ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4963

София, 31.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: Веселка Марева

Е. Д.

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. гр. д. № 4549/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 2392 от 19.04.2024 г. по гр. д. № 12080/2023 г. на Софийски градски съд, II-Ж въззивен състав, е потвърдено изцяло решение № 20092038/29.05.2023 г. по гр. д. № 9735/2006 г. по описа на СРС, 46 състав, с което първоинстанционният съд е признал на основание чл. 156, ал. 2 ГПК (отм.) за неистински документ саморъчно завещание от 25.07.2006 г. на А. К. Ч. в полза на Г. Д. П., производството по делото е прекратено спрямо него и Л. Т. Б., а исковете по чл. 108 ЗС са уважени, като е признато по отношение на ответниците П. Й. М. и С. М. М., че Столична община е собственик въз основа на наследяване по завещание от 31.01.2001 г. на УПИ *-*, с площ от 1600,90 кв. м., по плана на гр. Б., местност „Т.“, при съседи – улица, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, който имот представлява северозападната част от имот с идентификатор № ***, целият с площ от 13 237 кв. м., с нанесено точно местоположение с червен контур и червена щриховка върху приложение № 3 от съдебно-техническата експертиза, неразделна част от решението, ответниците са осъдени да предадат владението върху посочения имот в полза на Столична община.

Срещу въззивното решение, в частта, с която са уважени исковете по чл. 108 ЗС, е подадена касационна жалба от адв. Е. С., като пълномощник на П. Й. М. и С. М. М.. Поддържат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Не е формулиран въпрос, който да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по касация Столична община, чрез процесуалния си представител е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразил становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от А. К. Ч. с искове с правно основание чл. 108 ЗС, предявени срещу П. Й. М. и С. М. М. (конституирана с определение от 30.05.2018 г.). Ищцата е изложила твърдения, че е собственик на процесния имот, като е придобила същия по реституция, съгласно чл. 1 ЗВСОНИ и в резултат на наследствено правоприемство от майка си Е. М. Ч. и от брат си И. К. Ч.. Посочила е, че през 1998 г. лицето Г. Ц. се е разпоредила с 40000/136765 идеални части от празно място, представляващо имот с пл. № * от кв. 104 по плана на [населено място], като е продала посочените идеални части на П. С. С., а на Й. Д. и М. Д. общо 55448/136765 идеални части от описания имот. През 1999 г. П. С. С. е продал на М. Б. С. закупените идеални части от имота. На 05.04.2000 г. е извършена доброволна делба между М. Б. С., С. П. С., М. П. Д., Й. П. Д. и А. К. Ц., с който имотът е разделен на реални части между М. Б. С., С. П. С. и М. П. Д.. С нотариален акт № 8, том I, рег. № 286, дело № 8/22.01.2003 г., М. Б. С. и С. П. С. са продали процесния имот на ответника П. Й. М., който е бил в брак с ответницата С. М. М.. Твърдяла е също така, че договорът за продажба, с който са продадени на П. С. С. 40000/136765 идеални части от празно място, представляващо имот с пл. № * от кв. 104 по плана на [населено място], е нищожен. Пълномощникът, който се е разпоредил с имота от името и за сметка на ищцата, не е имал надлежна представителна власт, договорът противоречи на добрите нрави, тъй като продажбата е извършена при явна нееквивалентност на престациите, а освен това е недействителен на основание чл. 40 ЗЗД, тъй като упълномощеното лице се е договорило във вреда на упълномощителя. Предвид недействителността на договора, легитимиращ праводателя на ответниците като собственик на имота, то и ответниците не са придобили собствеността върху него.

В хода на процеса на 28.07.2006 г. ищцата Ч. е починала, като на нейно място са конституирани Л. Т. Б. – наследник по закон, Г. Д. П. – наследник по завещание от 25.07.2006 г., както и Столична община – наследник по завещание от 31.01.2001 г.

Въззивният съд е изложил съображения, че районният съд е процедирал в съответствие с трайната практика на ВКС, съгласно която в хипотезата на чл. 120 ГПК (отм.) при смърт на страна, когато има данни за оставено от страната универсално завещание или завет, като процесуален представител се конституира както наследникът по завещание, така и заветникът, но при постановяване на решението следва да се изясни кой е надлежният правоприемник и решението да бъде постановено спрямо него, а спрямо другите конституирани като процесуални правоприемници – производството се прекратява. Приел е за правилен извода за неавтентичност на саморъчното завещание от 25.07.2006 г. в полза на Г. Д. П., съответно за прекратяване на производството по отношение на него.

По делото не е било спорно, че А. К. Ч. се е легитимирала като собственик на процесния имот по силата на реституция по чл. 1 ЗВСОНИ и наследствено правоприемство от майка си Е. М. Ч. и от брат си И. К. Ч..

Съдът е обосновал извод, че доколкото праводателя на ответниците не е бил собственик на процесния имот, то и последните не са придобили собствеността по отношение на имота на твърдяното от тях в отговора на исковата молба основание - договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 8/22.01.2003 г.

Видно от депозирания отговор на исковата молба ответниците – касатори са заявили, че праводателите им са владяли имота на годно правно основание - нотариален акт за сделка. В първото съдебно заседание изрично са посочили, че са придобили имота на годно правно основание и не се позовават на придобивна давност.

В първоинстанционното решение не е разглеждано това придобивно основание.

Позоваване на придобивна давност е направено за първи път във въззивната жалба, като П. Й. М. и С. М. М. са заявили, че са собственици на имота по давност, като упражняват фактическа власт върху него от датата на сключването на договора за покупко-продажба– 2003 г., до настоящия момент.

Въззивният съд е изложил изчерпателни съображения, че доколкото настоящото производство е образувано по искова молба, подадена през 2006 г., същото се развива по правилата на ГПК (отм.), съответно – приложение намират разясненията, дадени в ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което възражение за изтекла придобивна давност може да се прави за първи път пред въззивната инстанция. Приел е възражението за допустимо.

Съдът е посочил, че между страните не е било спорно, че ответниците владеят имота от 2003 г., когато са сключили цитирания договор. Исковата молба, която е предмет на разглеждане по настоящото дело, е подадена през 2006 г., с което давностният срок е прекъснат. Следователно, от момента на установяване на фактическа власт по отношение на имота с намерение за своене до момента на прекъсване на давността не е изтекъл срок от 5 години, поради което ответниците не са придобили имота по давност.

Посочил е, че ответниците не са въвели твърдение за придобиване по давност чрез присъединяване на владението на техните праводатели, като освен това по делото не са събрани никакви доказателства в тази насока.

Във въззивната жалба не са били направени доказателствени искания. В открито съдебно заседание процесуалният представител на касаторите също изрично е заявил, че няма искания по доказателствата.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация, поради липсата на формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който да е изведен от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда. Посочването на правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. В конкретния случай в изложението си касаторите бланкетно се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсата на формулиран правен въпрос, който да е обусловил решаващ извод на въззивния съд, сочи на липса на общо основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване. Не се разкрива и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност, произтичаща директно от мотивите на обжалвания акт.

Очевидната неправилност е обоснована с изложените мотиви от въззивния съд, че касаторите не са се позовали на изтекла в полза на праводателите им придобивна давност. Тези мотиви кореспондират на установеното по делото. Следва да се посочи, че упражняването на владение върху недвижим имот в изискуемия от закона /чл. 79 ЗС/ срок за придобиването му по давност подлежи на доказване с всички доказателствени средства. Доколкото владението е фактическо състояние доказването му обикновено става с гласни доказателства. В случая жалбоподателите не са поискали събирането на доказателства за неговото установяване.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касация не е представил доказателства за направени разноски в производството, поради което такива не следва да се присъждат.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2392 от 19.04.2024 г. по гр. д. № 12080/2023 г. на Софийски градски съд, II-Ж въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: