след смъртта й през 2005 г. само от него; с три молби от 14.05.2008 г., 28.06.2010 г. и 17.10.2018 г. А. А. е поискал от О. А. да закупи процесния парцел *-*.

При така възприетите факти въззивният съд е посочил, че в периода до 31.05.1996 г. в полза на А. А. не е текла придобивна давност с оглед забраната по чл. 86 ЗС в редакцията от ДВ бр. 31/17.04.1990 г. Давността е започнала да тече от 1.06.1996 г. и е била спряна с въведения с § 1 ДР на ЗС мораториум. Мораториумът е отменен с Решение № 3/24.02.2022 г. по конституционно дело № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ, влязло в сила на 08.03.2022 г., като в мотивите е прието, че с обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект и съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на решението в сила, а именно от 08.03.2022 г. С решението на Конституционния съд е отменена и нормата на § 2 ЗР на ЗИДЗС, (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г.), с която е предвидено ретроактивно действие на спирането на давността считано от 31 декември 2017 г. до 19.01.2018 г.

Съдът е направил извод, че давност в полза на ищеца за процесния имот е текла от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и е могла да тече и в периода от 31 декември 2017 г. до 19.01.2018 г. и от 08.03.2022 г. Счел е, че подадените молби за закупуване на имота от Общината установяват, че А. А., съдържат признание на правата й, с което е прекъсната придобивната давност. След като същия и към 17.10.2018 г. е искал да закупи имота, то няма как да се приеме, че е придобил собствеността на 1.01.2018 г. А. А. не само не се е позовал на последиците от придобивната давност, но и с молбите от 2008 г., 2010 г. и 2018 г. категорично е завил, че желае да закупи имота от общината, с което е зачел правото й на собственост.

Съдът е счел за неоснователен довода, че молбите са адресирани до Общината като орган на власт, тъй като имотът е частна общинска собственост и като такъв по повод на правоотношенията, възникнали с него Общината се явява частноправен субект.

По тези съображения е формиран извод, че в случая давността е започнала да тече на 8.03.2022 г. и не е изтекла към момента на предявяване на иска на 29.06.2022 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. В. А.–Х. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като счита, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на ВКС и на решение на Конституционния съд на Р. Б. по следните въпроси:

1) една обявена за противоконституционна норма, тази на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС, може ли да бъде приложена към заварени правоотношения или съдилищата следва да се позоват директно на Конституцията;

2) представлява ли признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, че общината е собственик, подадени три административни молби от ищеца до общината, като в първата от 14.05.2008 г. е заявил, че е собственик по владение, а с втората и третата от 28.06.2010 г. и от 17.08.2018 г., че желае да закупи само защото е действал днес вече обявения за противоконституционен мораториум.

Касационният съдебен състав не констатира наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

Отговорът и на двата въпроса е даден в решения на Конституционния съд на Р. Б.

По отношение на първия въпрос в Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д.№ 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б. изрично е посочено, че обявяването на противоконституционността на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС не се засяга нейният досегашен ефект, като съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на решението в сила. Въззивният съд е съобразил изводите с това тълкуване на Конституционния съд, а тезата на касаторката, че мораториума не следва изобщо да се прилага е в пряко противоречие с него. Останалите актове, на които се позова касаторката са неотносими: Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд на Р. Б. тълкува нормата на 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията с оглед въпроса за правните последици от решенията на Конституционния съд, с които се обявява за противоконституционен закон с еднократно правно действие; Тълкувателно решение № 1 от 20.04.2023 г. по т. д. № 1/2022 г., ОСГТК на ВКС е по въпрос, касаещ противоконституционността на нормата на чл. 35а ЗУВИ и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на разпоредба неблагоприятни правни последици, а в решение № 50080 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021 г., ІІ г. на ВКС се тълкува значението на обявената противоконституционност на § 2 ЗР на ЗИЗС.

Вторият въпрос е обоснован с тезата, че след обявяване на противоконституционността § 1, ал. 1 ЗДЗС мораториумът изобщо не следва да се прилага, поради което А. А. е придобил собствеността с изтичане на десетгодишния срок на 1.06.2006 г. и подадените след този момент молби не могат да прекъснат изтеклия давностен срок, както и с тезата, че административни молби не прекъсват владението. Първата теза е в пряко противоречие с тълкуването, което Конституционният съд е дал за действието на обявената противоконституционност на § 1, ал. 1 ЗДЗС в Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г.

Втората теза е в противоречие с тълкуването на Конституционния съд в същото Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г., както и по Решение № 3 от 2008 г. по к. д. № 3/2008 г., че държавата и общините като носители на права върху вещи - частна собственост се явяват субекти на частното право, в което водещ е принципът на равенство и в частност на равнопоставеност на субектите. Следователно и искане да се придобие имот частна общинска собственост не може да се квалифицира като административна молба, в какъвто смисъл са и мотивите на въззивния съд. Затова и практиката на ВКС, на която се позовава касаторката, че административни действия, които не отнемат фактическата власт, извършени от други лица, а не от владелеца, не прекъсват владението, е неотносима.

При липса на основание за допускане на касационно обжалване М. В. А.-Х. следва на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на О. А. юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1116 от 30.10.2024 г., постановено по гр. д. № 1320 по описа за 2024 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА М. В. А.-Х., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място],[жк], ет. 8, ап. 37 да заплати на О. А. ЕИК 000093385, ул. Г. П. 58б юрисконсулство възнаграждение по повод касационната жалба в размер на 360 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: